Ларсън направи знак на децата да клекнат долу и те го послушаха.
Зачака.
Продължи да чака…
Раздвижване от другата страна на дупката. Ларсън си представи коленичил човек, който се приготвя да скочи или да надникне вътре. Изтегли ръката с пистолета зад рамо.
Когато главата на мъжа се наведе достатъчно и той погледна, Ларсън изчака да завърти глава към него. Главата бавно се извъртя и в този момент Ларсън стовари приклада на пистолета точно в горната част на носа на мъжа, между очите. Тялото се плъзна в дупката като морски лъв във вода. Ларсън се пресегна към отпуснатата ръка и вдигна падналия пистолет; точно тогава отгоре проехтя първият изстрел през пода.
Вторият вдигна облак прах.
Още стъпки горе, когато онзи извика за подкрепление.
Ларсън насочи дулото. Прицели се в успоредните редици пирони, които стърчаха надолу през мукавения под. Коридорът. Мишената му плавно следваше стъпките; първо се ослуша за звука от тях, после леко ги изпревари.
Произведе два бързи изстрела. Прозвучаха като шумно ръкопляскане. Третият изстрел предизвика писък от болка, после трясък; възцари се тишина. Нито децата, нито Ларсън издадоха звук. Никой не смееше да си поеме дъх.
Отгоре се разнесе стенание.
Ларсън тръгна, насочил пистолета пред себе си, и подаде глава от капака на мазето. Отдавна не бе се изправял и краката му пулсираха.
— Хайде — каза той на децата. — Ти стой тук и изчакай — нареди на момчето, когато го избута горе.
Наведе се да вдигне Пени. Ръцете му докоснаха тъничкото й кръстче. Сякаш го удари ток. Тя постави ръчички на раменете му.
— Тече ти кръв — каза, когато Ларсън я вдигна и я промуши през отвора.
— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна той, когато я последва.
Провери коридора. Мъжът, когото бе улучил, се гърчеше от болка. Единият от куршумите бе попаднал в крака му, а вторият — ниско в гърба. Ларсън го завърза с шнура на лампата и го остави.
Момчето се бе напишкало в пижамата си.
— Обувки?
Нито едно от децата не отговори. Пътят им минаваше основно през игрището. Щяха да вървят боси.
Преведе ги покрай двамата обезвредени пазачи в предната стая, надникна навън и хукнаха напред. Щом имаше изстрели, макар и далеч от резиденцията, очакваше да се появят и други.
Сега и тримата тичаха през тъмното игрище; децата не изоставаха и Ларсън усети потта да се стича в раните му. Поведе ги към невидимата конюшня.
Извади телефона си, докато още тичаха. Забави крачка, като позволи на децата малко да го изпреварят. Но точно в този миг дисплеят на телефона светна — неоново синьо — и обяви получаването на съобщение.
Хоуп!
Все по-ясно чуваха ромоленето на поток. Приближаваха конюшнята.
Изгаряше от нетърпение да получи известие от нея, но единственото, което прочете на малкия екран, бяха цифри.
68.
— Стреля се — докладва Ла Моя в слушалките си. Уведоми останалите в микробуса: — Паяците докладват, че са чули между шест и осем изстрела.
Вече не бе необходимо да чакат заповедта на главния прокурор.
— Хемптън и Стъбълфийлд. Прескочете стената! — заповяда Ротем. — ВЕДНАГА!
Всички, които се намираха в задната част на полицейския микробус, бяха прекарали последните десет минути в подготовка за нахлуването. Членове на елитния отряд за борба с безредиците към сиатълската полиция подадоха на Хемптън и Стъбълфийлд, вече облекли защитните жилетки „Кевлар“, запалителни и парализиращите гранати. Ла Моя каза на Ротем:
— Само кажи и имаш дванайсет от най-добрите ни оперативни на терена, както и двама снайперисти с позиции срещу къщата.
— След колко време?
— Дай ми седем до десет минути.
— Добре, действай, но не искам грешки. Двамата ти паяци и трима от моите хора ще бъдат на земята. Да няма приятелски огън. Първо проверяват, после стрелят.
