не оказваше съпротива, докато търсеше благоприятна възможност. Обучението й като защитен свидетел се настани обратно в съзнанието й. Лакти. Пети. Слабините на противника. Гръкляна. Бяха й казвали, че приложението на натиск, по-голям от четири килограма, във възходяща посока е достатъчен да откъсне човешко ухо. Ангажирано с подобни мисли, съзнанието й се намираше в състояние на напрегнато очакване, в което времето, звуците и жестовете сякаш се сливаха, а самоувереността й растеше. Беше стигнала дотук съвсем сама.
„Не трябваше да ме оставяш жива, помисли си тя.“
Нейният миг настъпи по-рано, отколкото бе очаквала. Прие го като дар и не възнамеряваше да го изпусне. Дойде като двоен удар. Първо, ослепителен блясък, много по-жив, по-истински от предишните. Огнено кълбо, толкова ярко, че обля стаята в синкави отблясъци. Почти незабавно последва мощна звукова вълна, която проникна дълбоко в костите й, раздроби два прозореца и напука трети. Посипа се стъкло, сякаш някой келнер бе изпуснал поднос. Хоуп се люшна напред, използва задника си като лост и рязко се изправи, като засегна челюстта на мъжа със задната част на главата си. Извъртя се наляво, освободи се от лакътя, който притискаше гърлото й, изтръгна се от менгемето на хватката му и се втурна към първия от счупените прозорци, спирайки само колкото да почисти назъбеното стъкло. Прелетя през прозореца като атлет три етажа надолу; падаше, разперила ръце, когато видя двата контейнера малко вляво. Разбра, че преценката й е погрешна, че не е избрала верния прозорец. Нямаше значение, беше се освободила от него, падаше свободно и махаше с ръце като тийнейджър, който скача от скала в езерото отдолу. Нейното езеро бе асфалтът, а приземяването — трагично.
* * *
Обзет от неверие, Филип гледаше как единствената му възможност да се спазари излита през прозореца като Питър Пан. Съвършенството на скока й — нещо, което самият той никога не би могъл да направи, — толкова го разяри, че се втурна към счупения прозорец, наведе се и насочи пистолета надолу към рухналото, осакатено тяло. Стреля, без да вижда добре от дима и бъркотията. Пропусна и двата пъти. Сега се прицели по-внимателно, изпълнен с решимост да приключи с това; насочи дулото и го фиксира върху проснатата фигура.
Внезапно с крайчеца на окото си зърна червената светлинка с големина на светулка върху гърдите си и първата му реакция, като на всеки, който забележи оса или пчела върху себе си, бе да я отърси. Но тя не отлетя, защото не бе насекомо. Последната му мисъл бе, че знае какво е това: лазерният мерник на снайпер, фиксирал червена точка в средата на гърдите му.
След това — дупка. Разкъсване в момента, когато едрокалибреният куршум излезе през отвор, пет пъти по-голям от този на влизане.
Филип бе хвърлен назад, сякаш бе блъснат от камион, разперил ръце настрани, върху пластовете раздробено стъкло.
74.
Стигнал дъното на коридора на горния етаж, Ларсън чу два изстрела в непосредствена близост. Звук от екзекуция. Отиде до вратата, ритна я, вдигнал оръжие, но единственото, което видя, бе добре облечен мъж мъртъв на пода сред море от раздробено стъкло. Никаква кръв, отворени очи, мъртъв.
Щеше да излезе, когато забеляза синята пластмаса от строшения си мобилен телефон на килима пред празния тапициран стол.
Провери шкафовете. Завъртя се в средата на стаята, убеден, че тя е тук. Умът му сглоби счупените прозорци, мъртвия тип в скъпи дрехи, убит там, където бе стоял, и се втурна да погледне навън.
Ако съзнанието му бе изчистено от емоции, ако бе способен да разсъди как мъжът се е озовал мъртъв на пода, никога нямаше да се приближи до отворения прозорец. Но сега отчаяно желаеше да я види и разбра, без никой да му казва, разбра без каквито и да било доказателства, че Хоуп е скочила.
Видя я долу на асфалта да се гърчи от болката в счупените си кости. Тя също го видя, точно преди това да се случи. Установи връзка с нея, дали очи с очи, а може би сърце със сърце, въпреки разстоянието на трите етажа, с глока в ръка.
Червено кръгче присветна върху якето му. Като светулка.
Вдигна глава да посрещне нервния снайперист някъде там, в мрака, когато… парване от ужилване на пчела и светът изчезна.
75.
Звук от аплодисменти. Сякаш идващ от небето. Или като пляскане с крила. Ангели във вихри бяла светлина, неземни песнопения, преливащи във вой. А сега — мрак, разкъсван от искрящия вятър и лицата на демони в пулсиращо червено, надвесени над него. Той — центърът на внимание, точката на пресичане. Точно така си го беше представял, с изключение на напрегнатите лица на Хемптън, Стъбълфийлд и Ротем, които се мръщеха към него, сякаш бе направил нещо лошо.
— Оставете ме на мира — искаше му се да каже. — Оставете ме да си умра спокойно.
Ако това бе смъртта, то тя бе всичко друго, но не и покой.
