Разбираше, че се е озовала на опасна територия.
Подносът в ръцете й ставаше все по-тежък.
В коридора дочу интеркомът да изплюва: „Панталони цвят каки, кафяв пуловер“.
Не бе нужно да поглежда надолу, за да разбере, че отговаря на описанието.
Постави подноса долу, натика го в ъгъла и бързо се качи до третия етаж.
Отдолу се разнесе мъжки глас:
— Ей, намерих поднос. Чаши. Кани. Пресен лед.
Ако му бяха отвърнали нещо, то Хоуп не го чу. Мина през вратата и излезе в коридора на третия етаж, където незабавно я удари миризмата на болнично отделение. Запита се дали „Меридън Манър“ не е старчески дом за пенсионирани мафиоти.
Стрелна се покрай медицинска апаратура, убедена, че преследвачът й ще влезе през вратата зад нея всеки момент.
Миризмата на стари хора се засили, като в къщата на баба й през зимата, когато прозорците са плътно затворени.
През открехнатата врата успя да зърне луксозен апартамент и темето на плешива глава — мъж, облечен в болнична пижама.
Не им помагаха да живеят. Помагаха им да умрат, помисли си тя.
Пени можеше да е във всеки един от тези апартаменти, заложник пред цветен телевизор, с обслужване по стаите, със сладоледени сънди и печени сандвичи със сирене. Колко е лесно да държиш тук малко дете, доволно и без да се оплаква.
Кипеше от възмущение и жадуваше свободата на дъщеря си; върна се по стъпките си и опита всяка врата без изключение. Всичките бяха заключени. Слотове за карти за достъп като в хотел. „Меридън Мариот“. Отвори първата незаключена врата, макар и предпазливо.
Склад, където държаха спално бельо, две изправени прахосмукачки и две кофи за миене на колелца с множество различни бърсалки в тях.
С ъгълчето на окото си долови, че вратата към стълбището се отваря. В резултат тя се шмугна вътре и затвори вратата. Намести се в ъгъла и клекна зад две прахосмукачки. Прилепи се надолу.
Приглушен мъжки глас. Пазач с радиостанция, който проверяваше всяка стая.
Тъжното поскърцване на покрития с паркет под на коридора предшестваше щракането на бравите. Хоуп се сви още повече, навела глава колкото й бе възможно.
Вратата се отвори, стаята се обля в светлина. Долавяше дишането му. Светлината отслабна, когато вратата започна да се притваря.
Мобилният телефон завибрира в джоба й. Сложи ръка върху него, като се опитваше да натисне бутоните през плата на панталоните си. Вибрациите продължиха.
Стаята се освети, когато вратата се отвори широко.
— Излизай оттам — нареди несигурен мъжки глас. Чу как ритна празна кофа по пътя си. Още един трясък, съвсем близо до нея.
— Не… мърдай — заповяда гласът.
Бавно вдигна поглед точно когато телефонът престана да жужи.
С наведена глава, бързо успя да набере три цифри на панела и натисна: ИЗПРАЩАНЕ.
Той беше почти дете: на двайсет двайсет и две. Мургава кожа. Държеше пистолет, прицелен в главата й, малкият кръгъл черен отвор на дулото се взираше в нея като немигащо око.
66.
След като наблюдава бараката в продължение на двайсет минути, Паоло забеляза нещо в пръстта от другата страна на постройката. Едва когато се приближи, разбра, че е един от екипа — Тоди, така му викаха. Беше в безсъзнание.
Паоло потупа джобовете си да потърси телефона, но се сети, че Филип го бе накарал да го остави в кабинета, и бе забравил да си го вземе. Претърси Тоди — имаше пистолет, но това бе всичко. Развърза ранения, каквато и полза да имаше от това.
Паоло влезе в бараката, здраво стиснал бръснача в дясната си ръка, готов за схватка. Със здравото си око видя още двама души, също в безсъзнание, завързани и проснати на пода. Реши да провери сградата. Не искаше някой да му изскочи отзад, докато развързва приятелчетата си.
Движеше се като призрак по малкия коридор, от стая в стая, сянката му се гънеше зад него. Като установи, че всички стаи са празни, се насочи натам, където бе оставил малката.
Застана над капака, през който можеше да се добере до нишата в килера. От килима се подаваше клуп. Килимът бе грижливо изрязан, за да не личи сред шарките.
Паоло го издърпа и отвори капака към мазето. Отстъпи назад в очакване на изстрел. През цепнатината полъхна студен вятър. С опънати нерви, той пристъпи напред, готов за скок.
По време на обучението си бе тренирал нахлуване в тунел, макар никога да не бе прилагал уменията си. Преброи обратно до три, скочи в тъмното пространство и се претърколи при съприкосновението. Блъсна се в ниска дървена стена, която опираше в централната носеща греда на бараката. При вертикалния отвор с височина не повече от метър приклекна с вдигнат пред себе си бръснач. Напрегна се да различи очертанията на предметите по-ясно.
