— Писмото! — извика тя.
Паоло притисна устата й, насочи вниманието си към вратата и се ослуша, благодарен на продължаващата в чакалнята суматоха. Направи й знак да мълчи и пусна устата й.
— Дължеше ми малко пари. Сто долара. За едни обувки, които й бях купила. Вече го бях забравила… — каза тя. — Изпрати ми ги по пощата… В брой. В писмото пишеше: „Благодаря“. Нямаше подпис. Но знаех, че е от нея.
— Губиш ми времето. — Размаха бръснача пред погледа й. — Хайде, Тина… Знаеш още.
— Беше ми интересно — отвърна тя задавено. — Заради начина, по който замина. Цялата тази паника. Дори не изчака да си вземе заплатата. Без обяснения.
— Губиш ми времето… — Провря свободната си ръка между краката й и я опипа. Мека, невероятно топла. Усети, че се възбужда.
Тя се изправи на пръсти и той дочу сподавения й вик.
— Сейнт Луис — каза тя. — Печатът… на плика. Сейнт Луис. Само това беше, но поне знаех…
Вълна на удовлетворение заля Паоло. Сейнт Луис. Ерекцията му си отиде. Нямаше време за такива глупости.
— Браво, Тина.
Пусна слабините й, но продължаваше да държи бръснача до лицето й.
— Ще ти спестя болката — каза й той с топъл шепот в ухото.
В същия момент с един удар размаза носа й, пращайки я в безсъзнание. Използва кърпа да спре кървенето, докато прерязваше шията й от ухо до ухо, както го бяха учили. Остави я да се свлече на пода; тайната на разговора им бе запазена.
Отново усети възбуда и ерекция, но разбираше, че тук не е мястото. Запечата Тина в паметта си така, както се бе свлякла на пода, за да може да извика спомена, когато има време.
Открехна вратата и се промъкна навън, оставяйки глъчката от чакалнята зад гърба си.
8.
Ларсън изкачваше стълбите към етажа по две наведнъж, докато значката му на федерален служител се удряше в джоба на палтото му. Бесният ритъм, в който биеше сърцето му, не се дължеше единствено на напрежението от тичането. Беше притеснен още като пристигна в Минеаполис. Компанията за коли под наем отказа да извърши разплащането с кредитната му карта, освен това трябваше да заобикаля поради строителни работи. Учестеният му пулс и потните му ръце говореха само едно: Хоуп Стивънс. Молеше се да не е прекалено късно.
На адреса, който Съндърланд му предостави, Ларсън се изправи пред група зле паркирани полицейски автомобили и мигащите светлини на не една, а две линейки. Свлече се по стената, разбираше, без да му бъде казано. Всеки детайл в тази сцена загатваше, че е пристигнал твърде късно.
Влажният есенен въздух го връхлетя. Подуши дим — на горящи дърва, на гниещи листа, на долнокачествена пура. В Минесота листата бяха опадали седмици преди тези в Чикаго и месец преди Сейнт Луис.
Стигна до отворената врата на един апартамент в горната част на стълбището. Забави се, докато чакаше полицай от Минесота да асимилира документите му, и веднага след това се втурна напред.
Разбута навалицата и се озова вътре.
— Кой е главният? — попита той постовия пред вратата.
Той му посочи мъж, коленичил до проснатото тяло на възрастна жена. Междувременно трупът се снимаше от човек на криминолозите — фотографка към трийсетте, която се стовари на ханша си, докато приклякаше край жертвата.
Роклята на мъртвата бе вдигната нагоре по бледите й крака и разкриваше варикозни вени, които лъкатушеха като ластарите на лоза. Синина с цвят на черно грозде на шията й говореше, че е била удушена. Паниката, обзела Ларсън, започна да отстъпва място на облекчението.
— Коя, по дяволите, е тази? — попита той.
— Кой пита? — Детективът, който стоеше до телефона, го измери с очи. Изглежда, бе прекарал доста време на слънце през отпуска си. Обветреното му лице бе загоряло и се лющеше. Човек не можеше да получи такъв тен в Минеаполис. На врата му имаше следи от пресни ухапвания на комари. Ларсън предположи, че е бил във Флорида или може би на Юкатан. Беше се върнал най-много преди ден-два. Ларсън се представи.
— Детектив Денис Мандърли. — Носеше гумени ръкавици и пропусна ръкуването. Беше облечен цивилно, както и Ларсън. Пристъпи напред и внимателно взе да проучва документите му. Носеше очила за четене, които не искаха по никакъв начин да се закрепят на носа му. — Въпросът ви няма отговор.
Ларсън крадешком погледна номера върху вратата на апартамента: ЗС. Беше сбъркал.
Не бе сигурен какво става, но неприятното усещане го завладя отново.
— Сгрешил съм вратата — каза той. — Аз съм по-нататък по коридора.
— Изчакай за секунда. — Ако се съдеше по акцента му, Мандърли вероятно бе израснал по източното крайбрежие — Бостън или Бронкс. — Трябва ми малко повече информация.
