сутринта през последните три седмици — обясни Милър.
— Марковиц е използвал системата незабелязан — намеси се Хоуп. — Докато всички останали спят, той е разполагал с процесор шест или седем часа. Работил е по бързата процедура.
— Бяхме се съсредоточили върху нашите Cray и Silicon Graphics. Но някой да се набута директно в мрежата? Толкова е очевидно на пръв поглед, но в същото време е съвсем ново за нас — просто не сме му обърнали внимание.
— Можем ли да го изключим? — попита Ларсън. Милър погледна остро, срещайки поглед с Хоуп, която в този момент каза:
— Не, не! Не бихте искали да го направите.
— Напротив, искаме.
— Всяка нощ той е в системата часове наред — каза Хоуп. — Доктор Милър може да надникне зад завесата и да проследи през кои портове се свързва и кой интернет доставчик ползва.
— Имаме вече достатъчно информация — повече от шест нощи работа. Ще идентифицираме неговия протокол за интернет услуга и с негова помощ би трябвало да заковем точното му местонахождение. Ако се движи, това може и да не ви помогне. Но ако стои на едно място…
— Естествено, че ще се движи — каза Ларсън. — Няма да ни остави вратичка да го намерим.
— Освен ако е невинен — каза Милър и се постара погледът му да се срещне с този на Ларсън. — Прекалено бързо го осъждате.
— Може да е наблюдаван или също като при мен да е хванат натясно — каза Хоуп. — Не смее да изпрати сигнал за помощ от страх да не бъде прихванат, но е достатъчно умен да ни остави виртуална следа, за която да се хванем.
— Разпитахме цялото му семейство — каза Ларсън. — Не ни казаха нищо, което би могло да ни наведе на мисълта, че е изнудван.
— Във всеки случай нищо, което семейството да е искало да сподели — каза Хоуп.
Все още заровен в документите, Милър отбеляза:
— Лео най-добре осъзнава риска от използването на един и същ комуникационен портал и един и същ протокол, нощ след нощ. Ако стои на едно място и успеем да го проследим, то трябва да е било умишлено. Оставя ви сламка, за която да се хванете.
Милър вдигна поглед от документите, отбеляза с пръст мястото, до което беше стигнал, и добави:
— А ако сте умни, ще се хванете.
32.
Жена със зелена коса мина покрай офиса на Ротем. Носеше черна пелерина и имаше остри уши. Ротем си помисли, че тя трябва да е от секретариата, но лимоненият й оттенък го озадачи. Нима тук приемат на работа варвари? Дълбоко се надяваше да не се окаже една от неговите заместнички.
Стана му тежко при мисълта за бащините му задължения и поредния Хелоуин в Белтуей; щеше да се забави с двайсетина минути, докато стигне до безопасния квартал, където бащите пийват малко повече, докато майките обикалят за бонбони с децата от къща на къща. Почувства, че денят се изнизва и краят на работното му време приближава, въпреки че обядът едва беше отминал. Плъзна пред себе си издраскания тефтер и прегледа по-важните си задачи. Нарисува няколко стрелки, след което бутна тефтера встрани, чувствайки се безпомощен. Разкритието, че в обкръжението им е имало къртица, както и настоящото разследване за нанесените щети бяха пречупили морално Отдела за задържане на издирвани от закона. Ротем не беше в най-доброто си настроение.
Обядът му бе няколко бишкоти и кафе с мляко и той отново започваше да изпитва глад. Четирите срещи, запланувани за този следобед, не оставяха никакво съмнение какво го очаква.
Уегнър влезе в офиса му, без да чука. Той беше червенокос и толкова слаб, че не можеше да си намери риза по мярка, а детското му лице влизаше в остро противоречие с близо десетте му години стаж в агенцията. Дезодорантът не успяваше да прикрие телесната му миризма. Книжен плъх, предан на тайните служби, той се отнасяше към работата си с ентусиазма на оперативен агент.
— Май имам нещо.
Когато беше превъзбуден, Уегнър придобиваше крайно дразнещия навик да изяжда изреченията, като по този начин принуждаваше слушателя си да гадае. Или започваше да говори толкова бързо, че не можеше да се разбере и дума от това, което казва. А понякога правеше и двете наведнъж.
Ротем не бе получавал вест от Ларсън, нито се бе опитвал да се свърже с него. Имаше двама заклани полицаи и убежище, което вече не беше безопасно. Бе отзовал Хемптън и Стъбълфийлд, които търсеха следи от Марковиц. На фона на хаоса, който цареше в отдела на Ротем, ентусиазмът на Уегнър изглеждаше някак неестествен.
Той остави пред Ротем разпечатка, даде му около една осма от секундата да хвърли един поглед и заговори с невероятна скорост. Ротем си сложи очилата за четене.
— Ръководство въздушно движение. Редовни полети. Летателни планове в целия район на Сейнт Луис. Последните 30 часа. Преминали около десет хиляди… преди малко повече от час.
