— Ще вървя пеша.
— Орландо ще пристигне с неговия карт няколко минути преди седем — каза възрастният човек. — Не прави нищо, преди да си е отишъл, разбрано? Той е добро дете. Не му трябват неприятности.
Стиснаха си ръцете и Ларсън си тръгна.
37.
— Доктор Маркобиц?
— Кой е?
Обезпокоена, че действията й могат да струват живота на Пени, Хоуп се чудеше как да отговори на въпроса, така че да намеси и себе си. Пръстите й защракаха по клавиатурата. Накрая написа:
— Една майка. Ромеро отвлякоха дъщеря ми. Нуждая се от вашата помощ.
— Оставихте портала отворен с някаква цел.
— Значи искате да ми помогнете. Както и аз на вас. Дъщеря ми при вас ли е?
— Трябва да ми помогнете.
Не последва отговор, курсорът трептеше като мигащо око.
Хоуп се взря в мигащия курсор на екрана, пръстите й внезапно застинаха. Отговорът му беше толкова неочакван, че тя не знаеше какво да прави. Накрая написа единственото, за което можа да се сети:
— Къде е дъщеря ми?
Въпросът стоеше на екрана, курсорът мигаше. Тя чакаше неговият текст да се появи под нейния.
Докато протягаше ръце към клавиатурата, диалоговият прозорец внезапно изчезна. Първо си помисли, че е неизправност. Милър още беше на телефона и тя го попита:
— Какво стана току-що?
— Прекъсна. — Тя дочу яростното тракане на клавиатурата. — От негова страна — докладва Милър. Почти незабавно се чу: — По дяволите! — Извика като човек, който не е свикнал да псува. — Току-що те засякоха!
— Какво?
— Изключи машината! Прекъсни връзката веднага!
Хоуп се изправи от края на леглото, клавиатурата се изплъзна от скута й и се стовари на килима. Втурна се към дистанционното на телевизора, поставено на малката кръгла маса до прозореца. Започна да натиска копчетата, но нищо не стана, и тогава разбра, че го държи обратно. Обърна го, натисна МЕНЮ и започна да се рови в опциите. Когато включи телевизора на режим ПРЕДАВАНИЯ НА ЖИВО, даваха епизод от „Сейнфилд“.
— Доктор Милър? — попита тя, като се върна на телефона.
— Засякоха те. Разбираш ли?
— Проследете електронната поща — каза тя и повтори онова, което бе прочела.
— Порталът трябваше да е отворен, нали разбираш, необезопасен, за да можем да направим това. — Той говореше, сякаш се извинява сам на себе си. — Щом те засекат, отиват директно до машината, която ползваш. Нямаше какво да направя.
— За каква електронна поща говореше той? — повтори тя.
— Предоставихме им уникалното ID на компютъра ти.
Тя си помисли за Ларсън.
— Ще бъдат арестувани, преди да могат да направят нещо по въпроса.
— Не можем да бъдем сигурни.
— Напротив, можем. Сега се успокойте и мислете — каза му тя.
Беше близо до Пени, усещаше го.
— Трябва да се съсредоточим върху това, което ни каза. Проследете електронната поща. Можете ли да проследите всяко електронно писмо, което вероятно е изпращал през вашата мрежа?
— Изложих те на опасност.
Тя отлепи слушалката от ухото си. Пое голяма глътка въздух, преди да продължи:
— Докторе, трябва да се стегнете.
38.
Гущери припълзяваха шумно из чупливите листа на гъстите храсталаци от двете страни на пътя. Здрачът отстъпваше, докато Ларсън пиеше питието си с Монтгомъри. Небето още пазеше матовия си опушено син цвят, докато няколко звезди се опитваха да го пробият. Ромът пулсираше в него и се надпреварваше с адреналина и действието на еспресото. Мечтаеше за подкрепление, но вече бе направил своя избор.
Въпреки това, което бе внушил на Хоуп, той се съмняваше, че ще открие Пени при Марковиц. Ромеро бяха твърде умни да оставят козовете си на едно място. Но Марковиц си оставаше вероятна връзка, която си струваше да бъде проверена, и Ларсън смяташе да направи точно това.
Той остави пътеката, настлана с пясък и счупени миди, и се мушна в гората от сплетени тропически растения. Тук почвата под краката му беше мека и влажна.
ОСПРЕЙ, тържествено обявяваше табелата над входната врата. Вътре не светеше. Отпред нямаше електромобили.
Пясъкът пред дома бе осеян с ями от проливен дъжд, недокоснат от гуми или стъпки, и говореше, че в „Оспрей“ няма никого.
