Междущатско нарушение?
О, пусто да остане. Той беше спирал на всеки кантар, както се изискваше, и му се бяха разписали за товара — перални, сушилни, съдомиялни и готварски печки. Какъв, по дяволите, можеше да е проблемът тогава?
Изпръхтя и преглътна, за да прочисти гърлото си, напипа бравата и отвори вратата.
— Какво има?
С ръце на баскетболист, човекът се пресегна към него с невероятна бързина. Джими почувства топлина по врата си и го стисна, тъй като му бе станало трудно да диша. Погълна въздух, но вместо през носа и устата дишаше през гръкляна си. Когато издиша, от него бликна топла струя кръв, която опръска прозореца и вратата. Бяха му прерязали гърлото. Закашля се, опита да извика, но червеният дъжд само плисна по-силно.
Ченгето беше дребен тип с тъмна кожа, изгорено лице, присвити очи и тридневна брада. Той блъсна Джими назад с неочаквана сила.
Джими имаше само няколко излишни килца, но бе шокиран от това колко лесно го повдигнаха над седалките и го положиха в леглото. Замахна с дясната си ръка, но натрапникът го сграбчи за китката — с невероятна сила — и с рязко движение я изви и усука; Джими чу как нещо изпука и почувства по-силна болка, отколкото бе предполагал, че може да понесе. После дребният човек го наведе, изтъркаля го и завърза ръцете и краката му с жицата на микрофона от радиоприемника.
Докато лежеше по корем като конче люлка на собственото си легло в кабината, Джими се задъхваше и лигавеше, за да поеме глътка въздух, и гледаше как локвата кръв се разлива по възглавницата. Неговата кръв, от неговата шия.
Когато човекът излезе от кабината, погледът на Джими бе започнал да се замъглява. Люлееше се, стенеше, но локвата под него растеше с всяка изминала минута. Тъмнозелени и лилави кръгове се появиха в периферното му зрение, като че ли някой си служеше непохватно с фотоапарат и бе сложил пръст пред обектива. Джими съжаляваше за курвалъка, за всички грешки и искаше просто да си е у дома с жена си.
Зеленото и лилавото се събраха и сега той виждаше само тях. Усети, че вратата на кабината се отваря. Чу как ниският мъж стяга нещо. За секунда на Джими му се стори, че е зърнал красиво малко момиченце на седалката на шофьора, със сребристо тиксо около очите и парцал в устата. Но може би това беше само спомен за собствените му деца.
Погълнат от скръб, задавен в собствената си кръв, Джими Ойер умря на музиката на Винс Гийл от четиристотинватовата уредба, която си беше купил.
42.
Ларсън свърна от пътя заради няколко тийнейджъри, които бяха тръгнали за сладки, докато вземаше завоя към игрището за голф на хотела. Бе включил чистачките да почисти предното стъкло от морските пръски, които се бяха наслоили само за няколко часа. Ярките сини и червени сигнални светлини от линейките привлякоха погледа му и се отразиха по лицата на десетките зяпачи, повечето маскирани.
Влезе в обхват чак когато стигна до средата на залива. Нито Хоуп, нито Томи отговаряха на обажданията му и това го накара да подкара корабчето на Томелсън с бясна скорост. В гърлото му се събираше стомашна киселина. Оцени това, което бе свършил, като убийствен провал. Беше дошъл тук с благородното намерение да спаси дъщеря си, да закриля Хоуп, да осигури бъдеще и за двете. Той се виждаше като част от това бъдеще.
Но сега?
Спря колата и измина останалото разстояние пеша. След като провери първия завой и се озова под навеса на хотела, попадна в същинска лудница.
Нямаше го малко повече от три часа. Осъзна, че се е върнал в друг свят.
Нощта на Хелоуин беше достатъчно оживена, но светлините на линейките бяха примамили местните жители като нощни пеперуди. Петдесет, а може би повече се бяха скупчили, задържани да не влязат от персонала, състоящ се от колежани в техните зелени блузи за голф.
Вечерният въздух на Флорида му се стори задушен като нощите в Сейнт Луис през август. Разхлаби яката си, но разбра, че не платът го кара да се задушава. Беше окачил федералната си значка на ремъка за документи около шията. Тя се удряше в гърдите му. С пресъхнало гърло, отправи предупреждение към себе си да не разкрива нищо. Обучен в изкуството да лъже, за да защити самоличността на свидетел, той прекоси навеса и за пръв път привлече внимание върху себе си.
— Вие! — извика по-възрастен мъж, облечен в измачкана униформа. Копчетата на ризата му бяха закопчани накриво, яката се подаваше под разхлабения възел на черна вратовръзка.
Носеше стикер с надпис „Началник“. Имаше костеливата фигура на сержант кашик. Образът се допълваше от късо подстриганата побеляла коса и неизбежния крив нос. Но годините го бяха накарали значително да омекне. Бирите, изпити в задния двор на дома му, бяха накарали бузите му да увиснат като самар. В каменния му поглед се четеше презрение и едва сдържано раздразнение от това, че нощта му е прецакана безвъзвратно.