Ротем беше съобщил за изчезнало дете в щабквартирата на ФБР в Сейнт Луис и беше поискал да се обърне особено внимание на този случай. Не им беше казал коя е Пени и по какъв начин е свързана с Програмата и Отдела, нито беше докладвал за изчезването на Лаена. ЖП гарите, агенциите за коли под наем, автогарите, шофьорите на камиони, отбивките за камиони, щатската полиция, близките летища и летище „Сейнт Луис Интернешънъл“ бяха предупредени.
Ротем не си спомняше да е карал някого от хората си да проверява летателните графици на РВД6. Нито пък беше нареждал на някого да следи за самолети, които кацат за първи път в района, но не му се скара.
— Давай по-накратко — каза Ротем. — И намали темпото.
— Охраната на „Вътрешни полети“ иска РВД да следи всяка птичка в небето за промени в редовния й летателен план. От отвличането на момичето на Стивънсън досега РВД са засекли половин дузина едномоторни самолети, които кацат за пръв път на летища в Сейнт Луис. Проучихме пилотите и причините, поради които са се приземили. От единадесетте самолета повечето са кацнали просто да презаредят. Служители от ФБР съдействат за проследяването на заминаващи и пристигащи пътници. Всички в Бюрото са уведомени за малкото момиченце. Преди около час от РВД дойде сведение за малък частен самолет. — Уегнър се наведе над Ротем и обърна листа, като насочи погледа му към средата на страницата. — На пръв поглед нищо необикновено. През изминалия ден засякохме седем частни самолета, кацнали за пръв път там. Но при всеки от седемте документите бяха изрядни — собственик беше корпорация или поне известна институция. Пътниците са в регистрите за полети. Този обаче е изключение — каза той, като почука с пръст по листа. — Свързахме се с „Шуър- Флайт“, компанията, която продава и поддържа самолетите, а също така потърсихме сведения за собственика — корпорация някъде около Делауеър, която е, меко казано, съмнителна. Предишните полети, които изобщо не са толкова много, са от Сиатъл до Провидънс и обратно, от Сиатъл до тук, от Сиатъл до Вашингтон и около пет пъти от Сиатъл до Рино. Винаги започват с пътник от Сиатъл. Имената на пътниците, фигуриращи в регистрацията, са на реални лица, как иначе, но се обзалагам на десет към едно, че наскоро са откраднали личните им документи. Само погледни доходите им. Тези хора не могат да си позволят да летят с частен самолет из страната.
— Вътрешните служби замесени ли са по някакъв начин?
— Ще се намесят веднага щом разберат за подменените имена.
— Да оставим това засега — каза Ротем. — Къде се предвижда да кацне?
— Точно това привлече вниманието ми. Вашингтон, Мисури. Това е малка ивица на запад от Сейнт Луис, достатъчно голяма, за да кацне на нея самолет като този. И само чуй: без кула, без ФБР, без свидетели. „Шуър-Флайт“ никога, подчертавам, никога не са използвали тази писта за свои самолети.
— Частен самолет със съмнителен притежател, който каца за пръв път на извънградска писта, където няма почти никаква вероятност някой да види кой се качва и кой слиза — повтори Ротем.
— И за пръв път пътникът, наел самолета, не е от Сиатъл. Точно затова ти го съобщавам лично, вместо да го оставя при другите документи.
Уегнър обитаваше преградена офис кабина, осветявана единствено от флуоресцентна лампа, където миришеше главно на мишниците му и на кафе машината. За награда Ротем се почувства изкушен да му даде възможност да разгърне способностите си в оперативна работа за един ден — да го види в действие, — но после реши, че Уегнър му е нужен на предната линия във войната с документацията.
— Може би току-що спаси човешки живот, Уегнър.
— Ротем наблюдаваше как ушите му растат от гордост.
— А може би дори повече от това. Може би и много други. — Уегнър се бавеше прекалено дълго. — А сега се захващай със задачите си — каза Ротем, който вече трудно го издържаше.
33.
Двайсет минути преди планираното кацане се разрази страшна буря.
Скрил малкото момиченце, завързано и със запушена уста, в багажника на откраднатата кола, Паоло отби по черен път и се отправи на изток през малък бетонен мост, като не изпускаше от поглед пистата за кацане на летище „Вашингтон Мемориъл“. Беше подготвил крика на колата, за да изглежда, все едно сменя спукана гума. Всъщност, ако се наложеше, можеше да изостави крика и да продължи без него. Намираше се на пет минути път с кола от пистата и самотния хангар. Пеша им трябваха 10–12 минути да пресекат нивата, ако момиченцето можеше да ходи, а този вариант щеше да му позволи да зареже откраднатата кола в гората покрай рекичката и така да не остави доказателства, свързващи отвличането с това летище. Той изчака. Кое да избере? Бяха му казали, че пилотът има номера на мобилния му телефон.
Не можеше да изтрие от паметта си образа на мокрото до кости момиченце, застинало между телевизора и леглото в мотелската стая, и слисания й от изненада поглед, когато той влезе в стаята.
Беше изчакал да каже нещо. А тя чакаше него.
Накрая той прекъсна мълчанието:
— Махни тези дрехи и се изсуши. Ще настинеш. Тя се обърна и тръгна към банята.
— Искам да направиш нещо за мен — извика той след нея.
Тя спря пред банята и се обърна към него в очакване да каже още нещо.
