Пресече до четириетажния блок, спусна се по външната стоманена стълба и се отправи към перваза пред осемте големи прозореца. Бе проучил етажа, докато се спускаше, и прецени, че има два апартамента, всеки с по четири прозореца: кухня, дневна и вероятно две спални.
Отдалеч никой не можеше да забележи фините хирургически ръкавици. Тъй като бе с гръб към уличката, щеше да бъде трудно, ако не и невъзможно някой да забележи и огледалните слънчеви очила, които си сложи. Имаха същата цел като черната ивица през очите по време на снимки — създаваха анонимност.
Лицето на Алис се бе запечатало в паметта му. Както и тялото й — поне това, което снимката разкриваше от него. Постави си за цел да се плъзне бързо покрай прозорците — неясно видение, сянка.
Трябваше да благодари на поредната топла вълна за това, че четири от шестте прозореца бяха или открехнати, или напълно отворени. На два от тях имаше монтирани вентилатори, които шумно се въртяха и му помагаха да замаскира действията си.
Апартамент 3Д трябваше да заема четирите прозореца отдясно. Първият от тях бе открехнат с десетина сантиметра и гледаше към празната кухня. Паоло долови женски глас на фона на музика в стил Ню Ейдж. Това не е човешки глас, установи той. Електронен. Компактдиск или телевизор. Поколеба се, докато чу напътствията и разбра, че е йога. „Напрегнете корема, стегнете задните части и се залюлейте като конче люлка…“
Следващият прозорец бе затворен. Без да се показва, той го проучи по-отблизо: заключен. Но третият, на спалнята, също бе отворен.
Надзърна иззад рамката достатъчно навътре, за да я види. Не гледаше към него, а към телевизор, където инструкторката продължаваше да показва движения. Алис бе облечена в черен бански костюм или трико, прилягащо плътно по стройната й фигура и дори се бе врязало в задника и слабините й. Беше мокра от пот, а няколко косъма от пубиса й се бяха подали по краищата. Паоло отново усети да го изпълва желание.
Измъкна бръснача иззад токата на колана си и преряза найлоновата мрежа на кухненския прозорец.
Премерен риск. Ако промъкването му се провалеше, можеше да стане неприятно. Шумно. Можеше да се окаже принуден да работи невероятно бързо. Нищо ново на този свят. Най-обещаващите ситуации често се оказваха неблагоприятни.
Пресегна се през разреза в мрежата и събори чаша с топло кафе от плота. За негово удоволствие тя се разби върху плочките на пода.
Погледът му попадна на втория прозорец, когато тя излезе от позицията, сви крака пред себе си и се изправи.
— Ехо? — извика тя.
Отправи се към кухнята, като опъваше трикото си назад, задникът й се поклащаше примамливо.
Паоло се плъзна покрай прозореца, преряза мрежата към спалнята и за секунди се вмъкна вътре. Сърцето му биеше лудо.
Тя бе прибрана и спретната. И мъртва, преди да разбере, помисли си той.
Чу я да събира парчетата от чашата и да ги хвърля в боклука. Пусна чешмата, вероятно за да намокри гъба. Нямаше да забележи разреза в мрежата, защото методът му бе да работи по самия ръб, до рамката. Както я бе наместил, когато я остави, тя трябваше да блъсне мрежата, за да забележи повредата. Падането на чашата би могло да се приеме за случайно. Щеше да го припише на вятъра, въпреки че чашата бе тежка, а въздухът — неподвижен. Щеше да си го обясни с вибрациите на съдомиялната машина, макар тя да не работеше. Хората искаха да вярват в прости обяснения. Ако е имала някакви страхове, точно сега трябваше да са я обзели. Надяваше се вече да трепери, когато се изправи пред нея. Умееше да вае човешкия страх като грънчар влажната глина.
