— Значи Милър може да ни помогне.
Ларсън запали колата. Той отново усети някаква надежда да се надига у него.
— Той стана свидетел на разговора между мен и Марковиц. — Хоуп обърна лицето си към светлината. — Знаеш ли какво си мисля? Човек като него вече се е заел с това.
43.
Дясното му око не оздравяваше. Всъщност на Пени й се струваше, че даже е по-зле. Държеше го покрито през повечето време и затова, когато завъртеше глава към огледалото за обратно виждане, изобщо нямаше видимост към леглото отзад. Изобщо не я виждаше. Минаха покрай табела, която ги приветстваше с добре дошли в окръг Колорадо.
Чудовището, както го бе нарекла Пени, откакто бе убил горкия човек, на когото бе камионът, беше уморено и си играеше игрички с лявото око — единственото му здраво око, — за да не заспива. Първо поглеждаше в дясното огледало на камиона, после през предното стъкло, после в огледалото вляво. Съсредоточаваше се върху пътя за няколко минути и повтаряше всичко отново. Винаги правеше едно и също.
Беше я сложил на удобното легло отзад, глезените и китките й бяха омотани с тиксо, но устата й бе свободна почти през целия ден. Беше благодарна, че не й запушва устата и не казва и думица, тъй като бе наясно, че ако го направи, отново ще я запуши. Беше завлякъл мъртвия мъж в някакви храсти до един изоставен път далеч от магистралата, много късно през нощта. Тя правеше всичко възможно да забрави това.
Сега лежеше, коленете й бяха отпред, така че можеше да гледа какво прави и накъде гледа. Носът й все още бе запушен от съсирена кръв, зле пострадал, но не счупен. Сантиметър по сантиметър, тя присви колене по-близо до гърдите си и вече почти достигаше чорапчето си и парчето от счупения съд.
Измъкна парчето, стисна го здраво и започна да реже сребристата лента, като работеше само през онези кратки секунди, когато той гледаше в лявото огледало.
Накрая лентата се разкъса. Той си бе пуснал кънтри музика. Звукът от нея заглуши тихите звуци от разкъсването на лентата, когато глезените й се освободиха. Стори й се невъзможно да освободи китките си. На два пъти изпуска счупеното парче върху окървавените чаршафи, заливаше я паника, докато накрая не осъзна, че той почти я е забравил. Изглежда, се мъчеше да не заспи и да преодолее болката в раненото си око.
Изчака още три часа, докато спре. Дигиталният часовник на таблото й се стори по-бавен отвсякога, мудността, с която времето се точеше, бе мъчителна.
Той никога не спираше на местата за почивка. Пикаеше или си вършеше работата в горите покрай празните пътища, което понякога му отнемаше цяла вечност. Криволичеше по черни пътища, силно отдалечени от магистралата, докато по една или друга причина не спреше на някое място. Излизаше от камиона и първо вършеше своята работа, после се връщаше да вземе пластмасовия съд за храна, от който й даваше да яде, докато той гледаше — единственото време, когато махаше лентата и й позволяваше да раздвижи ръце и крака. Тя никога не бе излизала от камиона. Досега.
Този път той хвърли поглед назад към нея на леглото и каза:
— Програмата е същата, малката ми. — Наричаше я така. — Аз ще изпълня моята, ти — твоята работа, и изчезваме оттук.
Тя кимна и изстена, сега се бе извърнала от него, защото това също се бе превърнало в част от ежедневието им. Той излезе.
Тя седна, дръпна настрани черната завеса и го видя как бързо се отдалечава към скалите с руло тоалетна хартия в ръка. С две резки дръпвания тя махна сребристата лента от себе си. Не можеше да повярва колко я болят крайниците от обездвижването. Претърколи се и падна на предната седалка, плъзна се под огромния волан и отвори вратата на шофьора с изщракване.
Сниши се и скочи на земята, чистият нощен въздух бе първото, което усети.
Но какво щеше да прави сега?
Целият й план се състоеше в това да се освободи. След като това стана, нямаше представа какво да прави.
Нямаше нищо, освен обширна обработваема земя докъдето поглед стига; нямаше къде да се скрие. Единственото място, където можеше да се притаи, бе купчината скали и канари, сред които бе изчезнал той. В далечината видя побелели от сняг планини, но те сигурно бяха на хиляди километри далеч!
Ей там! Зърна мястото. Огромна метална тръба, която минаваше под пътя. Без да мисли и секунда повече, тя притича до нея, встрани от пътя, премина в пълзене и се шмугна вътре. Дъното беше сухо и песъчливо, паяжини полепнаха по лицето и ръцете й, докато преминаваше навътре и стигна средата между големите отвори от двете страни.
Зачака, защото не знаеше какво друго да направи.
Стори й се, че измина вечност, преди да чуе отново звука от отварянето и затварянето на вратата на кабината. После се отвори пак. Затвори се. Чу краката му да се движат напред-назад и разбра, че претърсва под влекача.
