багаж и подчертана безочливост. Колата на Ларсън спря на кръговата алея пред паркинга на хотела и другите пристигащи се занареждаха след него.
Нощният въздух се огласи от песните на щурците и квакането на дървесните жаби. Огромната фасада на хотел „Гаспарийя“ се очертаваше зад гостите на хотела, които влизаха и излизаха, качваха се на голф колички, които на острова се използваха вместо обикновени автомобили. Стълпотворение от розово- оранжеви и жълто-зелени бермуди, обувки с кожена подметка, кремове за загар, диаманти и силикон.
— Томи ще се погрижи за теб — каза Ларсън.
— Не искам Томи да се грижи за мен — отвърна тя с престорен детски глас.
Няколко години по-рано Ларсън бе делил една стая с Томи Томелсън по време на двуседмично обучение в академията на ФБР. Двамата поддържаха връзка колкото Ларсън да научи, че жена му е починала от рак, след което той си е взел едногодишен отпуск от Службите. После за кратко започнал да пие, но накрая изтрезнял дотолкова, че да понесе изпълнената с печал работа на капитан на корабче под наем. В момента работеше на риболовна лодка извън „Милър Марина“. Това идеално устройваше Ларсън.
Томи стоеше на верандата, пушеше марлборо и пиеше някаква тъмна течност. Наблюдаваше стегнатите дупета и широките деколтета на преминаващите туристки, докато чакаше Ларсън да изясни нещата. Беше едър мъж с тен на рибар и рамене на футболен защитник, а над изсушеното му от слънцето лице сега ясно си личаха негодуванието и самотата.
— Когато я намеря, ти ще узнаеш първа. Разбрано? Тя го прегърна.
— Слушай Томи и прави каквото ти каже.
— Ако не мен, вземи поне него. Моля те, не отивай сам! — Тя се притисна до ръката му.
— Това не е героизъм, прости сметки. Томи остава с теб.
Беше го премислял хиляди пъти. Най-умно бе да изчака Хемптън или Стъбълфийлд да пристигнат. Може би и двамата. След това да атакуват заедно къщата на остров Усепа с цялата мощ, която можеха да съберат. Но като имаше предвид, че Марковиц влиза в мрежата нощем, а срещата на престъпните фамилии е насрочена за утре, декодирането на списъка трябваше да е приключило. Ларсън не разполагаше дори с двайсет и четири часа.
— Обади ми се веднага щом разбереш нещо.
— Ти също — отвърна той. — Ако Милър се обади…
— Ще научиш — каза тя.
Отдръпна се от него, но после се изкуши да го целуне. Ларсън посрещна устните й. Не бе особено романтично, но той си го спомняше дълго.
— Не прави нищо необмислено.
— Като че ли имам избор — отвърна той. — Все пак става въпрос за мен.
Тя понечи да му се усмихне, но умело се прикри. Спря да говори и открехна вратата на колата.
— Ако я намериш — щом я намериш, — тя няма да иска да ти се довери. Говорехме си с нея да си вземем кученце. Щяхме да го кръстим Кайро. Като столицата на Египет. Използвай го. Може да помогне.
— Кайро.
— Да. Откакто видя снимка на пирамидите, иска да отидем там. — Погледът й се отнесе, като че ли връщаше лентата в съзнанието си.
Ларсън я придружи до входната врата и я представи на Томи Томелсън. Когато тръгна, се почувства ужасно самотен.
Томи Томелсън беше използвал част от застраховката, получена след смъртта на жена му, да си купи двумоторната „Кристина“, чийто двигател от 440 конски сили можеше да се монтира и отвътре, и отвън. Имаше GPS навигационна система, сонар, синоптичен радар и интернет връзка. Ларсън преглеждаше пощата си на своя блекбъри, докато управляваше лодката през плиткия канал между Гаспарийя и Усепа. Рибарски лодки, лъскави моторници и яхти задръстваха пренаселения канал. Ларсън даде пълна мощност веднага щом премина местата с ограничение на скоростта. След час щеше да се стъмни, слънцето грееше жестоко от запад, а въздухът бе наситен с онова странно предчувствие за промяна, което настъпва със здрача.
Ларсън се надяваше да се върне, преди мракът да се е спуснал окончателно. Не искаше да изпробва мореплавателските си умения върху шестцифрената инвестиция на приятеля си.
Усепа беше ивица частен островен лукс, дълга не повече от четири километра, а за да акостираш, бе нужно специално разрешение. Томи, който често ходеше до там с туристите, беше предупредил за Ларсън. Без никакви мостове, които да го свързват със сушата, и само заливът като точка за достъп, трудно можеше да се намери по-затънтено място. Идеалното убежище на Марковиц.
Щом слезе на безупречния док и тръгна към вътрешната част на острова, Ларсън се озова в миналото; навлезе в място, каквото никога досега не бе виждал. Тук нямаше коли, само голф картове, които се използваха за всичко — от поддръжка до транспорт. Ларсън се изкачи по пътека сред пищни ботанически градини с диви орхидеи, мангови дървета, тропически плодове и пъстри цветя. Гущерчета, които Ларсън помисли за плъхове, се стрелкаха в шубраците. Едноетажни, бели като мидени черупки къщи с имена на вратите вместо номера, тъмни капаци на прозорците и остъклени веранди. „Къщата на бегониите“, „Вила Бугенвилия“, „Къщичката на розите“. Ларсън се приведе под един натежал клон, който бе пуснал мустачки до земята като накъсано перде. В някои от къщите вече се виждаха светлинките на лампи. Въздухът ухаеше на парфюм. Малки вълнички се разбиваха в изкуствено изградения плаж под формата на полумесец. Няколко лодки се полюшваха закотвени там. Припадащият здрач скъсяваше разстоянията и изглаждаше очертанията на предметите и всичко придобиваше вид, типичен за след втория или третия коктейл.