Паоло влезе в дневната и дръпна прозрачните пердета, доволен, че по телевизията четирийсет и няколко годишната плоскогърда инструкторка продължава с упражненията. В момента жената на екрана примамливо разтвори крака. Паоло бе превъзбуден като атлет преди стартовия изстрел.
Носеше се плавно из стаята, притиснал гръб до стената, в очакване тя да мине през вратата. Беше изгладнял. Усещаше напрежението във въздуха. Мога да я подуша, осъзна той.
Винаги свършваше толкова бързо. Надяваше се този път да проточи момента възможно най-дълго. Не му се случваше да убива жена всеки ден, още по- малко млада и хубава като тази.
Жената влезе обратно в тясната дневна и бе готова отново да се заеме с йога, когато Паоло обви ръка около шията й в задушаваща прегръдка. Захватът с лакът прекъсва едновременно дишането и притока на кръв към главата. Той я вдигна във въздуха, докато тя риташе и се съпротивляваше, като не обръщаше внимание на вършеещите й лакти. Вкара коляно в гърба й и без да отпуска задушаващата хватка, я тръшна върху опашната й кост. Успя да обезвреди лявата й ръка, а след малко и другата, връзвайки ги с белезници зад гърба й. Отново приложи задушаващата хватка, за да не й позволи да се разкрещи, и я завлече в средата на стаята, като усили със свободната си ръка звука на телевизора.
Зърната на гърдите й бяха щръкнали под трикото и той почувства желание да я обладае. Възбудата му растеше от трескавото й дишане, от повдигащия се гръден кош и краката, които се търкаха един в друг. Реши да й се порадва, преди да я убие или поне преди да е напълно негодна.
Главата й се люлееше на всички страни, а очите й се бяха разширили като панички.
Отпусна задушаващата хватка, за да притисне устата й и да заглуши надигащия се вик. В същия миг използва бръснача да среже презрамките на трикото, като я поряза. Необходими са няколко дълги секунди, за да усетиш болката от остър бръснач.
Минута по-късно кръвта започна да струи. Не направи усилие да разголи гърдите й. Черно-сивите презрамки увиснаха, но плътното трико прилепваше по нея. Усети треперенето й, вълните на ужас преминаваха през нея и това му достави удоволствие. По ръката, която притискаше устата, потече слюнка.
— Сбогувай се, Алис.
— Не съм Алис — изстена жената. — Имам пари… кола… всичко, което поискаш…
Гореща вълна обля лицето му. Би могъл да очаква от нея да твърди, че не е Хоуп Стивънс, но Алис? Възможно ли бе да е сбъркал жената? Обърна я с лице към себе си. От факта, че убиецът не се крие от нея, на жената трябваше да й е станало ясно какво в крайна сметка възнамерява да направи. Удари я, хвърли я назад на пода и се надвеси над нея.
— Само да гъкнеш…
Вдигна бръснача с окървавено острие, демонстрирайки намеренията си. Извади снимката и направи бързо сравнение. Търсеше белези от имплантанти или пластична хирургия; сравняваше единствено разположението на очите и ушите, а не как изглеждат.
Цветът на очите не беше същият. Имаше разлика. Хвърли се напред, прикова я под себе си, докато тя се гърчеше в опит да се освободи. Хареса му усещането от топлината й под него. От това, че се бори да се освободи. Трикото се смъкна надолу по гръдния й кош, едната гърда се показа. Получи ерекция, докато я овладяваше. После се пресегна към лицето й, стисна главата й в здрава хватка и внимателно разтвори лявото й око с пръсти, докато търсеше цветни лещи.
Нямаше лещи… Невъзможно.
Почувства мъката от възможността да е прецакал работата.
— Не съм Алис… Аз не съм Алис — повтаряше тя, вече в шок, почти в безсъзнание.
Ето така ги харесваше. Но положението не беше наред. Опита се да се концентрира.
Лицето й бе станало на петна, олигавено цялото, бузите й лъщяха от сълзи. С незаетата си ръка той я почисти.
