Тя не се разкрещя, което го накара да предположи, че по някаква причина посещението й в конюшнята не е било позволено или че се бои от нещо повече, отколкото от някой непознат по петите си. Това го накара да настръхне.
Почти се бе изравнил с нея и можеше не само да я чува, но и да я види като тъмна сянка, преминаваща между дърветата. Подобно на заек и хрътка, те се гонеха сред дърветата, като от време на време светлината отвъд проникваше като рядка пяна. Ларсън мярна отблясъка на бялата й кожа, когато тя се огледа. Чуваше дишането й.
Ларсън забърза, обзет от внезапен прилив на енергия. Прескочи куп паднали клони. Жената отново се обърна, без да намалява ход.
— Пази се! — изкрещя инстинктивно Ларсън.
Твърде късно.
Тя се блъсна в ствола на една елха и когато гърдите й поеха удара, се чу силно свистене. Ларсън поднесе, докато спре, хипнотизиран от сюрреалистичния ефект на обездвиженото човешко тяло, което само допреди миг се намираше в движение. Раменете й увиснаха, сякаш бе загубила съзнание, но продължи да стои изправена.
Гротескно гъргорене изригна от вътрешностите й, лек и засмукващ звук, примесен с изпускането на въздух.
Опитвайки се да си поеме дъх, с оръжие в ръка, Ларсън погледна към нея и установи, че очите й са отворени и примигват. Дясното й стъпало бе изкривено и се докосваше до земята с върха на обувката. Беше олекнала. Не се държеше на нищо. Не бе изправена и все пак стърчеше. Едно петно се проточи от нея като нещо живо и се разля по лявата й буза. Прибра пистолета в кобура. Устата й се отвори и затвори, но не издаде звук.
На ограничената светлина, която проникваше под короните на дърветата, тя му се стори на дълги ивици.
Още една крачка напред и го видя. Беше се нанизала на издаден счупен клон, който стърчеше от пъна като кинжал — назъбено десетсантиметрово острие от изсъхнало дърво. Влажното гъргорене бе в синхрон с лекото издигане и спадане на раменете й. Беше пронизало блузата й, преминало през ребрата й и пробило белия й дроб.
— Федерален агент — прошепна Ларсън просто да се представи.
Сега страхът бе най-големият им враг. Тя можеше и да оцелее, но се нуждаеше от незабавни медицински грижи.
— Отивам да доведа помощ. Разбираш ли ме? Тъмните й очи леко помръднаха.
Той осъзна, че докато се опитва да й помогне, вероятно ще бъде заловен, дори убит. Щяха да загубят Пени. За момент помисли да я изостави, побеснял от това, че един нелеп инцидент — собствената й проклета грешка — ще го накара да загуби всичко. Но не можа да се застави.
Измъкна колана си и извади носната кърпа от задния си джоб. Хвана кръста й отзад, повдигна я леко и я свали от клона. Тя потръпна и се отпусна в ръцете му. Той я положи на земята по гръб.
Разкъса блузата й и попи кръвта, стекла се от раната до ребрата й. Притисна кърпата там и използва колана да я фиксира и пристегне.
— Добре ли си? — попита той; само няколко сантиметра разделяха лицата им.
Очите й отново се раздвижиха некоординирано. Поради шока едва ли го чуваше.
— Той щеше да ме остави — каза тя дрезгаво. Думите излязоха от устата й заедно с малко кръв и Ларсън неволно се отдръпна.
Когото и да имаше предвид, той нямаше да го направи, помисли Ларсън. Никой мъж не би оставил тази жена.
— Има едно момиче. Малко момиченце — каза той, разбирайки, че шансовете му се доближават до нулата, но все още вкопчен в надеждата. Може би щеше да изпрати някаква информация на Ротем или Хемптън, преди да го заловят. — Тя ми е дъщеря — каза той със свито гърло.
Устата й се раздвижи, но не излязоха думи.
Той я прихвана отдолу и я понесе на ръце, изненадан колко е дребна и лека. Проправи си път през гъсталака и внимателно изкачи склона, когато гората отстъпи на прясно окосено игрище.
В тишината му се струваше, че тя натежава. Ларсън усети как краката и гърбът му да се схващат.
— Момче — каза тя толкова тихо, че той реши, че си е въобразил.
Ларсън спря.
— Държат едно момче — каза тя.
