Пусна бръснача, разкопча колана си и остави панталоните да се свлекат. Нека види какво бе сторил на себе си. Ако досега по лицето й бе видял страх, сега бе изписан ужас.
Тя се повлече назад, като се избутваше с таз по пода в опит да се отдалечи, но тътренето на ханша й го възбуди още повече.
— Това е — каза той. — Просто това. Не бягай от мен… После пропълзя напред и се захвана за работа.
Паоло изтърка няколкото малки капки кръв, които бяха попили в зелената тъкан на суичъра му, преди да почука. Отвори му възрастна жена, за която реши, че е госпожа Бланчард. Трябваше да е тя: побеляла, боядисана в синьо коса, мътни, сини като лед очи, които искряха от глад за компания, било то и компанията на непознат, почукал на вратата й.
— Мисля, че може да познавате Алис… моята скъпа, скъпа приятелка — каза Паоло, вместо да се представи, като говореше колкото му бе възможно любезно и спокойно.
Госпожа Бланчард си отбеляза цвета на кожата му; бе виждала този поглед хиляди пъти преди.
— Да?
Крехък глас. Накара го да си помисли за малки стъклени кончета, подредени на перваз.
— Питам се дали не бихте ми помогнали да я намеря. Нямам друг неин адрес освен този.
— Такива мили момичета, тези двечките — каза старицата.
— Знаете ли къде мога да ги намеря?
— Не… не, не знам. Просто един ден се вдигнаха и си тръгнаха. Без едно „довиждане“ да кажат.
Това пасва.
Паоло леко вирна глава да се самопокани вътре.
— Може ли? Много бих искал да чуя всичко, което можете да ми кажете за тях.
— Съжалявам — отвърна тя възможно най-любезно, — но не приемам непознати.
— Но нали и двамата сме техни приятели?
Тя сякаш се замисли над това. После промени решението си.
— Моля да ме извините. Ще се радвам да се срещнем при Пийт — в съседното заведение. Да кажем, след двайсет минути?
Главата й се наведе от любопитство, когато дочу изплющяването на латекса по лявата му китка. Той спокойно плъзна и дясната си ръка във втората ръкавица.
— Какво, по дяволите? — Тя се опита да затвори вратата.
Обувката на Паоло я беше блокирала. Вдигна поглед, устата й зееше като на новоизлюпено пиле, прекалено ужасена да изкрещи.
— Просто трябва малко да си поговорим. — Той я сграбчи, отпуснатата кожа по шията й преля над латекса, вдигна я във въздуха и пристъпи вътре, като леко бутна вратата след себе си. — Хубав дом си имате — каза той.
Когато всичко приключи, Паоло по навик си купи ванилен млечен шейк и го изпи бавно, за да не му причини главоболие. Изкушаваше се да се обади на Филип, но можеше да го отложи за малко. Втори, много по-странен порив го завладя: желанието да се обади на мама в Италия — на жената, която не бе виждал от петнайсет години. Но часовите пояси бяха объркани, а вероятно тя дори вече не беше между живите, макар че ако беше, знаеше, че ще й е приятно да го чуе, както щеше да й е приятно да чуе, когото и да било от десетките момчета, които бе отгледала заедно с него.
Вместо това, след като пресуши чашата с шейка, той се зае да осъществи обаждането, което бе задължително да направи. Иззвъня три пъти и изключи. Написа кода 9645, изчака два сигнала и натисна 1.
— Давай — каза гласът от другата страна на линията. Филип.
— Получи се мокро. Ще влезе в новините и ще докара копоите.
— Продължавай.
— Тя не е тук. Преместила се е. Има дъщеря на име Пени. — Знаеше, че тази информация ще изуми Филип, затова му остави миг да я осмисли.
— Знаем ли къде е тя? Къде са те?
— Работила е в болницата „Свети Лука“ тук. Може би още работи. Сега съм тръгнал натам.
— Момиченцето… дъщерята. Направо удвоихме шанса си да ги открием — каза Филип.
— Да — съгласи се Паоло, но развитието не му харесваше.
— Когато стигнеш в болницата, съсредоточи се върху детето. Малко вероятно е да смени името на дъщеря си. Не и малкото име. Децата не стават затова. Ще ни помогне… ще помогне на теб. Хората обичат деца. Обичат да говорят за тях.
— Абсолютно вярно. — Самият Паоло обичаше деца.
— Ще видим дали можем да ти помогнем с нещо от наша страна. Докладвай след болницата.
Въпреки деловия тон на Филип, Паоло затвори с чувството, че го е разочаровал. През изминалите няколко години Паоло бе най-добрият от глутницата, дясната ръка на Филип. Не възнамеряваше да отстъпи тази позиция.