Две ниски походни легла със спални чували. Момичето бе будно, седнало, с широко отворени очи и гледаше право към него.
Нишата бе с размера на самата барака, оградена от талашит и изолация от синя пяна. Подът бе от пръст и камъни. Няколко електрически табла, свързани с жици, преминаваха от бушон на бушон и разделяха постройката на две. Откъм отвора се процеждаше светлина, колкото смътно да се вижда от единия до другия край.
Бяха само те, тримата.
Не бе сигурен как е възможно това. Нима онзи, който е вързал пазачите горе, е пропуснал вратата към мазето?
Туп. Звук отгоре. Входната врата се затвори тихо, макар и недостатъчно.
Паоло върна тапицираната врата към мазето на мястото й, намести я в рамката. Премина приведен над някаква пластмасова тръба и зае позиция, която да му позволи изненада при нападението. Насочи здравото си око към една точка в мрака.
Бе стиснал здраво острието между пръстите си.
Ела да си го получиш.
67.
Окървавен от жената, която бе спасил, Ларсън бе стигнал далечния край на едно неосветено игрище с изглед към двойната барака отдолу. Колкото повече мислеше за това — многобройните охранители, загражденията, толкова повече му ставаше ясно. Той някак бе пропуснал мястото, където държаха внука на Марковиц, а щом бе пропуснал него, вероятно бе пропуснал и Пени.
Отново влезе в бараката с приготвено оръжие. Нямаше много време. Пострадалата жена в имението щеше да вдигне тревога, независимо какво бе казала на другите. След минути тази барака щеше да прелива от пазачи.
Докато минаваше покрай вързаните пазачи, единият му се стори в съзнание, но не се обади. Защо бе толкова самодоволен? Ларсън вдигна пистолета. Тук имаше някой.
Прокрадна се и провери двете малки спални и банята за по-малко от половин минута. Стигна до затворената врата на нещо, припомни си, че е резервна спалня, и се напрегна. Отброи до три и ритна вратата. Тя рикошира в тънката куха стена и той я спря с крак. Движеше пистолета в различни посоки, докато търсеше нещо в стаята, което не отговаря на очакванията му, и замалко не простреля една овална форма, която се оказа небрежно захвърлена възглавница.
Чисто.
Запъти се към килера. Погледна надолу: беше там — някакъв клуп. Ниша.
Дори един пазач, който спи в резервната спалня, можеше лесно да защити подобен достъп. Просто. Ефикасно. Практично.
Ларсън се наведе и се пресегна към клупа. Не само усещаше охранителите, забързани към бараката, но освен това долови поне един там долу, в ямата, човек, натоварен да защитава мястото, докато помощта пристигне.
Ларсън щеше да се превърне в мишена в мига, в който влезеше.
Отлетяха десет, петнайсет секунди безценно време, през което Ларсън копнееше да има парализираща граната. Отстъпи и изгаси лампите в коридора зад себе си, за да изравни игралното поле и да остави бараката тъмна като в рог. Позволи на зрението си да се приспособи, после измъкна връзката ключове с тънкото като писалка фенерче от джобовете си с надеждата да го използва за отвличане на вниманието или примамка. Стисна фенерчето в дясната си ръка заедно с пистолета глок.
Разбираше, че в мига, в който скочи долу, ще бъде умъртвен. Нямаше и грам съмнение в това и безнадеждността на подобно действие за миг го накара да изстине. Но след като не разполагаше нито с време, нито с избор, а единствено с живота на Пени, Ларсън се спусна в мрака.
Приземи се тромаво, като пистолетът му се удари в метална тръба. Прехвърли фенерчето вляво, за да отвлече вниманието, докато се претъркулваше вдясно.
Не последваха изстрели.
Докато се търкаляше, пистолетът освободи пълнителя върху чакълестия под. Докосна с ръка повърхността на оръжието: съприкосновението с тръбата бе задействало и деформирало бутона за освобождаване на пълнителя. Опипа около себе си за пълнителя, докато се питаше дали пистолетът ще го приеме със счупен лост. Разполагаше с един патрон в цевта — един изстрел, на който можеше да разчита.
Слабата светлина разкриваше две сгъваеми легла и върху тях русата глава на… малко момиченце.
— Пени!
Вдигна се червенокоса главичка. Момче.
Гледката на двете деца отвлече вниманието му и не забеляза как една фигура скочи иззад гърба му. Ларсън пое удара с лявата си китка и глокът изхвърча от ръката му. Пламък прониза китката му и разбра, че са го порязали. Сниши се в инстинктивен рефлекс да предотврати необратимото. Ритна с десния си крак,
