Влезе в оживената кухня, остави охладителя и се запита какво следва.
63.
Зала „Одеса“ някога е била библиотека и все още пазеше рафтовете от пода до тавана, пълни с книги в кожени подвързии, редувани единствено от махагонови панели, върху които бяха изложени маслени картини под топлата светлина на месингови аплици, монтирани над рамките. В продължение на години бе изпълнявала функциите на интимна трапезария в случаите, когато канеха по-малко от трийсет души. По някое време в началото на трийсетте години е бил построен сводестият таван с извити участъци, които се събираха в самия център и заобикаляха овална, ръчно рисувана сцена на лов на лисици. На северната стена имаше мраморна полица и действаща камина. Полицата имаше от двете си страни каменни колони, в които бяха издялани два голи ангела, вдигнали кошници с пшеница над главите си с развяващи се къдрици. Върху полицата два сребърни свещника с нови, незапалени свещи, пазеха сноп сухи цветя — тъмночервени рози, житни класове и цветчета от овощни дървета в бургундско червено.
Около лъснатата правоъгълна маса с плот от черешово дърво се бяха разположили десет мъже на възраст от трийсет до осемдесет години с всевъзможен оттенък на кожата. Представяха Рино, Сакраменто, Лос Анджелис, Оукланд, Портланд и местата между тях. Не бяха непознати един на друг.
Филип, начело на масата, призова събранието към ред. Благодари им, че са дошли, бръкна в джоба на спортното си сако „Армани“ и извади пластмасов калъф за бижута, в който имаше златен CD-ROM — диск, който можеше да съхрани повече от десет хиляди документа.
— Този, който предложи най-много, си носи у дома целия списък. Последващите продажби на имена на отделни свидетели или групи свидетели са по усмотрение на купувача.
Един мексиканец, облечен в отворена риза без яка, под която лъщеше златна верига с медальон на Свети Христофор, каза:
— Моите хора ми казаха, че е пуснато общо предупреждение и повечето хора в този списък вече са избягали.
— Това може да е вярно, а може и да не е — каза Филип. — Но дори и да е, винаги ли бягаш, когато се обяви тревога? Преместваш ли цялото си семейство?
Този списък включва всичко, което трябва да се знае за тези хора. Не само новата самоличност, но и месторабота, банки, познати. Ще са необходими месеци, години отново да се съберат всички нови данни за тези хора. Дали ще избягат или не, те са някъде там и ще оставят следи, по които да бъдат намерени — замълча, преглътна веднъж и обяви: — Наддаването започва от десет милиона долара.
Почукване на вратата — в тази стая не се допускаха мобилни телефони и оръжие — и Рикардо, който седеше отляво на Филип, бе извикан от един от охранителите.
Филип внимателно прецени излизането на Рикардо, като се запита какви ли номера играе. Не искаше да е извън тази стая и да не го вижда къде е.
Когато вратата се затвори зад Рикардо, Филип дочу шепот, който включваше думите… вашата съпруга… Последваха бързо отдалечаващи се крачки. Единственото, което Филип можеше да направи, бе да остане съсредоточен, когато се извърна към гората от вдигнати ръце.
— Петнайсет ли чувам? — попита той.
64.
Макарите „Скайджекс“ работеха с комплект батерии, които задвижваха мотор с висока честота на въртене и голяма макара, която минаваше над дебелия стоманен кабел, подхранващ четирите линии на високо напрежение. Всеки от двамата оперативни работници на СББ висеше прикачен към устройството в примка, осигурена с бързо разкопчаващи се карабини. Макарите позволяваха изкачване и спускане на височина посредством балансирано от тежестта им подръпване.
Щом навлязоха във въздушното пространство над имението, всеки с полуавтоматично оръжие, преметнато през рамо, те огледаха терена с уреди за нощно виждане във формата на слушалки. Безжична технология предаваше дигиталните изображения обратно към командния център в микробуса. Радиовръзката тип хендс фрий и слушалката в ухото позволяваха непрекъсната комуникация между всички участници.
— Получавате ли това, Флайсуотър?
— Картината говори повече от хиляди думи. — Гласът на Ла Моя увисна във въздуха.
Зловещото зелено и черно на апаратите за нощно виждане, което хващаше по някой образ между поредното преминаване покрай дървета, изобрази малък паркинг, претъпкан с луксозни автомобили. Група облечени в тъмни дрехи шофьори, някои от които пушеха, се шляеха пред вратата на сградата.
— Трябва ни нещо повече от няколко коли и шофьори — каза Ла Моя на двамата си подчинени. — Продължете огледа.
При всеки стълб оперативните трябваше да се спускат от кръстосаните подпори и да прекарват макарата покрай стълба към следващата отсечка от кабела. Тези местения отнемаха от три до пет минути и бяха осъществявани с върховна предпазливост, за да се избегне токов удар.
— Изключваме се — съобщи главният оперативен с приглушен шепот.
В командния микробус Ротем си бе направил сметките.
— Нищо няма да излезе от това — обяви той, без да се обръща конкретно към някого.
