събирай багажа. Не ме притискай.
Марковиц.
— Пристигнаха! — каза по-младият глас. — Току-що кацнаха. Всеки момент ще са тук, за да вземат нещата ни. Побързай!
— Казах, че е почти готово! — отговори по-старият мъж. — Нищо не мога да направя, за да увелича скоростта.
Ларсън чу отчетливото чаткане по клавиатурата; някой пишеше с бясна скорост. Почти е готово. Дали говореше за Лаена? Скорост на прехвърляне на данни. Къде и на кого?
Нямаше друг избор, освен да изиграе своя ход. Ларсън извади оръжието си и зави зад ъгъла в коридора. Промъкна се през миризмата на риба от вечерята и се насочи към началото на стълбите, които водеха към втория етаж.
Пристъпи напред колебливо. Оръжието му сочеше право нагоре към двамата, а може би трима, спорещи мъже, които чуваше, но още не беше видял.
39.
Томи Томелсън влезе в стаята със собствената си магнитна карта. Потеше се и лъхаше на горчиво-кисело, докато се обърна да заключи вратата и да я барикадира. В лявата си ръка държеше черно-бялата униформа на камериерка. Подаде й я и нареди:
— Облечи това. И побързай!
Тя тръгна към банята, но Томелсън й препречи пътя с протегната ръка.
— Няма нужда да се събличаш — каза той. — Освен това не искам да влизаш в онзи капан. — Посочи първо към спуснатите щори, после към вратата зад себе си. — Прозорците и вратата. Бърз изход.
Той се обърна към вратата, за да не я притеснява, и продължи:
— Не събличай дрехите си. Просто метни това отгоре.
— За какво е цялото това бързане?
Очите на Томелсън й казаха всичко.
— Някой е тук?
— Някакъв мъж на информацията задава въпроси — каза й той. — Нямам представа как ни е открил толкова бързо.
Хоуп хвърли бърз поглед към телевизора. През последните четирийсет и пет минути си бе блъскала главата какво да направи. Искаше Ларсън да е тук, когато тръгва да бяга. Искаше Милър да се обади с повече информация за електронното писмо, което спомена Марковиц.
Томелсън каза:
— Няма да поемам никакви рискове.
Тя помисли да му обясни какво е направила, но преглътна думите си. Опита да издърпа панталоните над прасците си, но нямаше смисъл; крачолите щяха да се подават изпод полата. Разгледа дрехата, разкопча ципа и я навлече през глава. Горната част скриваше ризата й, но полата, с пришита фалшива престилка, стигаше само до коленете й. Тя се пресегна под роклята, изрита обувките си, разкопча панталона и го свали.
Томелсън намери плик на хотелската пералня за мръсни дрехи и й го подаде. Тя сложи панталоните в него.
Някъде наблизо свиреше музика. Отекваха детски гласчета: „Почерпка или номер!“. Само преди няколко дни с Пени правеха подобни планове за тази вечер. Споменът за това я сломи.
— Обувките не са подходящи — каза тя, поглеждайки надолу.
Кафяви обувки без връзки с черна униформа. Томелсън не удостои това с отговор. Вместо това каза:
— Ще минеш спокойно през коридора. Използвай стълбите. Ще излезеш през задната врата на хотела, до игрището за голф. Насочи се надолу по колоездачната алея. Сега там цари бъркотия заради Хелоуин. Намери някое хубаво място, където има много хора. Когато си готова, ми се обади.
Той надраска номера на ъгълче от списание, откъсна го и й го подаде. Ръката му се тресеше — от алкохола или от нерви.
Хоуп пъхна листчето в джобчето на престилката си.
Зад Томелсън вратата се отпори с трясък и тя чу гръмотевичния звук на изстрели.
Хоуп се хвърли на пода, толкова замаяна от страх, че не можеше да вижда.
40.
Ларсън беше преполовил стълбите, когато виковете престанаха. Внезапната промяна го накара да се обърне. Беше особено впечатлен от бялата порцеланова фигурка на едрогърда морска сирена, поставена върху малка масичка в горната част на стълбите. Сякаш гледаше право в него. И се смееше.
Тогава, макар едва доловимо, сирената се заклати настрани. Подът бе помръднал, а с него и масата, и фигурката върху нея. Някой се спускаше по стълбите. Всички тези заключения връхлетяха Ларсън едновременно, заставиха го да отпусне колене и да отмести дулото на глока малко вляво. Приклекна и вдигна оръжието си. В горната част на стълбите изникна мъж, който започна да стреля.
Ларсън натисна два пъти спусъка и нарочно плъзна крака си надолу по стъпалата да търси прикритие. Бялата мазилка изпълни въздуха, посипвайки се като сняг. Третият изстрел, който произведе, бе насочен към корема и отнесе по-голямата част от коляното на мъжа, завъртайки го като танцьорка. Улучен, мъжът пусна още три куршума, които потънаха в стената.
