— Мисля, че вече сме проверили всичко това.
— Не мога да стоя тук просто така. Ти можеш ли?
— Не.
Предизвикателството не я оставяше на мира и тя каза:
— Добре тогава. Нека проверим сами. Ще ми трябва достъп до отчетите на процесорите. Можем да започнем с университета във Вашингтон.
— Не мога да те извеждам навън.
— Мислех си, че най-доброто място да скриеш човек като мен е навън, на открито.
Той усети, че отстъпва. Тя притежаваше волята на седмина. Усети и някаква странна топлина между тях и се запита дали и тя я усеща.
— Повярвай ми — каза му. — Превърнала съм се в експерт по дегизировка.
Отвърна й, че ако поспи няколко часа, ще го обмисли.
Тя кимна в знак на съгласие.
Ларсън провери мобилния си телефон два пъти. Никакви съобщения. Ротем щеше да разбере защо е изчезнал без предупреждение, щеше да се свърже с него едва след като се увереше, че в Отдела отново е чисто и вътрешната заплаха е овладяна. Осъзна, че умората го преборва.
Хоуп го изтръгна от хватката й:
— Става въпрос, че ако те не доведат Пени при мен, то ние ще трябва да си я вземем сами. Не съм прекарала нито нощ без Пени, откакто се роди. Нито една. — Долната й устна трепереше въпреки усилията й да се успокои. — Тази е първата. — Погледна го с очи, в които се четяха гняв, отчаяние и майчина болка.
Ръцете й бяха на масата и като ги видя, Ларсън почувства желание да се пресегне и да ги обхване със своите, както и направи. Въпреки всичко сторено през този ден, той си даваше сметка, че това е най-смелата му постъпка. Хоуп не отдръпна ръце. Вместо това, точно когато неудобството от момента го караше да я пусне, тя го погледна и очите им се срещнаха. Ръцете му останаха върху нейните. — Благодаря ти — продума тя.
30.
Водата във ваната продължаваше да се покачва, а заедно с нея и Пени. Струваше й се, че я издигат ръцете на ангели, дошли да я спасят. Отначало й беше ужасно студено, но после успя да удари с крак ръчката още веднъж, така че да сочи 12 часа, и водната струя леко се затопли. Въпреки това Пени трепереше от студ и искаше да излезе от ваната час по-скоро.
Когато водата достигна малко над половината от ваната, започна да се отцежда в резервното каналче, което принуди Пени да извие глава към вградената в плочките на стената сапунерка, за да може с пръстите на десния си крак да запуши отвора и така водата да продължи да се издига.
Малко вода все още продължаваше да се процежда, но много повече течеше от чучура. Ваната продължи да се пълни.
Не можа да се сдържи и се изпишка в гащите, във ваната. Следите от жълтеникавия поток я мотивираха. Подгизнало от водата, тиксото вече не беше толкова лепкаво. То се разхлаби при коленете, позволи й да ги свие и да размърда глезените си.
С коляното се закрепи за ръба на ваната, претърколи се през него и падна по лице на пода, разплисквайки малко вода от ваната. Когато се изправи, забеляза, че водата на пода розовее. Носът й пулсираше от болка, а заедно с него и тя — един приглушен безсмислен вик се изтръгна през вързания на устата й чорап. Малката локва вода растеше, докато тя продължаваше да коленичи. Умряла муха се носеше покрай нея. Това я накара да направи опит да се изправи.
Коленете й обаче не се подчиниха и тя рухна, стоварвайки се с трясък върху тоалетната. Колкото и да се опитваше, не можеше да достигне парчето от чашата, скрито в чорапа й. Отне й няколко минути да почувства отново краката си. Силите й се възвръщаха, започна да рита и да се върти в кръг, опитвайки всичко, за да скъса тиксото около глезените си, но то се държеше.
Мокра до кости, по-решена отвсякога, тя се изправи, запази равновесие и заподскача към вратата на банята. Когато я стигна, се преви като пингвин, за да използва все още залепената си зад кръста дясна ръка и да отвори вратата. Беше заключена.
Спомни си, че човекът с белезите беше обърнал бравата. Откъм нейната страна в момента на мястото на дръжката зееше дупка. Но Пени познаваше тези врати. Неведнъж се бе заключвала пред стаята си, а после наблюдаваше как майка й изпълнява номера „закачалката за дрехи в ключалката“, за да отвори вратата.
Пени се завъртя и заподскача като заек. Огледа се за нещо, което би й послужило — карфица или пирон, което да натика в бравата и да освободи ключалката. Ето го и него: на отсрещната стена на банята се белееше тънко парченце от някакъв сребрист метал. Тя помръдна, а то последва движението й — оказа се огледален образ на собствения й колан.
