За човек, който се опитва да се впише в стереотипа, Уогърс бе доста наблюдателен. Ларсън каза:
— Е, къде е тя? Ако това е отвличане, тогава съм длъжен да уведомя Бюрото… както и вашите момчета.
Това беше единственият коз, който можеше да изиграе — заплаха от федерална намеса. Надяваше се, че това ще му осигури привилегията да си тръгне, без повече да му бъдат задавани въпроси.
Началникът изгледа Ларсън, без да му мигне окото. Ако се съдеше по дъха му, човекът се бе почерпил с няколко чашки по-рано вечерта.
— Кои, казахте, са приятелите ви?
Ларсън не беше казал.
— Семейство Кемпър. Имат две красиви дъщери — добави Ларсън. — И двете са омъжени, но нещата се променят. Чуваме се от време на време.
— Е, щом е от време на време — отвърна началникът, мислейки за много остроумен.
— Защо не се приберете при приятелите си и не изчакате утрешния вестник? Ще е по-добре за всички.
— По-добре за мен — каза Ларсън.
— Имате ли лична карта или нещо такова? Ларсън имаше, но на нея пишеше, че адресът му е в Сейнт Луис.
— Ще ви напиша номера си.
Той заобиколи един патрулиращ офицер, който изпълняваше ролята на криминолог на местопрестъплението, и видя едно списание. Ъгълчето на задната корица беше откъснато. Ларсън го погледна за момент и реши, че представлява интерес. Хотелът бе прекалено луксозен, за да предлага скъсани списания.
Той надраска главния номер във Вашингтон — този на Ротем — върху някакъв абонаментен талон и го подаде на Уотърс.
— Имате визитки точно зад значката си — каза началникът, като посочи гърдите на Ларсън.
Той беше забравил, че е закачил значката там. Разбира се, имаше и в портфейла с документите си. Бързо каза:
— И ще съм щастлив да ви дам от тях, в случай че искате да прекарате следващите три дни в Талахаси по разпити.
— Знам кой сте — каза началникът.
Ларсън се съмняваше, че има и най-малка представа, защото много полицаи свързваха Шерифската служба със защитата на свидетели, но не беше невъзможно.
— Значи сме квит. Ще получите обаждане по някое време тази вечер или утре сутрин и ще искате да говорите с мен. Но първо позвънете на този номер, преди да направите грешка.
— Не приемам заповеди от вас, момчета — каза Уотърс.
— Тогава приемете съвет.
Ларсън не каза нищо повече. Той мина покрай мъжа и излезе от стаята с желанието да отнесе панталоните на Хоуп със себе си. Чудеше се дали те щяха да му подскажат какво се е случило с нея.
Ларсън излезе през задната врата на хотела, спря по средата на учебното голф игрище и се обърна да огледа покрива над стаята на Хоуп. Чудеше се дали няма да я види свита там, скрита в сенките. Не я видя. Попарен от тревога, той заобиколи, остави относителното спокойствие на задната част и се върна обратно отпред при шумната тълпа. Уплаши се от атмосферата, която цареше там, и се върна в наетата кола, без да я е открил.
Чак тогава се сети да провери мобилния си телефон, който не бе издал нито звук през последния час, с изключение на безуспешните му опити да се обади, и разбра, че е забравил да го включи. Иконките показваха, че има седем писма и две гласови съобщения.
Вече зад волана, той се свърза с гласовата си поща. Чу гласа на Томелсън и му се стори, че времето е спряло.
Той изтри съобщението. Електронен женски глас обяви: „Второ съобщение“:
Тя звучеше задъхано и уплашено.
Тя замълча за миг. Той усети как си поглежда часовника.
Тя отново замълча.
Ларсън прекъсна линията, провери кутията със съобщения на своя блекбъри и видя двете пропуснати повиквания, второто от които бе направено петдесет минути по-рано, докато още беше на лодката на Томелсън. Ядоса се на себе си, че не е включил звука на телефона.
Докато обикаляше малкото селце в търсене на колела под наем или на тента в бяло и зелено, той й се обади. Този път тя вдигна. Тъкмо започнаха разговора, когато тя изскочи пред очите му.
Влезе в колата и това беше първият момент, в който можеше да се отпусне от часове, и едва не припадна.
— Аз съм виновна за всичко. Прецаках го. Милър ме предупреди, че могат да ме проследят. Но исках да…
— Милър?
— Отбий някъде. Трябва да поговорим.
