— Опитът за бягство е задължителен за всеки затворник — каза той. — Веднъж, но само веднъж. Аз също съм го правил — добави той.
— Искам при мама.
Това го разчувства, но каза:
— Ще те нараня, ако го кажеш пак. Ще те нараня много лошо, можеш да разчиташ на това. Но никой няма да те убие, Пени. Най-малко аз. Обещавам ти.
Детето не трепна.
— Искам мама.
— Съблечи тези дрехи. В мотела има сушилня. Можеш да облечеш някоя от моите тениски.
— Не искам.
Очната му ябълка бе отекла, а мехурите я бяха деформирали. Жълтеникава течност капеше по бузата му. За момент окото не го болеше; после щипенето се връщаше и бързо преливаше в непоносима болка. После гнусната течност отново се изливаше и всичко започваше отначало.
— Искам да направиш нещо гадно — каза й той. — Имам нещо в окото и трябва да го махнеш.
— Не обичам гадни неща.
— Нито пък аз. Но ще ти се наложи да го направиш. Няколко минути по-късно тя се беше преоблякла и му отвори вратата. Всичките й дрехи бяха хвърлени на купчина на пода до вратата. Тя отказа да свали само чорапите. Сега носеше като рокля тениската му с надпис „Оукланд Райдърс“.
Той забърса пода с хавлия и я накара да седне на рафта, докато държеше окото си разтворено на ярката светлина на лампата. Описа й стопената леща и я показа:
— Ще трябва да я хванеш и да я извадиш. Аз опитах, но не мога да видя какво правя.
— Не мога да го направя.
— Можеш.
— Не, не мога.
— Ако продължаваш да се държиш така, заминаваш обратно в дрешника. Но ако ми помогнеш, ще има сладолед и ще ти пусна анимационен филм.
— Ами ако те нараня?
— Ще ме нараниш, но вината няма да е твоя. Само хващаш и дърпаш, става ли?
— Отвратително е.
Той се опита да си спомни други деца, които познаваше — деца, които живееха в имението „Ромеро“. Той каза:
— Какво ще направиш, ако някое котенце имаше нещо в окото? Щеше ли да му помогнеш?
Чу се неохотно „да“.
— Тогава забрави, че съм аз. Представи си, че съм малко котенце, и ти си единствената, която може да му помогне, единствената, която може да го спаси. Можеш ли да го направиш?
— Може би…
— Сега ще го направим заедно. Готова ли си?
— Предполагам.
— Добре.
Разтвори широко окото си, стисна зъби и мълчаливо загледа как две малки пръстчета приближават, скривайки и малкото, което можеше да види.
След миг изкрещя. То залепна на пръста й като лепкава слуз и когато разтръска ръката си, жълтеникавото гноясало топче падна на пода на банята.
— Извадих го! — каза тя — Извадих го! — И без да мисли, замалко да го прегърне, но бързо се опомни и се отдръпна.
— Да, извади го — каза той, като сподави вика си. Здравото му око се срещна с нейните за миг. И двамата не знаеха какво да кажат.
* * *
Уреченият час — 14:37 — наближаваше. Паоло често поглеждаше часовника си. Здравото му око се въртеше ту към летището в далечината, ту към въздушното пространство над него, ту към огледалото за обратно виждане. И пак отначало. Беше покрил раненото си око със спортна лента като импровизирана превръзка.
Всичко беше подготвено веднага след като съобщи, че е напълно сляп с едното око. Надяваше се, че Филип просто ще реши да му изпрати партньор, вероятно с медицински принадлежности, за да може да се придържа към първоначалната уговорка. Идващият самолет означаваше или тревога за състоянието на заложника, или загуба на доверие в него. Затова очакваше приземяването, превърнал се в кълбо от нерви. Бъдещето му беше в ръцете на други, единственият му изход беше да се качи на самолета и Паоло с отчаяние почувства, че положението е излязло от контрол.
Първата кола, която видя, вероятно беше фалшива тревога. Паркира встрани от двупосочния път на север от летището в кална отбивка пред ремонтна работилница или плевня. Въпреки че никой не слезе от нея, Паоло продължи да я следи.
Но втората кола, тъмна, с четири врати, която приличаше много на първата, накара сърцето му да се разтупти. Не можеше да си спомни добре, но мислеше, че някъде вече е виждал тази кола. Тя подмина входа на летището. После обаче даде назад и влезе. Спря пред единствения хангар, където слезе мъж със спортно яке. Миг по-късно автоматичната врата на хангара започна бавно да се отваря и колата влезе вътре. Това значеше, че зад волана има втори човек.