— Дай им време — каза Ла Моя. — Нашите хора знаят какво да търсят.
— Когато тази среща приключи — каза Ротем разсъждавайки, — ще загубим окончателно това, което издирваме. — Трябваше да обясни за Лаена, но никога нямаше да го направи. — Дотогава ни трябва законно основание да спрем всяка от тези коли, до последната. А това няма да стане в този живот. Ако това мине за успех, ще ни се наложи да ги пипнем групово, докато все още са на срещата.
— Срещата е с почерпка — напомни Ла Моя. — Няма да приключи за половин час. Те сигурно дори още не са започнали — каза той, за да затвърди аргумента си.
— Дай им минутка.
— Има „багаж“ — посъветва Хемптън от неудобното си място.
— Ами вашият човек вътре? — попита Ла Моя.
— Това не е потвърдено — каза Ротем. Но после, като се чу какво говори, нареди на Хемптън отново да опита мобилния на Ларсън, докато си мърмореше: — Чаках достатъчно.
Оперативен полицай Питър Милтън висеше на плетено найлоново въже за катерене от една дървена греда, която поддържаше четири електрически линии за високо напрежение. Бе по средата на прехвърлянето на макарата към следващата отсечка от кабела, когато забеляза малка кутия от неръждаема стомана, завинтена в дървения стълб, и незабавно я разпозна. През почивните дни бе работил нощни смени за „Кейбълвижън“.
Милтън предаде откритието си по радиото до командния център и изчака да разбере дали Ла Моя е осъзнал какво означава това.
Ла Моя се завъртя на малката табуретка и погледна Ротем.
— Може да имате нужда от помощта ни, шериф Ротем — щатският закон срещу федералния и останалите, — моят подчинен току-що се е натъкнал на нещо неочаквано. Изглежда, някой в това имение краде кабелна телевизия.
— Телевизия?
— Черна кутийка — обясни Ла Моя. — Непозволено отклоняване на коаксиален кабел. Може да се използва за кражба на високоскоростен интернет или телевизионен сигнал, но и в двата случая щатският закон е един и същ.
— Сигурни ли сме?
— Милтън си знае работата, повярвай. Щом казва, че е черна кутия, значи е черна кутия. Не знам как е във Вашингтон, окръг Колумбия, но в щата Вашингтон това е недвусмислен повод за претърсване и задържане: „да се потвърди и регистрира използването на непозволено прихващане на радио или телевизионно излъчване“ — цитира той. — По-скоро във ваша полза е, че хората ни обикновено правят тези проверки нощем, както сега, когато всички са си вкъщи. Няма да накриви капата на никой съдия да ни издаде нареждане по това време на нощта.
— Тогава да се обадим — каза резервирано Ротем. Ла Моя лесно разбра притесненията му.
— Като командващ офицер съм свободен да прибягна до помощта на какъвто и да било орган за опазване на реда. Присъединяването на няколко федерални шерифи няма да накара мнозина да вдигнат вежди. Имаме тази регистрационна табела, тази връзка с началството, което ни дава достатъчно основание да стане горещо.
Ротем бе извадил телефона си. Нареди на Хемптън да предаде на Ларсън да се снишава, защото идваха.
— Опитах десет пъти, колко още — отвърна Хемптън.
— Е, опитай пак.
65.
Хоуп зърна поднос с десет празни водни чаши и две кани с лед. Грабна го и тръгна по коридора, зави наляво по стълбите. Качваше се бързо и скоро се озова сред опияняващ аромат на полирано дърво, кожа и дъх на тютюн за пури и лула. Плакети от шампионати по голф обрамчваха стените, като някои бяха още от 1910 година. Пожълтели черно-бели портретни фотографии на мъже с педантичен вид, с блейзери и клубни вратовръзки запълваха пространствата между тях.
Застави се да върви бавно. Тъй като цялата суматоха се развиваше в мазето и трапезарията на първия етаж, тя предположи, че държат Пени някъде тук. Първите две врати, покрай които мина, бяха затворени. Не се осмели да ги отвори. Третата бе леко открехната. Зърна празно секретарско място, преддверие към кабинет. Звукът от мъжки гласове надолу по коридора привлече вниманието й и я преведе покрай още две врати. Там коридорът преминаваше в просторна трофейна зала със знамена от голф турнири, окачени на корниз във формата на венец. Клубна атмосфера, кафяви кожени канапета и тумбести кресла, дъски за шахмат и табла. Телевизорът оставаше скрит зад една броня.
Хоуп мина към срещуположния коридор, където попадна на люлееща се врата. Надникна оттатък и видя тясно стълбище.
Блъсна вратата и се изкачи на втория етаж, ясно съзнавайки, че минава всички граници. Надяваше се едно просто оправдание от рода на това, че се е загубила, да я спаси. Спря на площадката и дочу движението на асансьора. Надникна в коридора на втория етаж и видя, че разстоянията, които разделяха вратите, е по-голямо, отколкото на партера. Може би спални, зали за билярд или игра на карти. Стълбата продължаваше нагоре от лявата й страна.
