— Тази и коя друга?
Ларсън поклати глава, изразявайки нежеланието си да споделя повече.
— Да, точно това си помислих и аз — каза Мандърли. — Предполагам, че имаш теория за съседката?
— Възрастна жена като нея… вероятно отдавна живее в блока. Когато тази тук се е оказала проблем, той се е обърнал към по-възрастната за това, което му е трябвало.
— И какво може да му е трябвало?
— Става дума за наемни убийства — обясни Ларсън, избягвайки истината. — Възложено ми е да ги спра. Този бръснач… — Ларсън посочи разрезите. — Виждали сме го и преди.
— Ние също — каза Мандърли.
Ларсън се изправи, замаян от изтощение. Но не бяха физическите предизвикателства, а тази информация бе това, което го накара да се препъне.
— Какво значи това?
— Имаме подобно убийство, бръснач като този тук, по-рано днес. Допускам, че си имаме работа със сериен убиец. — И добави: — А и ми се струва, че вие, федералните, сте изпуснали такъв. Прав ли съм?
— Другата жертва има ли някаква прилика с тази? — Ларсън посочи мъртвата жена на пода.
— Всъщност не. По-възрастна, по-ниска с десетина сантиметра. Като цяло изглежда по-дребна.
Ларсън усети, че леко се отпуска. Хоуп можеше да изглежда състарена, но нямаше как да е станала по-дребна. Съндърланд бе подсказал мястото, където работеше.
— Случайно да не е от персонала на болница „Свети Лука“?
Изражението на Мандърли издаде изумлението му.
— Откъде, по дяволите, знаеш това?
— Трябва да говоря с разследващия детектив — каза Ларсън.
Мандърли се изправи и приближи лице към него.
— Стои пред теб — изрече той. — Имах един дълъг шибан ден, приятелче, а ти току-що го удължи още повече. Идваш с мен в участъка. Ако трябва, ще ти сложа белезници, за да те отведа там — каза той. Двама наежени униформени се приближиха към тях. — Ще го направя!
— Тъпото копеле е попаднало в грешната тоалетна — обясни Мандърли.
Бяха изминали почти два часа сред познатия мирис на изкипяло кафе и мъжка пот. Стаите на ченгетата не се различаваха особено, бяха еднотипни. Беше минало време, откакто Ларсън не бе влизал в истински полицейски участък, тъй като денят му обичайно минаваше в обикаляне по федерални институции. Но характерното осветление, тихото жужене на принтери и копирни машини, щракането на клавиатурите и приглушените разговори бяха почти същите.
Мандърли и Ларсън се бяха настанили в доста голяма конферентна зала, застлана със сив килим, и с овална маса за осем души в средата. Единственият прозорец вероятно разкриваше приятен изглед, но щорите бяха спуснати. Компютър и клавиатура, чиста бяла дъска, два телефона и мултимедиен проектор съставляваха по-значителната част от електрониката в помещението. Видео и телевизор, поставени върху малка масичка на колелца, бяха в центъра на вниманието на двамата мъже.
— Работата е там — каза Мандърли, — че от болничното облекло излизат добри пижами, а този склад в спешното е най-често плячкосван. Облекло, антибактериален сапун, такива боклуци. Администрацията се захваща с проблема и научава, че за смешно малко пари може да бъде монтирана безжична уебкамера, която да следи за кражби. Този ненормалник я вкарва вътре да върши каквото си е наумил, без да има представа, че го наблюдава охранителна камера.
В безмълвното движение на екрана убийството се случваше отново и отново.
— Или е извадил невероятен късмет, или предварително го е проучил и е рискувал, но винаги е с гръб към камерата. Никъде не се вижда лицето му.
— Други видеозаписи?
— Имат камери навсякъде на входа на спешното отделение, защото бедите винаги започват оттам. Но този тип е влязъл през главното крило. Разполагаме само с профила му, докато седи на един стол и зяпа жертвата, но това е всичко. Що се отнася до качеството, направо е отвратително.
В действителност образът от уебкамерата не впечатли Ларсън. Размазваше се при всяко бързо движение, а в момента, когато убиецът замахваше да пререже гърлото й, изглеждаше сякаш някой е размазал вазелин по лещата на камерата.
— Върни го — нареди Ларсън; в гласа му нямаше и нотка учтивост. Струваше му се зловещо да наблюдава повтарящия се момент на нейната смърт.
При четвъртото гледане Ларсън пое дистанционното от детектив Мандърли — това бе символична размяна на властта. Определена част от двайсет секунди изгледа повече от десет пъти. Накрая каза:
— Не мога да разчета нищо, а ти?
— Будалкаш се, нали?
— Имате ли някакво дружество или център на глухите в града?
