Усети, че гърдите му се стегнаха, а сърцето му сякаш се впусна в галоп, готово всеки момент да изскочи.
— Знаех през цялото време — каза тихо, без да бъде много сигурен, че тя ще го чуе.
— А аз чаках да ме попиташ.
— А аз пък чаках да ми кажеш.
— Мислех си, че би било низко от моя страна. Манипулативно. Нечестно. „Тя е твоя дъщеря, затова направи нещо“. Как бих могла да кажа това? — Тя не откъсваше очи от него. — Готов ли си да го приемеш?
Гърлото му пресъхна. Усети, че го заливат противоречиви чувства. Любопитство. Нетърпение.
— Екстра съм — успя да прошепне.
— Зелено е — каза тя.
Пое огромен риск, като я взе със себе си. Но изглежда, по-опасно бе да я остави сама и незащитена. Лесно можеше да оправдае идването й предвид компютърните й умения, но каква полза от това оправдание, ако нещо се объркаше?
Продължи да шофира.
— Защо още не са се обадили? — попита тя отново.
— Как изглежда тя? — попита той на свой ред. Хоуп стисна устни, извърна поглед от него и се опита да скрие очите си, които вече бяха пълни със сълзи.
— Не сега. Това е всичко, което мога да ти кажа. Моля те, не ме притискай. Колкото повече мисля за нея…
— Виж… може би не знаят какво да правят сега. Никога не са искали да имат Пени вместо теб. Опитаха се да проследят телефона ти, но ги отрязахме, и сега единственото, което им остава да направят, е да се опитат да те пипнат, докато ние се опитваме да пипнем тях. Едва ли биха преговаряли за освобождаването на Пени, докато не открият начин да ни надхитрят, а такъв начин няма. Знаят това. И ние го знаем.
Спря на следващия светофар. Университетът вече беше точно пред тях.
Тя не можеше да стои на седалката. Ларсън премина кръстовището и намери място да паркира. Изгаси мотора и тя веднага отвори вратата.
— Къде точно е Факултетът по планетарни изследвания?
— В крилото „Мейсълуейн“.
— Кое е то?
— Ще го открием.
Хоуп вече бе вън от колата. Ларсън също слезе, заключи и я догони на тротоара. Красивата сграда се извисяваше над тях.
Навела глава, Хоуп се изкачваше по наклона.
Той отново я догони.
— Дойде в Сейнт Луис заради нас двамата или заради Пени? — започна той, след което изчака малко, и продължи настоятелно. — Кажи ми защо дойде в Сейнт Луис, Хоуп? Искаш ли ме в живота си — твоя и на Пени?
— Не го избрах заради времето — отговори тя. — Но бъди така добър и не се ядосвай, защото не мисля, че мога да го понеса точно сега. Става ли?
Той се приближи до нея, докато продължаваха напред, и протегна ръка.
Тя я пое. Пръстите им се докоснаха и се сплетоха.
Ларсън стисна ръката й и тя му отвърна със същото. За момент се почувства сякаш се носи във въздуха.
— Не бива да правим това — каза му тя. — Не бива да объркваме всичко.
— Естествено, че можем — отвърна й той. — Нещата не могат да станат по-объркани, отколкото са; може само да се подобрят.
— По-късно — каза тя и ускори крачка.
Персоналът в офиса на Факултета по планетарни изследвания бе съставен от платени асистенти и завършващи студенти. Стените бяха облицовани със снимки на торнадо и сателитни изображения на урагани. Д-р Херман Милър, мъж в края на шейсетте, имаше тъжни кафяви очи, влажни устни и нос, който непрекъснато течеше и той често го попиваше с бяла носна кърпа. Носеше морскосин плетен пуловер, осеян с топчета, някои с големината на заешки опашки.
— Пак ли въпроси за Лео? — попита той. — Едва вчера разговарях с някого за него.
Ларсън представи Хоуп като Алис:
— Временно тя е нашият специалист по информационни технологии.
— Искаме да установим кои хора са имали достъп до основната система — каза тя. — По-точно през последните шест седмици.
— А ние ги прегледахме, точно както каза вашият човек. Няма скрито-покрито — каза Милър.
Това трябва да е бил Стъби, ако се съдеше по начина, по който докторът обясняваше. Трил Хемптън бе твърде печен и с улична закалка, за да затъва в подобни клишета.
