не е много силен.
— Скайджекс? Правили сте го и преди.
— Силите за борба с безредиците заимстваха метода от Спасителните служби. Идеята е да стане възможно да се транспортират хора между сгради на голяма височина. Градски войни. Измишльотина на Вътрешни работи. Ние също сме го използвали за някои наблюдения.
Тонът на човека подсказваше, че не казва всичко. Ротем се възмути от това.
— Убеден съм, че ще ни осведомите, сержант. Може да се каже, че времето ни притиска.
— Вие трябва да минете през кабинета на главния прокурор и да получите необходимите документи, нали? Така че за вас нещата стоят различно. Но ние в щата Вашингтон имаме разпоредби, които гласят, че въздушното пространство над собствеността не е частно. Уловката тук е, че всички кабели и цялото оборудване, необходимо за преноса на електроенергия, е изцяло собственост на енергоразпределителната компания, в нашия случай на „Пюджит Сауд Енерджи“. Схванахте ли? Не нарушаваме ничии права, като използваме тези кабели.
Ротем свърза нишките на разсъжденията на сержанта.
— Искате да кажете, че ако получим разрешение от енергоразпределителната компания да използваме кабелите им, това ще ни осигури достъп?
Включи се Форсайт:
— Всъщност никой не докосва с крак земята под тези кабели…
Погледът на Ротем срещна този на Ла Моя в сумрачната светлина на конзола с електроника. Ла Моя се ухили.
— Не влизаме незаконно. Няма никаква необходимост от основателна причина, докато се придържате към наблюдението.
— Колко изобретателно.
— Идеята не е моя, но ще предам оценката ви. След като вече сте вътре, ако имате късмет, ще използвате огледа да откриете основателна причина и тогава вече наистина сте вътре.
— Ако имаме късмет да видим нещо. — Ротем не се оплакваше, но не беше кой знае колко обнадежден.
— Винаги съществува такъв момент — съгласи се Ла Моя. — Но ако се случи да ви забележат, тогава не е добре. На лошите момчета никак не им харесва хора от Силите за борба с безредиците да им висят по кабелите.
— Това граничи с подвеждане — каза Ротем, но разбираше колко лесно едно нещо може да доведе до друго и да им предостави основателна причина.
— Така е в шоубизнеса — намигна Ла Моя. — Ако искате моите хора да поставят макарите, само кажете.
— Казвам — отвърна Ротем, докато набираше по мобилния си телефон номера на заместник главния прокурор на страната за съдействие в разговора с енергоразпределителната компания.
59.
Приклекнал ниско до земята, Ларсън се насочи покрай очертанията на игрището към затревения склон над конюшнята, намираща се на около петдесет метра от него. Необходимостта да намери Пени непрекъснато растеше предвид перспективата от въоръжена федерална намеса на срещата на Ромеро. Беше вероятно положението да стане сериозно и не му се искаше Пени да попада в полето на кръстосана стрелба.
В този край на игрището се издигаше една от съблекалните за играчите. Изглеждаше възможно жената да е дошла от някоя от тях. Вероятно единственото обяснение за среднощното й посещение в конюшнята беше някоя бременна кобила или болен кон, но Ларсън бе убеден, че си струва да провери конюшнята, и нямаше връщане назад.
Отдолу светеха прозорци. Помещения за такъми, офис или склад — всяко едно ставаше за затваряне на отвлечено дете.
Щом стигна конюшнята, Ларсън се отклони от светещите прозорци, за да не изпадне в ситуация, която полевите инструктори на Службите наричаха „синдром на нощната пеперуда“. Държеше се близо до стената и бавно напредваше. Точно над главата му светнаха още вътрешни лампи, чиято жълтеникава светлина се разля наоколо и освети от дясната му страна купчина вечнозелени храсти с височина около два метра. Ларсън прекоси площадка, където съхраняваха бали сено. В едната имаше забита вила и за момент той се поколеба дали да не се възползва от нея. Заобиколи далечния ъгъл и достигна огромната двойна врата към конюшнята, през чиято цепнатина се процеждаше ярка светлина. Приближи око към цепнатината и зърна жената — истинска красавица — да върви по пътеката покрай клетките към него.
Към двайсет и пет годишна. Добре сложена. Средиземноморски или испански тип. Арогантна самоувереност в тъмните очи и стиснати устни. Спря пред една ясла и плъзна вратата. Пристъпи вътре.
Ларсън заобиколи далечната страна на конюшнята. Беше нащрек за пазачи — защото, ако Пени бе тук, трябваше да има такива, — но не видя никого. Освен това не забеляза камери за видео наблюдение. Щом стигна отсрещния край на конюшнята, преди да свърне зад ъгъла, зърна трапецовидна ивица светлина върху паваж, което говореше за отворена врата.
Тук бе мястото, където се грижеха за конете, къпеха ги, оседлаваха ги и ги криеха от дъжда под огромен навес. Сега забеляза, че първите осветени прозорци, които бе видял, наистина принадлежат на склад за такъми. Все още нямаше никого. Никакъв капан. Това намали предишния му оптимизъм.