— Първо трябва да се уреди между шефовете. Бих ти казал, ако можех.
Мандърли го изгледа с изражение, което казваше: „Сигурен съм, че щеше да го направиш“.
— Сбъркал съм апартамента. Грешката е моя. — Ларсън се извърна към вратата.
Мандърли му извика да спре.
— Моите хора са и там, в апартамент ЗД. Няма да припариш, докато ти или някой от шефовете ти не обясни на мен или на моя началник откъде са се появили тези два трупа.
Два трупа. Тези думи изместиха всичко останало.
Ларсън изхвърча от стаята надолу по коридора, профуча покрай цивилния полицай на вратата и влетя в семпло обзаведена дневна, където рязко спря, зашеметен от вида на разперилата ръце жена на пода. Синя постелка за тренировки бе отбелязана с четири номерирани флагчета, забодени в килима. В дъното блещукаше синият екран на телевизора.
На Ларсън му се стори, че разпознава тялото. Гръдният кош и коремът на жената бяха разпрани от зърната до пъпа. От нея бе изтекла тъмна, ръждивокафява кръв и се бе съсирила в грамадна желирана плака, наподобяваща изтекъл от свещ восък. Навсякъде се усещаше отвратително позната миризма — воня, която дори отвореният прозорец не можеше да изгони.
— Шериф! — изкрещя Мандърли само на стъпка зад него.
Ларсън трябваше да се увери, че е тя, преди да го извлекат навън. Тънките като бръснач прорези не се нуждаеха от съдебен патолог, за да бъдат определени правилно. Изблъска някакъв служител от криминологията, опитвайки се да види лицето на жертвата.
Падна на колене, когато едрият юмрук на Мандърли се стовари в тила му. Ларсън погледна през рамо ръката му и каза:
— Дай ми една минута. Шейсет секунди. После ще продължим.
Лицето на Мандърли се бе зачервило от тичане и яд, но щом погледите им се срещнаха, го остави и отстъпи назад.
Пластичната хирургия бе най-добрият приятел на защитения свидетел, макар Хоуп да се кълнеше, че никога няма да прибегне до нея. Имплантанти в брадичката, бузите, гърдите и задника; ботокс; цветни контактни лещи; зъболекарска намеса; лазерно епилиране и въображението на хирурга можеха толкова радикално да променят външния вид на човека, че единствено специалист от лабораторията можеше да потвърди интервенцията. Пренебрегна цвета на косите, притисна брадичката, за да изглежда плоска, носа — по-широк, дръпна скулите, продължавайки да се пита възможно ли бе да е тя.
Използва химикалката си, за да отстрани косата от шията. Ушите бяха също толкова индивидуални, колкото и отпечатъците от пръсти. Дясното ухо изглеждаше естествено, очевидно недокоснато от хирург. Не принадлежеше на Хоуп Стивънс. Веднъж Ларсън бе прекарал часове, наблюдавайки я, докато спи. Това не бе нейното ухо. Отдъхна си.
Сега се чудеше какво обяснение да измисли и се поколеба за миг, докато съчини лъжата.
— Ръкавици? — помоли той служителя.
Не обърна никакво внимание на Мандърли, който не се стърпя и попита:
— Какво, по дяволите, правиш на моето местопрестъпление, заместник-шериф?
— Ръкавици — повтори нареждането си Ларсън, раздвижвайки пръсти в очакване на поръчката.
— Ако възнамеряваш да местиш главата й, забрави — каза Мандърли. Но явно бе одобрил ръкавиците, защото служителят постави един чифт в очакващата ръка на Ларсън.
Той надяна ръкавиците, разтвори единия клепач и докосна повърхността на окото, търсейки липсващата контактна леща.
— Името на жертвата? — попита Ларсън.
— Не съм в настроение да правя подаръци — отвърна Мандърли. — Ще поговорим отново, когато стигнем в участъка, след като шефът ти е говорил с моя.
Ларсън смъкна ръкавиците и ги остави да паднат. Извади документите си и ги подаде на Мандърли. Започна да обяснява:
— Мислехме… общо взето… съдейки по това, което чухме за престъплението… адреса… че вероятно познаваме жертвата. Но явно сме сбъркали.
— Дай да се изясним. Пристигаш тук с желание да ни сътрудничиш, но променяш решението си, след като си видял лицето й?
— Защо старата жена? — попита Ларсън. — Някаква теория затова?
— Защо кръст от циците до оная работа? — Мандърли напипваше истината. — Това пасва на профила на онзи, когото търсите ли?
Ларсън се замисли как да изиграе този ход. Ротем му бе поставил задачата да проследи Марковиц и нямаше никаква представа за намеренията му; ако нещата стигнеха до шефовете, което нямаше как да стане преди понеделник сутрин, всичко това можеше да го натопи.
— Собственик ли е на апартамента, или е наемателка? — попита Ларсън.
— Току-що дойдохме. Ще ни дадеш ли минутка първо да я опаковаме?
— Обзалагам се, че е наемателка.
— Да не би да ми казваш, че е станала грешка?
— Много вероятно. Доста си приличат.