Въпреки това Хоуп и Милър започнаха, като преминаха на техен собствен език. ID-логове, софтуер за разпознаване, за проследяване, ключови думи. Хоуп настояваше за по-конкретна информация всеки път, когато Милър изстрелваше прекалено бързо отговора.
Милър попита реторично:
— Би ли могъл Лео Марковиц да влезе и да излезе от Cray и от Silicon Graphics, без ние да разберем? Естествено, че е можел.
— Но ако Марковиц е в системата и дешифрира тези досиета едно по едно, което знаем, че със сигурност ще опита да направи, защото така е съставил програмата поначало, а не забравяйте, че досиетата са хиляди, то тогава процесорните записи би трябвало да отразят това, въпреки че не съдържат информация кой точно стои зад заявките.
Ларсън помоли за обяснение какво представляват процесорните записи, а Хоуп и Милър едновременно му отвърнаха с раздразнени погледи. Той отстъпи крачка назад и ги остави да си вършат работата.
След няколко горещи реплики от двете страни Милър измърмори нещо от сорта:
— Ако искате да направим един безполезен опит, заповядайте.
— Благодаря ви — отвърна му тя. — Накъде?
Милър, видимо подразнен от нея, я поведе по коридор, облепен със снимки на атмосферни явления и последователни фази на падаща мълния. Минаха през една стоманена врата и слязоха две нива надолу, озовавайки се в някаква подземна лаборатория. Стигнаха до врата, където Милър трябваше да използва своята магнитна карта, за да получи достъп.
Просторната стая бе хладна, а оборудването се състоеше предимно от наблъскани по етажерките черни, сини и жълти кутии с хиляди разноцветни индикатори по тях; всичките бръмчаха шумно. Редица след редица. Жички, лампички, вентилаторчета, и всичките свързани помежду си.
— Вашата мрежа — каза Хоуп.
— Нашият свързочен център — отговори Милър. — Един от трите в университета. Всеки ден имаме около петнайсет хиляди компютъра, свързани към тази система. Всеки студент, всеки факултет, който иска достъп, минава оттук.
Хоуп погледна дългите редици машинария и тесните пътечки между тях. Спря се да ги огледа, докато Ларсън и Милър продължиха напред без нея. Накрая Милър се обърна, за да я подкани да побърза.
Запознат с този търсещ поглед в очите й, Ларсън постави ръка на рамото на Милър, тъй като той беше на път да я извика.
— Cray е насам — каза Милър накрая.
— Доктор Марковиц е системен експерт — каза тя, повтаряйки това, което Ларсън й бе казал предварително.
— Описание, което не му прави особена чест — добави Милър от разстояние.
— Като консултант ли е работил тук?
— Да. Нашите симулатори на метеорологични състояния и модулите за прогнозиране се нуждаят от обслужване.
Той се върна няколко стъпки назад. Ларсън го последва.
— Лео е много повече от системен анализатор. Той е програмист, съставя кодове. Специални приложения, програмни модули. Преустрои системата до пълна интеграция. Увеличи с почти трийсет процента процесорната мощ, с която си мислехме, че разполагаме. Стабилизира платформата. И то без да е пипнал Cray с пръст.
— Допълнителен процесорен капацитет — започна тя. — Съществува ли някаква възможност да е бил в една мрежа с вас? — Преди още Милър да успее да отговори, тя зададе още един въпрос: — Някой проверявал ли е кой е имал достъп до мрежата?
— Мили боже! — измънка Милър и каза на вече напълно объркания Ларсън: — Уверявам ви, че пропускът е бил неволен.
— За какво, по дяволите, говорите вие двамата? Милър вдигна пръст и единственото, което можа да му каже, беше:
— Тя май откри нещо.
Кабинетът на Милър, истински образец на реда, имаше изглед към моравата на двора и пътечките, които я кръстосваха. Наложи се да бъде внесен още един стол, който накара кабинета да изглежда претъпкан.
Милър работеше зад бюрото си, като използваше два монитора и купища сгънати на хармоника документи от принтера.
Хоуп тихичко обясни на Ларсън:
— Суперкомпютърът на бедния човек представлява множество свързани в мрежа компютри. Всеки компютър или сървър през повечето време използва едва около петнайсет процента от капацитета на процесора. Свързваш много машини заедно и по този начин се възползваш от излишната процесорна мощ. Свързваш хиляда или десет хиляди и получаваш нещо като домашен суперкомпютър.
— Това, което току-що установихме, е, че нашата мрежа, тази, която Лео е създал, показва огромно допълнително натоварване от полунощ до седем