Той продължи да се катери, стигна билото и тръгна през игрището. Никой не се приближи. Никой не дойде да го задържи.
— Малко момче — каза той, като се сети какво бе писал Марковиц на Хоуп.
Клепачите й се затвориха и отвориха — нейният начин да кимне.
— Къде?
— Ще те убият.
— Вероятно — каза той.
Тя поклати глава и замълча.
— Къде?
Тя успя да посочи къща със среден размер на границата на игрището за голф, една от тези, които бе видял по-рано. Явно неин дом. От другата страна на къщата трябваше да има път. Кола в гаража. Възможност за нея да излезе.
Тя затвори очи и още повече натежа. Беше загубила съзнание.
Вървеше през валмата мъгла, която се стелеше по земята, появила се преди минути. Стелеше се като пушек на комин и се кълбеше на нивото на кръста му. Въздухът бе станал студен.
Обувките и чорапите му подгизнаха, докато стигне алеята за колички, преминавайки я на път към задния двор. Видя две люлки, гребло-играчка и ръчна количка, натоварена с листа.
Тя дойде на себе си в ръцете му, възкръснала от мъртвите.
— Остави ме… — проговори тя. — На верандата… икономката.
Отнесе я до веранда, която бе осветена.
— Добре. Вече си тук. Сега ми кажи къде е момчето? Пристъпи към звънеца на верандата. Впери чакащ поглед в нея да му отговори, преди да позвъни.
— Бараката — каза тя. — Надолу по хълма след резиденцията.
Ларсън натисна звънеца и се обърна, щом дочу приближаващите към вратата стъпки. Трябваше да тръгва и въпреки това не можа да го направи, преди да се убеди.
— Двойната.
Клепачите на Кати изпърхаха и се затвориха.
Чу вратата да се отключва.
Хукна.
62.
Майчиното чувство на Хоуп скоро я изведе от скривалището й и я поведе към задната част на камиона за доставки. „Ако не вляза вътре — каза си тя, — няма никакъв шанс да намеря Пени“.
Мобилният телефон на Ларсън отново завибрира — код на областта 314, Сейнт Луис — и тя отново го прекъсна, за да не я издаде. Вклинена между контейнерите, не бе в състояние да проведе разговор. Ако кодът беше 206, Сиатъл, някаква възможност да са похитителите, може би щеше да се осмели да отговори.
Двамата доставчици влизаха и излизаха от камиона на интервали приблизително по две минути. Хоуп се пресегна към задната част на камиона, грабна пластмасов охладител и го понесе за двете дръжки. Сега бе изпълнена със смелост и решимост; приближи задната врата на сградата и я ритна с крак, вместо да почука. Познаваше лицата на двамата доставчици, защото ги бе наблюдавала. Зарадва се да види, че една от жените й отвори вратата.
Хоуп обясни:
— Помолиха ме да ви помогна. — Тя се усмихна изкуствено. — Аз съм от прислугата. Накъде?
— Аз съм Дона.
— Алис — отвърна автоматично Хоуп.
— Казаха ни, че сте шестима.
— Ами… аз съм първата — отвърна тя приветливо. — Другите ще дойдат.
Хронометърът в главата й започна да отчита. Докато някой разбереше, че келнерите и келнерките са седем, а не шест, тя трябваше да се е махнала.
— Ние се разполагаме в кухнята — уведомиха я.
Хоуп мина покрай жената, която държеше вратата.
— Казаха ни да бъдем с черни поли и бели ризи.
Хоуп забеляза, че Дона е с униформа.
— Да. Ще се преоблека, след като разтоварим.
— От полунощ до два — каза Дона. — Винаги ли работите по това време?
— Виждали сме всякакви неща, повярвай ми — отвърна Хоуп, докато охладителят натежаваше в ръцете й.
— Поне плащат добре.
— Може би на вас.
— Тези типове направо са полудели да минаваме само през мазето…
— До трапезарията на етажа — довърши Хоуп, която бе подслушала това условие. — Все едно и също, едно и също.
Дона затръшна вратата след себе си, когато излезе навън.
Хоуп забърза по коридора след линията от водни капки като мишка след трохи. Спря пред вратата на кухнята. Точно отпред имаше знак „Изход“. Малък асансьор — кухненски, — вдясно от вратата. Примами я едно стълбище.
