Тина наблюдаваше през вътрешния прозорец на кабинета. Извика, но гласът й бе заглушен от дебелото стъкло.
Случайно бе оставила компютъра си включен. След минути Алис влезе в кадър, сграбчи Пени и погледна в камерата с лице, което изразяваше такава уплаха, че Тина потръпна и се отдръпна от екрана.
7.
Паоло влезе в модерния комплекс на болницата „Св. Лука“ в Минеаполис с малката кафява чанта през рамо, взета от госпожа Бланчард — жената, която веднага му каза за болницата. Запроправя си път сред навалицата, докато се добра до служителката на рецепцията — испаноговореща жена, преполовила трийсетте, с дълги изкуствени нокти.
Вдигна чантата да я огледат, после плъзна снимката на Хоуп Стивънс по плота на отвореното гише.
— Намерих тази чанта отвън на паркинга. Вътре имаше бележка, че дават награда на този, който я намери. Тази снимка беше вътре. Жената тук ли работи? — Остави рецепционистката да погледне и рискува. — Името на личната карта е Алис… Алис Дънбар. Има също и снимка на хубаво малко момиченце.
Жената му отвърна учудена:
— Алис? Това? Трудно бих я разпознала — вдигна поглед към Паоло. — И точно сега я намерихте?
— Точно сега.
— Хммм. Отдавна не работи тук. — Огледа го с любопитство. — Къде, казвате, че сте я намерили?
— Можете ли да ми дадете адрес, на който да я изпратя? Наградата ще ми свърши работа. — Усети, че пулсът му се учестява. Обикалянето и търпението си заслужаваха. Филип му бе набил това в главата. Тръпките — като тази в апартамента — бяха редки, но си струваха чакането.
Рецепционистката затрака по клавиатурата с дългите си нокти.
— Не, няма нищо — каза тя накрая. — Опитайте при Тина, долу в администрацията на спешното. Тя и Алис бяха близки.
— Тина.
Жената посочи наляво по коридора.
— Следвайте табелите до спешното.
— Благодаря.
— Късмет с наградата. И ако я намерите, кажете й, че не е лошо да ни изпрати картичка.
Чакалнята на спешното отделение бе пълна с народ. Бъркотията предостави на Паоло минута да проучи в гръб кестенявата жена в остъклената кутийка, служеща за кабинет. Той реши, че това е Тина Хумболд, изпълнителен секретар, както бе написано на черната табела до вратата.
Друга жена, строга и официална, влезе и излезе от същия кабинет. Носеше алуминиева тавичка за документи и сковано забърза по дългия коридор; дрехите й бяха прилежно изгладени.
На два пъти някакъв чистач в зелени дрехи отвори и влезе в просторен склад, наблъскан с чаршафи, дезинфектанти и консумативи, видя Паоло. „От това — помисли си той — става идеална стая за разпити. Ще трябва само госпожа Стегнат задник да тръгне на някоя от обиколките си, а оживената чакалня да си остане такава“. Колкото повече мислеше, колкото по-дълго чакаше, толкова повече му харесваше.
Надутата с щръкналите цици и скованата походка отново влезе и излезе. Болен мексикански работник изхрачи кръв и хвърли семейството си в паника. Паоло се отправи към вратата на кабинета и почука достатъчно силно да бъде чут въпреки шума.
— Ало?
Тина го стрелна с поглед, устните й заеха формата на изкуствена усмивка и тя посочи чакалнята.
— Обслужваме всички възможно най-бързо. Вероятно го бе взела за мексиканец и това го ядоса.
Бразилец, без родители, отглеждан в оскъдица в Италия, а след това обучен в щата Вашингтон, на Паоло не му пукаше за етническата му принадлежност.
— Става дума за Алис — каза той. — Алис Дънбар. Тина се завъртя на стола. Лицето й бе приятно, но не и изключително.
— Познавате Алис? — Лицето й светна.
Паоло преценяваше какви са шансовете да я накара да излезе от кабинета и да я отведе до склада.
— Имам новини от нея — каза той. — Помоли ме да ви предам едно съобщение, но е… лично… поверително, нали разбирате. — Хвърли поглед зад себе си към навалицата и бъркотията в коридора.
— Моля, заповядайте — каза тя, изправи се и се пресегна към вратата.