— Кротко сега — предупреди я. — Нали не искаш да се подхлъзна.
Отново извади бръснача. Докато го приближаваше към нея, тя застина и му се подчини. Сряза тъканта на деколтето й и еластичната материя се разтвори така, сякаш бе дръпнал цип. Откри се сив спортен сутиен, той бързо го сряза и го захвърли, като оголи и двете й гърди. Гръдният й кош пламтеше в яростно червено.
— Много по-добре — каза той, осъзнавайки властта, която имаше, когато работеше без никакъв срам и притеснение.
Зърната и ареолите й бяха тъмнокафяви към черни, изпъкнали и твърди като орехи. Усети някаква влага по собствената си брадичка; течаха му слюнки.
Тя мяташе глава на всички страни, погледът й бе прикован в кървавия ръб на бръснача, който той държеше в дясната си ръка. Досега разрезите в рамото трябваше да са я пронизали от болка. Досега трябваше да е разбрала какви са намеренията му.
— Кажи ми за Алис. Това е нейният апартамент. — Разбираше достатъчно, за да разпознае искрата на досещането. — Говори ми!
Отново наведе бръснача и потегли разрязаната еластична тъкан да продължи по линията, която беше започнал. Линията водеше надолу. Разголи пъпа й, видя ивицата грижливо поддържани косми на пубиса. Колкото по-малко оставаше от трикото, толкова повече растеше възбудата му. Не беше сигурен колко дълго ще може да се владее.
— Госпожа Бланчард! — закашля се жената. — Съседка… госпожа Бланчард. Спомена Алис… Алис… Алис и дъщеря й. „Като две капки вода“, каза тя. Аз… не… съм… Алис. Моля те… Господи! Не прави това!
Паоло имаше собствено мнение за призоваването на Божието име, докато работеше. Явно всички набират смелост да се обърнат към религията, когато размахваш бръснач пред очите им. Паоло имаше мрачни взаимоотношения с Господ, които малцина биха разбрали, но благодарение на тях той изпитваше дълбоко възмущение, когато жертвите му молеха за пощада.
Разряза останалото от трикото, като внимаваше да не я нарани. Не искаше да е мръсна и окървавена там. Сега трикото се бе разтегнало в издължено V от мишниците й до тъмното снопче кафяви косми.
Миризмата й го обгърна и за миг му се зави свят, като на редовен посетител в магазин за сладкиши. Беше страх. Неподправен. Замайващ. Божествен.
Жената изхлипа:
— Аз съм наемателка. Алис… Тази Алис… Не съм аз! Аз не съм тя.
— Млъквай!
Плесна я с опакото на ръката, като ударът по-скоро бе насочен към самия него. Замисли се за последствията от грешката си. Отвращаваше се от мисълта, че ще разочарова Филип. Не би посмял да му се обади с лошата новина. И какво бе това с детето? Какво дете? Каква дъщеря? Не му бяха казали нищо за това, не знаеше нищо такова. Беше сложил черта на възможността да направи нещо лошо на дете. Самият той е бил дете.
— Госпожа Бланчард… — повтори жената под него. — Говорете с нея. Тя познава Алис!
На дясната й буза, там, където я беше ударил, се появи червена ивица. Празното изражение в погледа й му каза, че тя е наясно, че краят приближава.
Инструкторката по телевизията говореше за „силни изтягания“ и той щеше да й предложи едно такова.
След като взе решение, отряза парче от трикото, смачка го на топка в юмрука си и го навря в отворената й уста, докато се опитваше да протестира. Опита се да го ухапе, но без полза. Погледът й бе подивял от ужас; очите й се разтвориха толкова, че можа да види краищата на самата очна ябълка. Отново отбеляза, че няма контактни лещи, нищо, което да обясни, че е сбъркал цвета. Почувства замайване, едновременно от възбуда и притеснение.