Въпреки че ръцете й бяха залепени на талията с тиксо, тя напипа колана и го изсули към пръстите си. Катарамата се закачи на последната гайка. Но тя се намираше достатъчно близко, за да може пъргаво да я разкопчее. Процесът не премина гладко. На два пъти губеше равновесие и падаше върху тоалетната само за да се изправи и да продължи опитите си. Най-накрая катарамата се откопча и Пени подскочи напред, надявайки се да успее да се нагласи удобно, преди да постави металното езиче на колана в ключалката. Натисна, но нищо не се получи. Натисна отново. Щрак!
Трябваше да притисне ръка към дръжката и да я натисне надолу, за да превърти. Нужни й бяха четири опита, преди най-сетне вратата да се отвори и да открие спалнята, осветена само от редуващите се кадри по телевизора.
Лицето й се озари от усмивка: беше успяла. И още по-добре — беше успяла сама. Заедно с ужаса и страха, които изпитваше от мисълта за неговото завръщане, се появи и едно тържествуващо усещане за успех. Обикновено мама вършеше всичко — казваше й какво да прави и вземаше всички решения. По някакъв начин този единствен подвиг — да изплува от ваната и да спечели свободата си — беше най-хубавото чувство, което някога бе изпитвала.
Не искаше нищо друго, освен да намери майка си и да й разкаже всичко, което бе преживяла, всичко, което бе постигнала. Пени заподскача към вратата на мотелската стая, твърдо решена да отвори и нея. Беше й провървяло; защо да спира сега?
Тъкмо минаваше покрай леглото и телевизора, който бълваше новини, когато вратата потрепери.
Тя спря и застина.
Вратата не просто сякаш се тресеше, тя се тресеше. И не шумният телевизор бе причината за това.
Искаше да се обърне и да се върне обратно в банята, би дала мило и драго да изтрие тъмното водно петно, което се процеждаше изпод вратата, а също и мокрите стъпки от подскачането по килима. Но краката й отказваха да помръднат, не искаха да й помогнат.
Вратата се отвори.
Тя изпищя и отново писъкът й беше приглушен.
Не беше той.
В примигващата синя светлина на телевизора тя видя осеяното с мехури лице — червено и сълзящо, — лице на двукрако чудовище.
31.
Когато слънчевите лъчи заиграха по водите на Мисисипи, чийто покой смущаваха единствено дирите на тромавите траулери, Ларсън и Хоуп закусваха франзели, увити в импрегнирана хартия, и пиеха портокалов сок направо от пластмасовите бутилки на втория етаж в сградата на „Гросман — желязо и стомана“ — пет акра мръсотия, отделени за купищата старо желязо. Отвъд двора се издигаше масивна десетметрова стена, издигната преди четирийсет години от инженерните части на армията, за да удържа прииждащите през пролетта води на реката.
Скип Гросман беше стар приятел на Ларсън от отбора по гребане на езерото Крев Кьор. Пазачът Майк, който бе нощна смяна и вардеше на входа на двора, познаваше Ларсън достатъчно добре, за да го пусне вътре. Не за пръв път Ларсън водеше свидетел за някой друг час в този тухлен комплекс, появил се на брега на Мисисипи в първите дни на индустриалната революция.
Двамата изядоха сандвичите си, без да проронят и дума; и двамата се чувстваха объркани. Сега всичко беше въпрос на време, докато Факултетът по планетарни и геофизични изследвания към Вашингтонския университет отвореше врати. Издирването на Марковиц щеше да започне не на шега.
В годините на своя разцвет Сейнт Луис бе домакин на световен панаир, олимпийски игри и национален конгрес на демократите в една и съща година — 1904-а. Стотици каменни палати, издигнати през онази златна епоха, все още продължаваха да стърчат, включително и дълга редица къщи по Линдел Авеню в северния край на Форест парк. Безупречно поддържани морави се простираха върху някогашния оживен калдъръмен път.
— Почти можеш да си представиш каретите, джентълмените с цилиндри и викторианските жени с техните чадърчета — каза тя.
— Портата към Запада — отвърна Ларсън от шофьорското място, докато пътуваха към Вашингтонския университет. — Всеки, отправил се на Запад, е спирал за провизии тук. Това е направило града доста богат.
В далечния западен край на парка, точно оттатък булевард „Скинкер“ театрално се издигаше светлата каменна фасада на Вашингтонския университет, демонстриращ неоготическа архитектура, която се конкурираше дори с колежите от Айви Лийг5. Сградата се издигаше сред внушителен брой дъбови, кленови и няколко брястови дървета. Там Ларсън бе подготвял своята вечерна магистратура, но се наложи да прекъсне в разгара на една доста сложна операция по защита на свидетел преди около шест години — случай, за който непрекъснато му беше напомняно предвид жената, която седеше до него.
— Какво има? — попита тя.
— Мислех си за неща отпреди шест години. А после си спомних, че Пени е само на пет годинки.
Тя се гримираше с помощта на малкото огледалце на гърба на сенника. Без да бърза, Хоуп създаваше образа на десет-петнайсет години по-възрастна жена с хлътнали очи.
— Искаш ли да ти кажа нещо? — попита го тя.
— Естествено, че искам.
— Тогава я намери. Вгледай се хубаво в нея. Тогава ще разбереш.