В тълпата имаше много малки деца. Човекът паяк, Жената котка, Звездните рейнджъри. Ларсън преглътна сухо, разбирайки, че няма начин да изкараш началника на полицията от дома му заедно с всички автомобили за спешна помощ за нещо по-незначително от престъпление срещу личността.
Отвъд тълпата, която задръстваше единствения път до „Гаспарийя“, Ларсън видя подредените броня до броня коли, които се точеха на повече от петдесет метра след знака „Стоп“ на кръстовището. Сред заседналите коли се открояваше микробусът на „Новини 7“, чиято недодялана антена стърчеше през покрива като огромен тирбушон.
Присъствието на микробуса на телевизията подсказа на Ларсън, че е изостанал поне с час от онова, което се е случило тук.
Началникът на полицията примижа към значката му и каза:
— Елате с мен. — Това не беше покана. — На почивка ли сме? — попита началникът саркастично, като забеляза значката на Ларсън от Шерифската служба.
Бледа, изнервена женица в хотелска униформа зад регистратурата привлече вниманието на Ларсън. Изглеждаше зле и той мигновено се почувства по същия начин.
— Какво става тук? — попита Ларсън.
— Мислех, че аз съм този, който задава въпросите — каза началникът, след което направи безсмислен опит да спре и да се ръкува. Стисна ръката му прекалено силно. — Флойд Уотърс — представи се началникът. — А вие сте…
— На гости на приятели — каза Ларсън. — Видях екскурзиантите.
Началникът посочи пътя.
Черно-бели снимки висяха по стените на хотела и говореха за друга ера. Бели рокли и дървени стикове за голф. Деца с три четвърти чорапи и папийонки.
Началникът зави наляво в горната част на стълбите.
— От къде сте?
— Вашингтон. — Ларсън излъга лесно, защото беше използвал този град достатъчно често. Нямаше желание да се идентифицира като човек от Отдел за издирване на престъпници точно сега.
— Къде живеят приятелите ви?
— При залива. Но предпочитам да не ги замесвам в това.
— Обзалагам се, че е така.
Началникът грубо избута един от подчинените си. Ларсън потръпна при мисълта за гледката на просналата се жена. Наведе глава, не можеше да се застави да погледне.
— Докторите стабилизираха белия мъж и го откараха с линейка. Единият куршум беше попаднал в крака му. Другият в белия дроб.
Белият мъж. Описанието отекна в главата на Ларсън: Томелсън.
Мъртвият мъж на земята имаше средиземноморски тен. Явно не бе от достатъчно чистокръвна порода за Флойд Уотърс. Беше получил куршум под брадичката, който трябва да го е убил наместо. Томи или бе стрелял клекнал, или от пода.
— Каза ли нещо? — попита Ларсън — Този, който оцеля.
— Беше в безсъзнание, когато го видях — отговори началникът.
Началникът посочи със зацапания връх на черната си обувка 9-милиметровата берета на Томелсън, която се подаваше изпод леглото, и каза:
— Това е 92FS. Използват го военните и федералните. — Той погледна към Ларсън и каза драматично: — Ще задам този въпрос веднъж и само веднъж. Познавате ли този бял мъж?
— Ще ми дадете ли име, или трябва да позная работата му?
Едрият мъж се приведе с явната мисъл, че може да уплаши Ларсън.
Вратите на шкафа висяха отворени. Ларсън забеляза дистанционното на телевизора на леглото и освен това, за своя изненада, преобърната клавиатура на килима.
Ларсън внимателно огледа стаята. На пода, на не повече от две стъпки разстояние от крака на началника, имаше полуотворен плик за пране. Той разпозна панталоните на Хоуп, които й бе купил от Таргет.
Отвлечена? Избягала? Усети, че дишането му се учестява.
Ларсън трябваше бързо да измисли достоверна причина да излезе. Той помисли, че убитият мъж на пода е липсващият пазач на Марковиц. Мъжът е бързал за залива час след като Хоуп се бе регистрирала. Дали Ромеро имат човек в хотела? Имаше ли някакъв друг начин да са разбрали, че тя е тук?
Погледът му се върна на клавиатурата, чудейки се какво общо има тя.
— В стаята е регистрирана двойка — каза началникът, докато разглеждаше листа, даден му от патрула. — Възможно ли е щатски шериф да е искал да уреди нещо?
Той се опита да въвлече Ларсън в състезание по издръжливост на погледи, но той нямаше намерение да му го позволи.
— Шериф да носи 92FS.
— Аз лично нося глок — каза Ларсън и се потупа отстрани да му покаже скритото оръжие. — Също и всички от екипа ми.
— И този екип е…
— Базиран във Вашингтон.
— В плика за пране има чифт женски панталони четвърти номер.