Ларсън внимателно си запроправя път сред шубрака, тръгвайки към северната страна на това, което според указанията на Монтгомъри трябваше да е „Пясъчния долар“. Издигнати върху колове, за да се предпазват от бурите, първите етажи на домовете бяха на дванадесет стъпки над морското равнище. Ларсън трябваше да се изкачи или по предните, или по задните стълби, за да може да хвърли поглед вътре. Обграден от боядисана в бяло решетъчна оградка, която продължаваше към навеса за електромобили на нивото на земята, върху пясъка лежеше ръждясал акумулатор от голф карт с проблясващ нивомер и жици, отпуснати като спящи змии. Самият карт липсваше и Ларсън си помисли, че е на брега, в подкрепа на думите на Монтгомъри, че единият от тримата е заминал неочаквано. До ръждивокафявата газова бутилка боботеха два климатика. Виждаха се и две пластмасови кофи за боклук, които преливаха. Сред бръмченето на климатика Ларсън долови нечии забързани стъпки над главата си. Някой се изкачваше или слизаше по стълбите. Освен това викаше, но звукът бе приглушен и не можеше да различи думи.
Ами ако другият човек не беше напуснал острова, а бе отишъл да докара моторницата на Валенти, за да преместят професора? Ами ако електронното проучване на Милър някак е било засечено? Или Марковиц е завършил работата си и Лаена е напълно разшифрована? Ами ако самият Марковиц трябва да присъства на предстоящата среща на мафиотите?
В стаята на първия етаж светеше лампа. Ларсън се протегна и докосна дръжката на глока си, но не го извади.
През следващите десет минути той търпеливо продължи да чака доставката от ресторанта. Ушите му пищяха. Въздухът миришеше на кисело. Всичко на острова беше в процес на гниене. В далечината избръмча двигател и Ларсън помисли, че е познал за плана за преместване. Но като приближи, му заприлича повече на самолет. Изведнъж наблизо прелетя хидроплан, ниско над водата, с проблясващи светлини. Ларсън се възползва от шума и суматохата да се изкачи по задните стълби на „Пясъчния долар“.
Там страховете и предположенията му се потвърдиха, тъй като едва не се спъна в два куфара и кашон, оставени на стълбите пред вратата. През остъклената врата на кухнята можа да види безпорядъка, който цареше по рафтовете, всякакъв вид стъклария и пластмасови бутилки, от фъстъчено масло до боровинков сок, някои пълни, други празни, всички наредени по рафтовете като войници. Отпечатъци — досети се той. Всяка повърхност, по която можеше да има отпечатъци от пръсти, бе извадена от рафтовете и отделена. Естествено, старателно избърсана.
Вече съвсем наблизо, самолетът продължаваше да стене. Беше се приземил и рулираше. Накрая двигателите му бяха изключени и настана тишина. Ларсън бе забелязал дълъг док встрани от овалния плаж и реши, че хидропланът най-вероятно е акостирал там.
В този момент слабите светлини на голф карт разцепиха нощния здрач. Возилото се изкачи безшумно до предната врата на „Пясъчния долар“, един тийнейджър слезе и се качи по предните стъпала с поднос в ръце. Ларсън чу ехото на звънеца зад стените и изчака да чуе приближаващите стъпки. Появи се мъж, когото Ларсън видя само в гръб. Той се отдалечи по коридор в тюркоазено и бежово към входната врата.
Докато мъжът беше с гръб към него, Ларсън заобиколи оставения багаж и опита бравата на кухненската врата. Тя се завъртя. Отвори и влезе, опитвайки се да затвори безшумно зад себе си.
Две тихи стъпки го отведоха по-навътре в кухнята и далеч от полезрението на мъжа до входната врата.
Той свърза самолета с багажа на верандата. Похитителите на Марковиц го местеха.
Промъкна се тихо в малка трапезария. На голямата стена имаше огледало в рамка от мидени черупки. В него Ларсън видя профила на мъжа, който стоеше на вратата, докато даваше бакшиш на колежанчето и приемаше подноса с храна. После затвори вратата и остави подноса на земята, без да показва намерение да се храни. Ларсън чу как мъжът бърза нагоре по стълбите, изкачвайки се до втория етаж.
— Приключвай вече! — извика мъжът. — Защо, по дяволите, се бавиш толкова?
— Почти е готово — отвърна друг силен глас. Сякаш на по-възрастен мъж. Предизвикателен. — Файлът е голям. Най-много няколко минути. Просто