— Училището за глухи „Метро“ — отвърна Мандърли. — Един от капитаните ни… — каза той в отговор на смаяното изражение на Ларсън — детето му ходи там. Изнасят музикални вечеринки всяка Коледа. Всъщност си е направо страхотно.
— Можем ли да доведем някого от тях тук?
На Мандърли не му трябваше много време да разбере молбата.
— Мамка му! — извика той и на загорялото му лице се разля усмивка. — Това е гениално, мамка му!
Два часа по-късно в ръката на Ларсън имаше билет за града, безмълвно изречен на видеото от жената, която всеки момент щеше да бъде убита.
Сейнт Луис.
Обратно там, откъдето беше започнал.
9.
Останал само по риза, Паоло се отпусна на колосаните бели чаршафи в мотела на летището и изгаси звука на телевизора. На екрана се виждаше запис на инструкторка по йога в розово трико, точно като това, което носеше жената в апартамент ЗД. Инструкторката се извиваше настрани, навеждаше се напред и на практика допираше носа си в пода. Но начинът, по който стегнатият й малък задник се вирваше към тавана, бе това, което караше сърцето на Паоло да играе.
Махна малката хартиена опаковка от новото бръснарско ножче и заоглежда чудотворното острие на жълтеникавата светлина на нощната лампа. Части от лицето му се отразяваха в стоманата на мъничкото острие — едното око, зъбите, другото око. Беше отслабнал през последните месеци, лицето му се бе опънало неестествено над острите скули, също като лицето на мумия. Тъмните очи бяха хлътнали дълбоко навътре в очните кухини, а наситеният им кафяв цвят можеше да бъде доловен само ако насочеше глава към светлината. Въпреки изражението на мъченик, никога досега не се бе чувствал в такава форма, толкова силен и толкова бърз.
Беше приел, че престъплението и наказанието вървят заедно. Вината даваше път на изповедта. Не чувстваше болка, нито вътрешна, нито някаква друга, когато правеше тези неща на другите, само когато ги правеше на себе си. Без болката нямаше изкупление. Тя потвърждаваше, че то съществува.
Провери острието. Обичаше го и го ненавиждаше.
Отпусна глава върху възглавниците и погледна над еректиралия си член към екрана, където розовото трико продължаваше да се извива. Можеше да си представи жената, която бе убил, да имитира тези движения. Можеше да я подуши.
Разкопча ризата си. Тя се разтвори и откри десетки ръбести белези. Някои бяха розови и пресни, други — тъмни, отдавнашни. Някои бяха нанасяни повторно и сега се издигаха на няколко милиметра от останалата тъкан.
Под приглушения блясък на лампата той притисна острието до незасегнато място на корема си и натисна, отначало леко, после по-силно, докато кожата не се разцепи и отдели от острието. Стисна зъби, загледа се в телевизора и се погали.
Натисна острието по-силно, прокарвайки дълга към шест сантиметра червена бразда. Екстазът го заля и Паоло изпусна острието, пометен от вълна на облекчение. Усети оттичащото се напрежение, сякаш под него бяха отворили канал. Затвори очи и въздъхна.
По-късно, когато си направи труда да се погледне, осъзна, че е стигнал малко далеч с острието. В този момент розовото трико лежеше по гръб и изпъваше крака нагоре и встрани. Беше прекалил. Раната се нуждаеше от марля и лейкопласт, каквито си носеше, където и да отиде.
За миг не беше сам. За миг не бе сторил нищо лошо. За миг изпита единение със света и собственото си място в него. Тези усещания щяха да преминат, щяха да го напуснат през следващите няколко часа — беше му се случвало достатъчно пъти, за да знае. Убийството можеше да се завърне в сънищата му, споменът можеше да се задържи в течение на дни, даже на седмици. Това, че я беше изчукал, докато тя умираше под него, само влошаваше нещата: неговият момент на сътворение бе нейна гибел. Но той се възползваше от възможностите, които му се предоставяха, и по-късно си плащаше, както направи и сега.
По-късно вероятно щеше да си почине, но сега адреналинът от острата болка го държеше. Понякога оставаше буден дни наред, без да мигне, без да се обезпокои от нещо, без да разбира защо го прави. Не можеше да си спомни кога беше ял за последно и си напомни да хапне нещо, преди да продължи.
На флуоресцентната светлина намокри една кърпа и се почисти.
Сресал назад черната си коса, той излезе от стаята за единствената вечеря, като си представяше — палачинки с чаша горещо кафе и застаряваща червенокоса жена в плътно прилепнала риза, която щеше да го нарече „сладур“.
Няколко капки кръв се отцедиха и изцапаха ризата му въпреки лейкопласта. Не го забеляза, тялото му бе вдървено и далечно. Съзнанието му вибрираше. Отново се почувства наред. И това бе единственото, което имаше значение.