Ларсън се озова в долната част на стълбите и замръзна. Ръката му не трепна, когато стреля отново, но мъжът се беше извърнал и лицето му почти не се виждаше. Порцелановата фигурка изригна от масата и се разлетя на хиляди парчета.
Парче месо се откъсна от гърба на стрелящия. Той се наклони напред и се срина на земята. Най-горното стъпало се разцепи на трески, както и петото надолу.
Нито един от тези изстрели не дойде от Ларсън.
Монтгомъри му бе дал грешна бройка.
Младо момче се появи в горния край на стълбите, стиснало с две ръце полуавтоматично оръжие. Присвитите му очи бяха почти затворени. Беше на около двайсет, ако изобщо имаше толкова, все още с тежко акне. Лунички. Червеникава коса. Човек би го взел за момче от църковен хор, а не за убиец. И стреляше като такъв. Бе застрелял другия — по погрешка. Изстрелите продължаваха надолу по стълбите, като караха дървото и килима да отскачат и да се разлитат на късове. Ларсън го повали с един куршум, от който момчето залитна назад, приседна и се опря на стената до масичката, където бе стояла фигурата на сирената. Втренчи се пред себе си, отпусна се настрани и замря. Ларсън се премести в коридора на долния етаж да се прикрие.
— Доктор Марковиц? — извика той, след като си пое въздух. — Щатски шериф. Ало? Доктор Марковиц? Качвам се горе. Ръцете на тила, колената на пода или ще стрелям. Доктор Марковиц?
Той бавно си проправи път нагоре, съсредоточавайки се върху двамата на последното стъпало, и се питаше дали някой от тях има муниции да продължи престрелката. Две стъпала по-нагоре той се убеди, че момчето е мъртво, и го изпълни безсилен гняв, защото детето нямаше представа от оръжия, а той трябваше да го убие, за да се защити.
Първият, който се бе превил напред в поза на разкайващ се грешник, беше улучен в червата и губеше кръв. Беше в безсъзнание, но по някакъв начин бе запазил първоначалната си поза. Ларсън стигна до площадката и ритна оръжието настрани. То падна по стълбите и издрънча на долния етаж. Огледа се за телефон. Може би беше възможно да извика медицинска помощ и да го спасят.
Докато търсеше телефон, Ларсън забеляза Марковиц. Позна го, въпреки че бе с гръб към него. Повика го:
— Доктор Марковиц! Ръцете така, че да ги виждам, моля ви.
Едва тогава Ларсън забеляза малката струйка кръв в основата на къдравата бяла коса на мъжа. Той си спомни безразборните изстрели на първия, когато му отнесе коляното, и звуците на куршумите, потъващи в стените. Един от тях бе улучил Марковиц.
— Доктор Марковиц!
Пръстите на стареца още лежаха върху клавиатурата, но не помръдваха. Той също бе мъртъв. Докъде бе стигнал с дешифрирането на Лаена, щеше да се разбере по-късно.
Ларсън бързо, но старателно започна да претърсва къщата, стая след стая, с надеждата да открие Пени. Търсеше следи от присъствието на малко момиче при запасите с храна, в прането, в принадлежностите за вана, за плаж, всичко, което можеше да се сети, но не откри и следа. Върна се горе при Марковиц с надеждата да намери диск или нещо подобно за съхраняване на данни, но там беше само лаптопът под ръцете на Марковиц. Ларсън го изключи и го взе заедно със захранването. Скъпо щеше да си плати, ако напусне местопрестъплението, но бе немислимо да остане и да загуби цял ден в следствия и разпити.
Докато се прокрадваше в нощта към пристанището, звънна на Монтгомъри в Усепа и му каза да извика всички полицейски части и въздушна линейка. Ларсън остави зад гърба си касапницата, но не и последствията от нея. Осъзна, че заедно с Марковиц бе загубил връзката с Ромеро, а с нея и най-добрия и може би единствен шанс да намери Пени жива.
41.
Джими Ойер, който бе спал едва няколко часа през изминалото денонощие, се надигна от леглото в задната част на шофьорската кабина на тежкия си камион, с кисел вкус в пресъхналата си уста и пулсиращи от надигащия се гняв слепоочия.
— Какво, да му се не види? — изкрещя той на този, който блъскаше по страничното стъкло.
Разтърка очи, примижа и потърси очилата си. Когато забеляза сребърната значка, измърмори само едно „Мамка му“, смъкна се долу и се пресегна през предната седалка да отвори вратата. Ченгета!
Един юмрук отново заблъска по стъклото.
— Задръжте малко… — промърмори той, докато идваше на себе си. Опита се да си спомни какво може да е направил, ако въобще беше направил нещо. Сети се за проститутката в онази отбивка след Омаха, но той й беше оставил петдесетачка отгоре, след като се държа малко грубо, а тя му каза, че това оправя нещата. Бореше се със замъгленото си съзнание. Каква точно беше тази значка? Не я беше огледал хубаво.