Той отстъпи встрани от пътеката, за да пусне двойка тенисисти на средна възраст с наперена дъщеря, която се влачеше след тях, удостоявайки Ларсън с усмивка от зъбни шини. Пътеката свършваше пред стогодишна кръчма, от която долитаха звуци на оживление. Наситен живот. Тони Бенет пееше за изгубената любов.
Късче по късче, байт по байт, информацията на доктор Милър ги бе довела до тук — остров Усепа. Бяха обяснили технологията на Ларсън — бяха използвали интернет доставчиците, за да проследят дигиталната самоличност на Марковиц до директната му високоскоростна интернет регистрация.
Адресът беше „Пясъчния долар“, остров Усепа. Ларсън очакваше това да е хотел, а не частна резиденция.
Той намери мястото за интригуващо, уединението му вършеше прекрасна работа за скривалище. Идеално място за декодирането на Лаена.
Когато пътеката свърши, той влезе в кръчмата „Усепа“. Вентилатори и ленени покривки. Дървен бар с дузина различни бутилки ром, окачени надолу на металния рафт. Ларсън седна на един стол и поръча „Апълтън Естейт ром“ и тоник с резен лимон. Две жени стояха на маса до прозореца и отпиваха нещо, което приличаше на студен чай, докато възрастна двойка, поръчали бира, гледаше запис на голф мач. Една от жените носеше шапка на вещица и зелен нос. Другата беше с очила в стил Хари Потър и жезъл, подпрян на масата. Хелоуин за възрастни.
След десетина минути Ларсън поръча още един ром. Знаеше, че не бива да пие на празен стомах, и затова добави и пържени картофи към поръчката, това бе вечерята му. Завърши с еспресо. Влезе осемдесетгодишен мъж, седна и си поръча водка и севън ъп.
Ларсън мечтаеше за клуба по гребане „Сейнт Луис“ на езерото Крев Кьор, липсваше му както духовното, така и физическото изживяване. Почувства се уморен до смърт, въпреки че картофките му помогнаха малко да се разсъни.
Тамошният детектив, Харолд Монтгомъри, на когото Томелсън се беше обадил, беше стар, с румени бузи и миришеше на лимонов одеколон и джин с тоник. Привечер съвместяваше длъжността с тази на управител на хотела. Подаде на Ларсън влажната си, отпусната ръка и двамата се здрависаха, като размениха по няколко приказки за Томелсън. Монтгомъри носеше черни панталони, бяла риза, морскосиня вратовръзка на котви и ивица пот на челото. Спортното му сако бе в отблъскващо зелено, подходящо за работниците по магистралата. Късче храна бе заседнало между предните му зъби. Беше пропуснал да се избръсне на няколко места. Бялата му коса бе сресана напред в опит да прикрие растящата му плешивина. Вдигна показалеца на дясната си ръка, за да привлече вниманието на бармана, и веднага поръча джин с тоник.
— За отсъстващите приятели — каза Монтгомъри със строг глас, след което се чукнаха с чаши.
— Да поговорим за разпределението на „Пясъчния долар“ — започна Ларсън.
35.
Верен на професията си, Томи Томелсън пазеше стаята на Хоуп на втория етаж, разположил се в единия край на старомоден диван в коридора отвън, точно под два прозореца, от които удобно се виждаше кръговата алея за коли пред хотела. Бяха се регистрирали като Стивън и Елизабет Стори, за да не могат да я припознаят като неомъжена, и по този начин да задържат вълците далеч от дирята. Прозорците на стаята, отдавна запечатани заради климатичната инсталация, бяха прикрити от спуснати черни завеси. Ако някой убиец решеше да проникне вътре, трябваше да мине през стъклото, а Томелсън щеше да го повали преди още да е стъпил на пода.
Малко след като влезе в стаята, телефонът на Хоуп иззвъня. Тя светкавично вдигна, като се молеше да е Пени, но чу гласа на доктор Милър.
— Не мога да говоря много — каза Хоуп. — Очаквам обаждане и линията ми трябва.
— Той е онлайн — каза Милър. — Успях да засека портала му.
— Точно сега? — тя погледна часовника си. Милър потвърди.
— Подранил е.
— Може би не е — каза Милър. — По-вероятно е аз да съм подходил небрежно и да съм прибързал с анализа. Работих доста тази сутрин. Щом е влязъл толкова рано, ще работи още поне пет-шест часа.
— Но ако сега е онлайн — повтори тя — и сте идентифицирали портала, който използва, означава ли, че мога да се свържа с него?
— Не е включил никакви защити. Разбираш ли какво значи това? Познавам Лео. Не е случайно. Ако не искаше да бъде намерен, нямаше да успея да го засека.
— Но… защо тогава не се свърже с нас директно?
— От гледна точка на технологията? Може би са поставили програма, която следи какво пише с клавиатурата — така знаят върху какво работи в момента. А може би са блокирали някои от приложенията. Или пък следят монитора му. Трудно е да се каже. Защо не го попиташ?
— Аз? — ахна тя и веднага си помисли за Ларсън.
— Няма да съм аз — каза Милър. — Изглежда, че ти знаеш по-добре какво става. А аз не. Ако вие… ако федералното правителство е заинтересовано… в