Чудовището не я повика и това я изненада най-силно от всичко. Чакаше да го чуе как тръгва да я търси. Но вместо това чу да се приближават стъпки. Чу го… да се смее. Кикотеше се.
После каза високо:
— Наистина ли мислиш така? — След миг беше още по-близо. — Наистина ли мислиш, че това ще ти помогне! Мислиш, че ще позволя това да се случи, малката ми? Има ли и най-малка възможност да позволя това да се случи? Няма! И колкото по-дълго се криеш от мен, толкова повече ще чакаш до следващото ядене. ЧУВАШ ЛИ МЕ? Изборът е твой, от теб зависи! Така че добре си помисли.
Още една дълга пауза. Сега лицето му се появи в края на дългата тръба, където се беше скрила. Тя потръпна и се сви на кълбо.
Той посмя да й се усмихне.
— Не сме толкова различни, ти и аз. Харесваш ми.
Пени заплака.
44.
Ларсън изгуби по-голямата част от деня в организационни въпроси. Доктор Милър бе успял да проследи имейлите на Марковиц. Тези имейли, всичките с прикрепени файлове, бяха изпратени от Юзепа Айлънд до Маунтлейк Теръс, Вашингтон, северно от Сиатъл. Докато частният самолет презареждаше в покрайнините на Денвър, Ларсън седеше в черното кожено кресло в салона за пасажери и говореше по мобилния си телефон.
Вероятно стомахът му се бе свил при мисълта за седемте хиляди долара, колкото струваше чартърният полет за двама от Тампа до Сиатъл. Ако не компенсираха разноските му през изминалите двайсет и четири часа, щяха да са му нужни няколко години да изплати остатъка от ипотеката за къщата. Но щом животът на Пени бе поставен на кантар, това нямаше никакво значение.
— Опитах с Ротем: свързах се с гласовата му поща. Ще трябва да се примириш с мен — уведоми той Трил Хемптън.
— Къде беше, мамка му? — оплака се Хемптън. — Тази каша в Орчард хаус направо ни разби.
Ларсън познаваше унинието, което обзема хората, след като загубят някой колега. Двойното убийство трябва да бе смазващо и щеше да има дълготрайни последствия.
— Снощи изпуснах двама от хората на Ромеро и единият от тях междувременно застреля Марковиц.
— Ти си бил — отвърна той, като че ли тази възможност вече е била разглеждана.
— Беше гадно. Влязох, наложи се, и не докладвах. Ще си платя за това.
— Онези от ФБР са откачили.
— Ние сме една крачка преди всички.
— Ние? Тоест ти и свидетелят?
— Да — потвърди Ларсън. — Не сме определили каква част от Лаена е декодирана, но щом е свикана тази среща, трябва да имат по-голямата част, но не и цялата. Не знаем как загубата на Марковиц ще се отрази на Ромеро. Но по всяка вероятност е ускорила нещата за тях. Проследихме имейлите на Марковиц до адрес северно от Сиатъл. — Ларсън прочете точния адрес. — След около четири часа ще сме на терена. Искам да поставиш мястото под наблюдение, докато пристигна. Ако е възможно, използвай нашите хора. Използвай местните само ако се наложи. — Не му допадаше идеята най-добрите от Сиатъл да бъдат част от операцията. — Искам теб и Стъби с мен. Ротем да ръководи. Събираме се там по възможно най-бързия начин. Съществува известна възможност Ромеро да държат едно-две деца за заложници. Внукът на Марковиц е бил отвлечен почти по времето на изчезването му.
— Кучият му син.
— Децата са върховният ни приоритет, така че това няма да бъде нахлуване. Схвана ли, Хемп? Каквото и да става, няма да нахлуваме там.
— Вдянах.
— И никой не отива преди мен.
— Дадено.
Ларсън му прочете адреса, предоставен за втори път от Милър. Добави:
— Ние тримата — ти, аз, Стъби, — влизаме, като се стъмни. Довечера. Ще ни трябва пълна екипировка. Никакви специални сили преди нас. Никакви отряди за борба с безредиците. Никакви командоси. Но те всички ще ни трябват, ще ни трябва цялата руска армия като подкрепление, ако се стигне дотам. Най-добрите хора, които можем да съберем.
— Всичко ми е ясно.
— Но ти, Стъби и аз водим.
— Ами ако Скротъм се възпротиви?
— Тогава ще трябва да ме предупредиш, за да мога да измисля алтернативи. Не ме оставяй да вися.
— Разбрано.
— Ще трябва да се размърдаш, ако ще го правим довечера. Хващаш самолета до два часа. Ако Ротем е прав, че тази среща — този търг — ще се състои довечера, тогава това е единственият ни шанс. Внукът на Марковиц вече не играе. Трябва да действаме незабавно!
— Тогава защо продължаваш да ме държиш на телефона? — оплака се Хемптън.