Телефонът иззвъня и го спаси. Погледна го с омерзение заради неуместното прекъсване и каза:
— Може би ей там… — Вирна глава: — далеч от цялата тази… работа.
Тя кимна.
— Свикнала съм. Вече дори не я чувам.
Той пристъпи встрани с надеждата, че ще го последва, както и направи, тласкана от любопитство. Усети прилив на задоволство. Когато откриеше верния подход, както се случи и сега, той можеше да се възползва от нуждите и очакванията на жертвите.
Спря точно пред вратата на склада, на която пишеше „Вход забранен“, извърна се и я погледна.
— Казвам се Раул — каза той. — Помогнах да преместят Алис и Пени.
Тина угрижено сбърчи вежди. Той знаеше, че тази дума ще събуди интереса й.
— Да я преместят? — запита тя.
— Никога ли не ви е говорила за него? За бащата? За това, което й е сторил?
Тина поклати глава. Можеше да прочете мислите й: Значи това било.
Номерът бе да спечели достатъчно време, да изчака подходящия момент. Трябваше да станат невидими. Използва едно изпъкнало огледало под тавана, за да държи под око коридора зад себе си. Наблюдаваше и малкия остъклен кабинет, в случай че другата сестра се върне. В чакалнята се появи лекар и мексиканците наскачаха около него.
Сега!
Паоло тръгна към Тина с разперени ръце, сякаш искаше да я утеши. Когато тя реагира с неуверено вдигане на ръце, той я сграбчи за китката, отвори вратата на склада, завъртя я и я бутна вътре. С прецизно движение щракна осветлението, приложи й задушаващата хватка и остави вратата да се хлопне след него. Не се заключваше, затова той я вдигна и я повлече встрани.
Обърна я, докато ръката му стоеше на гърлото й, и я прикова към рафтовете, издигайки я повторно във въздуха.
Тина не се даваше. Вероятно бе минала през курс по самозащита или бе гледала техниката в някой филм, но се пресегна към рафта, сграбчи стоманената четка и замахна с всичка сила право в лицето на Паоло.
Той разбра намеренията й, отклони посоката на ръката й и изби четката. Вече бе разярен.
Тя вдигна коляно към слабините му, но той я блокира и пое удара с бедрото си.
Вкара юмрук в слънчевия й сплит и видя как забелва очи и се отпуска. Негово правило — да наказва, когато е нужно. Извади бръснача от скривалището му зад токата на колана.
— А сега ме чуй — каза той на бялото на очите й. — Знаеш ли какво се случва на малките момиченца, които лъжат? Господ ги наказва.
Разкъса блузата й от шията до пъпа. Направи разреза плитък — кървеше, но не застрашаваше живота й. Вероятно, понеже работеше в спешното, лесно щеше да разпознае такъв тип разрез. А може би не? Но и в двата случая бе привлякъл вниманието й изцяло. Вторият разрез, направен също толкова прецизно, преминаваше от гърда до гърда и завършваше кръстния знак, който вече се просмукваше в дрехите й.
— Ще те оставя да кървиш до смърт, ако не ми отговориш. Разбираш ли ме?
Тя кимна ужасена. Той обичаше този израз на паника в погледите им — момента, когато осъзнаваха, че са загубили всякакъв контрол.
Продължавайки да я държи, той наблюдаваше как леко посинява и започва да трепери от шока.
— Овладей се. Ще те пусна.
Тя кимна пак, макар отново да забелваше очи и той се уплаши да не припадне. Отпусна хватката и прошепна:
— Къде отиде Алис?
Тя се закашля. От очите й струяха сълзи. Завъртя глава, с което искаше да каже „не“. Вероятно в изблика си бе стигнал твърде далеч. Вероятно тя бе загубена кауза. В този случай знаеше какво трябва да направи — бързо да я довърши и да се маха оттук. Опита още веднъж.
— Къде?
— Не ми каза… — Тина се задъха. Вече започваше да усеща болката от разрезите. — Просто замина. Никога вече не я видях.
— Това не ми помага… — каза той. — Не помага и на теб…
Показа окървавеното острие на бръснача, наслаждавайки се на властта си над нея. Толкова малко, а така ефективно.
Продължи броенето:
— Пет… четири… три… две…