Ако съществуваше информация, която да бъде получена от болницата, той щеше да се добере до нея. Ако Алис още работеше там, щеше да я открие и да я убие. Споменът за нападението над автобуса преди толкова години не му даваше мира, той нямаше намерение да повтори провала си. Беше пораснал, по- обръгнал и по-опитен. Твърдо бе решил никога да не повтаря грешките си.
6.
Жертвите на изгаряния бяха най-неприятното, като рибешка кожа, оставена прекалено дълго на скарата. Пациентът пристигна упоен и беше откаран от линейката направо в спешното отделение. Алис Дънбар наблюдаваше суматохата от сини престилки, суетящи се наоколо, докато сестрите от спешното поемаха контрола над пациента от уморените фелдшери. Една престилка се откъсна от кавалкадата, за да обработи документите; три други останаха с пациента, за да избутат носилката до асансьорите и да изпратят доставката в отделението по изгаряния.
Като администратор на шоковата зала, Алис можеше да наблюдава всичко това от известна дистанция. Поддържаше работата на машината на здравеопазването: прием, осигуровки, графици, спешни случаи, присъстваше на административни срещи, дискусии, личностни конфликти, определяне на бюджета — всичко това бе част от ежедневието й. Работата нямаше много общо с техническите й умения, но това бе станало традиция през повечето от изминалите шест години. Като бивш системен анализатор и разследващ измами за „Джеймърсън“ ООД, притежаваната от британци компания за оценяване на риска, компютърните й умения се бяха оказали невероятно ценни. Досега този талант минаваше незабелязано и безплатно, докато персоналният компютър на един колега не бе създал проблем. Оттогава Алис се превърна в безплатният компютърен гений в администрацията на спешното отделение.
Беше избрала Минеаполис съвсем случайно, но донякъде и заради шоуто на Гарисън Кейлър, което я бе накарало да повярва, че там се живее добре. Едно здравословно място да отгледа дъщеря си. Но също и защото имаше силна театрална трупа — включително „Шекспир в парка“. Естествено, ако Програмата изобщо някога се заемеше да я търси, Роланд Ларсън щеше да се спре първо на градовете, където играеха Шекспир. Знаеше прекалено много за нея.
През последните шест месеца Алис бе червенокоса — доста убедителен цвят, имайки предвид, че е изкуствен. Под червеното бе естествено руса. Опитваше да понапълнее, но без успех — обмяната и нервите изгаряха всичко. Резултатът бе едно изпито лице, хлътнали очи, изпъкнали скули. Неприятно, мислеше си тя. Изглеждаше леко бледа вероятно защото не можеше да стои навън толкова, колкото й се искаше, просто защото вътре се чувстваше в по- голяма сигурност. Те бяха някъде там, отвън. Никога не ги забравяше, нито за секунда. Нито под душа, нито когато си лягаше, нито сега, докато работи в „Св. Лука“. Очаквай всеки по всяко време. Тази мантра й беше набивана по време на цялото й обучение в Програмата. Можеше да се сприятелява, но не можеше да се доверява. Забранено й бе да споделя. Живееше като лудите горе, на шестия етаж в болницата — уединено, изолирано, самотно. Но не и Пени.
— Новият уебсайт е станал готин, нали?
Това беше Тина, милата Тина, която работеше като неин помощник. Тина, чиято работа бе да се рови из купищата документация, но която вършеше това с усърдието на куче, ровещо в пясъка. Съвършената Тина с перфектно тяло, прекрасни деца и отличен съпруг. Имаше моменти, когато Алис би дала мило и драго да се размени с нея.
— Какъв уебсайт?
— На детската градина — отвърна Тина. — Тръгна през уикенда. Такива сладки снимки! Трябва да се погледнеш с Пени в музикалния кът. Изглеждате страхотно! И да ти кажа, харесва ми, че споменават само малките имена. Знаеше ли го?
Ушите на Алис започнаха да бучат, сякаш бе застанала твърде близо до реактивен самолет. Смътно се сещаше за музикалния кът.
— Четеш ли някои от имейлите, които ни изпращат? — Тина се зае с клавиатурата на компютъра, за да отвори сайта. — Най-страхотната част е… — Тя завъртя монитора така, че Алис да може да вижда.
В малко квадратче на екрана Алис видя играещи деца и незабавно разбра, че картината е от уебкамера, работеща на живо.
— Да не са се побъркали? — викна високо тя. Изтърва купчината документи, които държеше, и хукна по коридора, по който току-що бяха приели пациента с изгарянията. Усещаше, че гори.