— Засекли са отличителните знаци — беше Ротем, чийто глас надвикваше рева на черния хеликоптер „Бел“ — защото той се оказа източникът на повея, на монотонните аплодисменти и на проблясващите червени светлини. Светлините от белите прожектори идваха от хеликоптерите на пресата, надвесени отгоре.
— Лъчът им хвана обозначението на якето ти. — Ротем посочи към белия герб на Братството на полицията върху гърдите на заетата от Ларсън канадка.
— Трепнал е, когато е стрелял — изкрещя Хемптън. — Отнесъл ти е ключицата и част от рамото, но ти е оставил сърцето.
На устата му имаше кислородна маска, на ръцете му — системи. Опита се да каже нещо, но не му достигаше въздух, нито пък можеше да оформи някакви думи. Сякаш бе попаднал в нечие чуждо тяло, което не знаеше как да управлява.
Парамедиците го вдигнаха и го предадоха на колегите си в хеликоптера.
— С теб сме — чу вика на Хемптън.
Ларсън усети, че обръщат носилката му в друга посока и я слагат долу. Вихрушка от ръце в тънки найлонови ръкавици се изви над него, докато премятаха и затягаха ремъци. Само да можеше да проговори, вероятно някой щеше да му каже, затова опита отново, но устните му отказваха да се подчинят, съзнанието му бе плетеница от живот след смъртта, от молитви и от разкаяние. Неописуем миг.
Червените и белите светлини все още ритмично проблясваха — единствената реалност, която го убеждаваше, че наистина може да е жив. Мечта? Пожелание?
Изведнъж разбра, че сигурно е мечта, защото се оказа, че хеликоптерът е подготвен да пренесе двама души, не само един. Две носилки, една до друга, с неръждаеми поставки за системи за венозни вливания над тях. И ето, тя лежеше до него, с отворени очи, които търсеха погледа му. Това означаваше, че тя също трябва да е жива, или че и двамата са умрели, озовавайки се на едно и също място, което ни най-малко нямаше да го изненада.
Забеляза раните по краката й и изпълнената с обич нежност в очите й, което потвърди предположението му, че сигурно е в Рая; нямаше нищо против.
Най-сетне думите си пробиха път или поне той чу собствения си глас; по-късно, през дните и месеците, които щяха да последват, той щеше да се пита дали наистина й го бе казал:
— Тя има твоите очи.
Ръката й потръпна, пръстите се протегнаха от края на обвитата с найлонови ленти ръка. Протегна се към него, към неговата ръка, той също призова цялата си сила да протегне показалеца си към нея. Очите й се наляха, сълзи заструиха по бузите й, като оставяха бели следи сред спечената кал по лицето й.
Пръстите им не се докоснаха, само потръпнаха във въздуха едни към други, когато хеликоптерът се разтресе и затрещя, докато излиташе. Ларсън се опита да накара озъбената си от болката уста да докара някакво подобие на усмивка, но не разбра дали се е получило.
76.
Ларсън натискаше греблата, преодолявайки съпротивата на тъканите си и схващането в лявото рамо, което достигна до точката на болка, и се отпусна обратно.
Имаше нещо в Горния полуостров на Мичиган. Може би ароматът или мрачните води, начинът, по който гората пропълзява до брега, и дърветата, които се отразяваха като войници, застанали мирно.
Във въздуха кръжаха мушици и се носеха уханията на ранното лято — ароматът на цъфтящи овошки, понесен от свеж полъх откъм Канада. Дочу жизнерадостното, напевно чуруликане на червенокрил кос, усети ритъма на греблата, които потъваха и загребваха огледалната повърхност на езерото. Заслуша се в радостните викове и тупкането на крачетата по крайбрежната ивица, докато се опитваха да не изостават от него. Пени беше бърз бегач.
Обърна се да погледне подскачащата й руса главица, здравото малко телце, което тичаше по пътеката в розови шорти и бяло потниче.
— Закуска! — извика тя, когато разбра, че гледа към нея.
Срещнаха се на кея и тя му помогна да изтегли и прибере лодката в стария хангар, да изсуши греблата и такелажа. Разказа му съня, който бе сънувала снощи, в едно задъхано изречение, изпълнено с принцеси и вълшебни питиета, а също и с дървета, които могат да говорят. Продължиха покрай хангара по пътеката към вилата, известна с името „Бебешко дихание“. Докато се озоват на задната веранда, обрамчена с красиви едногодишни растения, Хоуп бе слязла да ги посрещне с бинокъл в ръка. Щом я видя, Ларсън намали ход. Пени се втурна покрай него, привлечена от миризмата на цвъртящия бекон. Хоуп бе видимо обезпокоена.
— Какво има? — попита той.
— Моторницата — каза тя и посочи бялата точица в далечината, която се приближаваше. Зад нея се виждаше гъстата зеленина на сушата. През бинокъла отчетливо се открояваше яркосиньото знаменце. Хоуп знаеше какво значи това: разпоредбите относно акваторията на острова бяха строги. — Ти си я поръчал, иначе нямаше да идва насам.
— Да — отвърна той. — Аз я извиках. Но няма да ходя никъде. Не е това. Идваш ли с мен?
Ротем бе убедил Ларсън и Хоуп да останат под закрила не само по време на процеса срещу Рикардо Ромеро, но и до произнасянето на присъдата му. Сега,