Още преди вратата на хангара да се затвори, Паоло беше запалил колата. Откачи се от крика и даде назад през малкото мостче. Тръгна на юг по селски път, през нивите — маршрут, който предварително бе избрал за бягство. Около него имаше хълмове и гори. Идеално място да се отървеш от опашка, ако се наложи. Той караше бързо, но без да прекалява, като гледаше ту пътя отпред, ту този зад него.
Ченгета или федерални — нямаше значение. Филип ясно му беше казал какво трябва да прави, ако нещо се обърка.
Радиозатъмнение — никакви телефони, никакви опити да се свърже с имението. Никакви имейли. Никакви факсове. Той беше сам, а единствената му мисия беше да заведе малкото момиче в имението колкото се може по-скоро. Като минаваше през рекичката за втори път, той намали и хвърли мобилния си телефон през прозореца във водата, като изключи всякаква възможност да бъде засечен. Телефонът тихичко цопна и изчезна.
Той и момичето бяха сами. С ранено или здраво око, той имаше задача и възнамеряваше да я изпълни. Почувства странно облекчение. С Божията милост, беше дарен с възможност да изкупи грешките си и да се докаже.
Превали билото на един хълм, докато планираше как да се отърве от откраднатата кола, в случай че вече е съобщено за нея. Опитваше се да не мисли за това, което току-що бе видял на летището, и колко голяма беше вероятността да бъде заловен.
Опита се да не мисли какво ще прави, ако Филип му нареди да убие малкото момиче.
34.
За невероятно кратко време доктор Милър проследи интернет достъпа на Марковиц от мрежата на университета до ай пи адрес във Флорида. Въоръжен с този адрес, изпълнен с надежда, че теорията му за връзката Марковиц-Ромеро-Пени ще издържи, Ларсън закара Хоуп до Спрингфийлд, откъдето взеха чартърен полет на „Кинг Еър“ до Тампа. Това източи кредитната му карта и го принуди да се обади за „безлихвен жилищен кредит“.
Късно същия ден Ларсън мина с кола под наем покрай неподвижната вятърна мелница на една ферма за добитък, която стърчеше самотна в полето. Бе заобиколена от тучна зеленина, безмилостно унищожавана от сив дългорог добитък, чиято вълна никак не подхождаше на жегата във Флорида.
Високо над равния зелен хоризонт се издигаха двадесет и пет метрови стоманени стълбове, по които бяха накачени мощните халогенни лампи по магистралата, насочени към детелината и местата за почивка. Благословия в сезона на ураганите може би, но истински трън в очите през останалото време. От време на време, издигнат подобно на костелив пръст към облаците в небето, в далечината се извисяваше строителен кран. Пръснатите из полето стълбове с телефонни клетки също се издигаха от зелената джунгла като изоставени нефтени сонди. Единственото друго нещо, което нарушаваше съвършената синева на небето, бяха високоволтовите кабели, опънати покрай магистралата. Това бяха образите, които хващаха окото по междущатска магистрала 75 на юг от Тампа: оранжеви конуси, маркиращи ремонт, малки черни катранени кръпки насред морето от барутеносив бетон, гора от комини, бълващи дим в далечината.
Минаха табелка, на която пишеше, че са в окръг Манатий. Нетърпелив да стигнат по-бързо, Ларсън увеличи скоростта.
— Няма да идваш с мен в Усепа — каза Ларсън; беше отлагал да й го каже възможно най-дълго.
— Разбира се, че ще дойда.
— Уредил съм нещата. Един приятел ще се грижи за теб.
— Това е абсурд.
— След като всичко свърши, ще бъде хубаво, ако Пени все още има майка.
Тя преглътна и не каза нищо повече.
Ларсън бе оставил на доктор Милър както собствения си телефонен номер, така и този на Хоуп — сега пренасочваха повикванията към новия сименс, който й беше дал, като по този начин беше невъзможно да бъдат проследени. Милър и Хоуп говореха на един език, затова щеше да звъни на нея, ако изникнеше нещо по техническата част.
— Кажи ми, че тя е добре, Ларс — промълви накрая тя.
— Тя е добре — каза той.
— Кажи ми го пак.
— Не са я наранили. За хора като тях съществува само печалба и загуба. Няма да спечелят, ако я убият.
Тя махна предпазния колан, за да се премести между седалките и да се облегне на рамото му.
Ларсън караше мълчаливо, затаил дъх. С всеки изминат километър натискаше повече и повече газта, а тя се облягаше по-силно на рамото му. Искаше му се просто да продължи да кара.
Деветдесет минути по-късно, вече на остров Гаспарийя, пиколото, облечено в панталони в цвят каки и зелена голф фланелка, ги чакаше с количка за