Тогава му хрумна друга мисъл: конете означаваха пътеки за езда. Дори в голямо имение като това пътеките вероятно водеха извън имота към горите наоколо. Това означаваше безопасен начин за бягство с Пени, ако я намереше.
Усещаше, че е рискувал, като я е проследил до тук, но се загледа в добре осветената пътека между яслите, обзет от решимост да се възползва от нея. Това, което му липсваше, бе информация. Италианецът със здравото тяло, който бе карал мерцедеса, почти сигурно бе човекът, приближил се до него на игрището. Той говореше с някаква жена. Ако наистина тя се окажеше Кати — жена, сестра, съучастничка, — обръщението издаваше близост между тях. Може би тя знаеше нещо, което щеше да му бъде от полза. Бе прахосал прекалено много време, без да се възползва дори от тази малка възможност.
Повечето от вратите на яслите оставаха затворени; пред някои бяха окачени стоманени въжета. Имаше и няколко отворени.
Пъхна се в първата, която намери отворена, и се спотаи в сенките и натрапчивия, но не и неприятен мирис на тор, сено и коне. Като преминаваше от ясла на ясла, Ларсън се доближи към нея. Беше ли възможно тази жена да е пазач? Да са я хванали, че е напуснала поста, и шефът да я е навикал?
Почти незабавно шепотът й се понесе във въздуха:
— Толкова ще ми липсваш. Ще се отнасят добре с теб. Обещавам.
Ларсън се изпълни с надежда, пометен от приливната вълна на чувствата. Първо провал, после шанс. Пазачът на Пени можеше да е при нея в яслата. Малката може би беше болна или се нуждаеше от грижите на възрастна жена. Може би Ларсън се бе озовал по-близо до нея, отколкото бе предполагал.
Премести се в яслата непосредствено срещу тази, в която му се стори, че влезе. Заслуша се за детско гласче и два пъти бе почти сигурен, че е чул.
Тишина. Цели две проклети минути. Погледна крадешком срещу пътеката през решетките от ковано желязо. Не видя нищо. Тихичко извади оръжието си, докато се питаше дали не е станал причина за внезапно възцарилата се тишина. Оръжието натежа в ръката му. Осъзна колко е уморен. Пое дълбоко дъх, хвана пистолета с две ръце и се приготви да прекоси пътеката.
В този момент вратата на яслата пред него се плъзна и шумно се затръшна със скърцането на стоманени колелца върху релси. Ларсън отскочи назад изненадан. Докато се осъзнае, вратата вече се бе затворила. Чу отдалечаващите се забързани стъпки по пръстената пътека.
Ларсън дръпна вратата, но тя не помръдна. Бе заключена отвън.
Прибра пистолета. Беше затворник.
Тя щеше да предупреди останалите. Щяха да изпратят армия. Беше изпуснал всички шансове да спаси Пени.
Подскочи и се набра на високата метър и половина стена, заграждаща яслата, която завършваше с декоративна желязна решетка. Претърколи се и тежко тупна долу.
Прекоси пътеката, напъна вратата на отсрещната ясла и се озова срещу кестенява кобила.
Жената се бе сбогувала с кон.
Хукна навън и първата му работа бе да я потърси пред конюшнята. Тя имаше повече от двайсет метра преднина и беше добър бегач. Ако й позволеше да стигне до върха на хълма, беше свършено. Тя хвърли поглед през рамо и той успя да спечели още крачка-две. Тя бе пъргава, но се закашля, когато сви наляво през гората. Забави крачките си; бе добър спринтьор, но не и маратонец. Ларсън я доближи.
60.
Единственото, което Пени виждаше, бе светлината, проникваща през процепите. Прашен въздух, както ставаше, когато мама тупаше чаршафите пред прозореца, малки искрици светлина, като светулки. Нещо студено и влажно, върху което бе седнала в новия си затвор. Сладникав аромат на дърво, примесен с други, непознати и неприятни за нея миризми. Кисело. Остро. Метален привкус в хладния въздух.
Къде се намираше?
Ушите й пищяха, пръстите на краката й бяха изтръпнали, тоест изобщо не ги усещаше. Трябваше да пишка, беше зверски жадна и стомахът й къркореше от глад. Страхуваше се от тъмното и затвори очи; собствената тъмнина й се стори по-поносима от пълния мрак, който цареше около нея. Тишината бе като сюнгер, попиваше всеки намек за живот, дори звука от собственото й дишане.
После, когато се осмели да отвори очи и да се изправи с лице срещу демона на врага, който от толкова време я караше да затваря вратата на гардероба, преди да си легне, видя някакъв силует бавно да придобива очертания. Затаи дъх.
Не беше сама.
61.
Ларсън последва Кати в гората. Тя продължаваше да тича, но издаваше местоположението си, когато счупеше някоя съчка или попаднеше в храсти.
Ларсън зави косо да пресече пътя й. Тъй като бе израснал в къща, която граничеше с триста декара гори в Кънектикът, той си пробиваше път между скупчените елхи, борове и кедри без особени усилия, като сърна. Движеше се на скокове, отскачаше и се приземяваше, но го правеше много по-умело от жертвата си, която се блъскаше и удряше, докато навлизаше по-дълбоко в гъсталака.