— Разбрано.
Ротем нареди на Ла Моя да извикат и патрули и да запечатат всеки изход. Всеки, който се опиташе да избяга, трябваше да бъде задържан като свидетел.
Хемптън и Стъбълфийлд се насочиха към стълбите, прикрити зад стената. Телефонът на Ротем иззвъня и той го притисна до ухото си; отначало бе твърде развълнуван да слуша, но после гласът от отсрещната страна го зашемети.
— Затваряйте си шибаните си усти! — изрева той прекалено силно за тясното пространство отзад в микробуса.
Мъжете млъкнаха незабавно.
— Ларсън е — уведоми той групата.
Бяха чували това име, но вероятно не осъзнаваха значимостта на обаждането.
— Давай — излая Ротем по телефона, а по бузата му се стече струйка пот.
69.
Филип прекъсна търга при седемнайсет милиона и петстотин хиляди, като две от фамилиите се бяха съюзили набързо под масата, обединявайки парите си срещу хотелиера от Рино, който спря да наддава. Бащата, братът и двамата първи братовчеди на този хотелиер бяха загинали при гангстерски схватки и той вярваше, че имената на убийците им са в този списък.
Филип обяви десетминутна почивка, като покани всички да си вземат от приготвената храна. Не го направи от алчност, а защото този път един от хората му го бе извикал навън. Първо Рикардо, сега и него: ставаше нещо притеснително. Но няколкото думи, които прошепнаха в ухото му, го убедиха, че няма избор.
— Онази жена, Стивънс, е на горния етаж.
За миг онемя, новината бе направо покъртителна. Беше изпратил хора навън да претърсват терена, докато онази Стивънс се бе промъкнала в резиденцията.
Заобиколи площадката на първия етаж тъкмо навреме, за да види какво става отвън: Рикардо се качваше в черния навигатор. Филип забърза да види по- добре. Катрина бе положена отзад, завита в одеяла, с изцапано с кръв лице и очи, които примигваха, но не виждаха. Вратата се затръшна и автомобилът потегли, докато Рикардо крещеше:
— През задната порта!
— Какво, да му… — попита Филип най-близкия охранител.
— Конят я е хвърлил — докладва мъжът.
Беше по-вероятно да са извикали Рикардо от срещата, защото са заловили Катрина, докато е бягала от него, и това да е било наказанието й.
— Какво е състоянието й? — В този миг Филип осъзна: щеше да убие Рикардо.
— Прободна рана точно под гърдата — каза човекът. — Като че ли с някакво гадно мачете, така поне чух.
Филип изкачи трудно следващата площадка, обезпокоен за състоянието на Кати, и нареди на своя човек да следи положението във всеки един момент. Стигна до празния апартамент на третия етаж и видя Хоуп Стивънс, настанена в удобен стол. Беше напъхала ръката си в процепа на стола и Филип даде знак на своя човек да я провери. Той се върна с мобилния телефон.
— Оставили сте това у нея?
— Кое? — попита младежът. — Изобщо не съм го забелязал.
— Обискира ли я?
— Разбира се, че я обискирах.
— Но не и онази й работа, нали?
— Какво? — Човекът разбра въпроса неправилно и реши, че го обвиняват. — Вижте, господин Ромеро, изобщо не съм я докосвал по такъв начин.
— Разкарай се оттук — нареди Филип отвратен. Точно преди да излезе от стаята, Филип го спря и поиска пистолета му. Останали сами, той пристъпи към нея.
— От доста време ни ходиш по нервите, госпожо Стивънс.
Тя бе навела глава, стиснала здраво ръце, притиснати между краката й.
— Пуснете дъщеря ми.
— Затваряй си устата.
— Правете каквото искате с мен, но нея я пуснете.
— Затваряй си устата.
— Тя е дете. — Погледът й, който вдигна към него, бе застинал, но нямаше сълзи. — Каква е ползата да убиете едно дете? Какво ще спечелите от това?
— Нямам какво да обсъждам с теб. Изгуби прекалено много от времето и ресурсите ми. — Той мина зад гърба й.