Ларсън тръгна право към обществения плаж. Хоуп му разказа за кратката си връзка с Марковиц, осъществена с помощта на Милър. И бързото й засичане. Тя описа с детайли действията на Томелсън в хотела. Ларсън й разказа за престрелката в Усепа и спънката, която се получи. Той посочи лаптопа в краката й и Хоуп се приготви да работи на него, докато си говореха.
— Семейството му трябваше да ни осведоми за внука — каза Ларсън. — Това обяснява всичко.
— Марковиц мъртъв? — Осмисли го. Животът на Пени бе обречен. — Трябва да е запазил някакъв диск, да се е подсигурил за всеки случай.
— Огледах. Нищо не видях. Претърсих го, защото мислех, че има USB стик. Нищо. Затова взех лаптопа.
— Списъкът трябва да е на хард диска — каза тя, вече включила лаптопа. — Въпреки че само по себе си това не ни помага особено.
— Може да помогне на други.
Ларсън мислеше за системата, която укриваше невинните от убийците, които бяха на свобода, за извратената логика на всичко това и доброволното си участие в него. Сега плътта и кръвта му бяха станали част от това и му се струваше, че е изкупление за неуспешния му опит да оцени правилно моралната страна на въпроса. Той с такава готовност се беше концентрирал върху Хоуп и върху Пени, че едва сега осъзна огромната значимост на предотвратената продажба на Лаена. Навън сигурно имаше не десетки, не стотици, а хиляди като Пени. Мнозина от тях вероятно се бяха вслушали в предупрежденията и бяха избягали от домовете си и сега бе трудно да ги намерят. Стотици? Хиляди? Но дори и те още носеха имена, които фигурират в онзи списък, на кредитни карти, чекове, банкови сметки, регистрации на коли, училищни документи. Колко от тях притежаваха волята да зарежат всичко това? Колко от тях никога не бяха чували или разбрали за предупреждението? Колко от тях бяха изложени на опасност?
— Ако ти си Ромеро — размишляваше Ларсън — и си скрила този стар човек на отдалечен и недостъпен остров, от който няма път за бягство, какви мерки щеше да предприемеш, за да си сигурна, че човек като мен няма да избяга със списъка?
Тя помисли върху това.
— Ако аз отговарям за това, ще искам да виждам резултат всеки ден. И няма да му оставя единственото копие от този списък.
— Точно така.
Хоуп изведнъж разбра.
— Проследи електронното писмо! Всяка сутрин Марковиц е изпращал най-новата част от дешифрирания списък.
Пръстите й яростно забарабаниха по клавишите. Мониторът обливаше лицето й с бледа светлина.
— И няма да повериш нещо толкова ценно като Лаена в ръцете на подчинените си — каза Ларсън. — Не и когато струва десетки милиони долари. Трябва да бъде изпратено директно на теб. На Ромеро.
— „Проследи писмото“ — повтори тя. Ръцете й замръзнаха над клавиатурата. — Мамка му!
Ларсън я погледна, после отново обърна поглед към тъмния плаж.
— Каза, че с него е имало и компютърен спец.
— Поне така изглеждаше — каза Ларсън. — Млад мъж. Специалист. Не мога да кажа със сигурност.
— Е, това е ясно — каза тя и плесна лаптопа. — Работата на този младеж не е била само да наглежда напредъка на Марковиц, но и да изтрива файловете… да намали шанса Лаена или писмата да бъдат задигнати, ако наистина намине някой като теб.
С показалец тя начерта линия на запотения прозорец. В края на паркинга имаше стара лампа, която хвърляше слаба светлина към морето и осветяваше лицата им при всеки завой. Тя изчезваше от него между присветванията.
— Значи сме прецакани?
— Още не може да се каже — каза тя. — Писмата не са на този компютър. Трябва да ги е изтривал, след като ги е изпращал. Електронната му поща е на сървър — още един начин да се подсигури, в случай че откраднат лаптопа. Изтритата информация може да е тук някъде, но може да отнеме дни, дори седмици, за да се проследи и намери.
— Значи наистина сме прецакани.
— Чакай малко — каза тя, все едно говореше на Пени. — Писмата трябва да са минали по същата линия. През мрежата на университета. Мрежата на Милър. Това е искал да ми каже Марковиц. Писмата генерират дигитален номер при всяка фаза от прехвърлянето. Няма начин напълно да бъде изтрито писмо, което вече е изпратено. Остава знак във всеки сървър, през който е минало.
