писателя.
Брус потършува още малко, но не намери нищо друго интересно. Отпусна се в старото кресло на баща си и се вторачи в стената от книги. Седнал там, в къщата, която му беше почти непозната, зареял поглед към отчайващите маслени платна на художник, очевидно лишен от талант, Брус се чудеше откъде са се взели тези книги и размишляваше какво да прави с тях. Когато пристигна сестра му Моли и двамата трябваше да планират погребението, той изведнъж прозря колко малко знае за покойния си баща. А и защо му беше да научи повече? Баща му никога не бе прекарвал много време с него. Господин Кейбъл изпрати Брус в пансион още четиринайсетгодишен. През лятото детето заминаваше на ветроходен лагер за шест седмици и после за още шест — в туристическо ранчо, само и само да е далече от къщи. Брус не подозираше, че баща му обича да колекционира нещо друго освен нещастни жени. Господин Кейбъл играеше голф и тенис и пътуваше, но никога с Брус или със сестра му, винаги с последната си приятелка.
Така че откъде се бяха взели книгите? Откога ги колекционираше той? Имаше ли някъде стари фактури, доказателства за тяхното съществуване? Щеше ли изпълнителят на бащиното му завещание да бъде задължен да ги добави към другите му активи и да ги предаде заедно с повечето други неща на университета „Еймъри“?
Фактът, че основната част от наследството щеше да получи университетът „Еймъри“, беше друга подробност, която глождеше Брус. Баща му я споменаваше от време на време, без да разкрива твърде много подробности. Господин Кейбъл споделяше благородното мнение, че парите му трябва да бъдат вложени в образование, а не завещани на децата, за да ги пропилеят. Брус няколко пъти се беше изкушавал да напомни на баща си, че самият той през целия си живот е харчил пари, оставени му от друг човек, но кавгите по тези въпроси нямаше да бъдат от полза за Брус.
В онзи момент той наистина искаше книгите. Реши да задържи осемнайсетте най-хубави и да не пипа другите. Ако проявеше алчност и оставеше празни места, някой би могъл да забележи. Старателно подреди книгите в един кашон, в който преди беше имало бутилки вино. Баща му от години се бореше с бутилката и накрая постигна примирие, което му позволяваше по няколко чаши червено вино вечер. В гаража имаше няколко такива празни кашона. Брус часове наред прережда книгите по рафтовете, за да създаде впечатлението, че нищо не липсва. Пък и кой би забелязал? Доколкото му беше известно, Моли изобщо не четеше, а още по-важното беше, че тя странеше от баща им, защото мразеше приятелките му. Доколкото знаеше Брус, Моли не беше нощувала дори веднъж в тази къща. Нямаше откъде да е осведомена за личните притежания на баща им. (Два месеца по-късно обаче тя го попита по телефона дали знае нещо за „старите книги на татко“, но Брус я увери, че не знае нищо.)
Той изчака да се стъмни и отнесе кашона в джипа си. Поне три охранителни камери наблюдаваха вътрешния двор, алеята пред къщата и гаража и ако някой го попиташе, щеше да каже, че е взел някои свои стари вещи. Видеокасети, дискове, такива работи. Ако изпълнителят на завещанието по-късно попиташе за първите издания, Брус щеше да отговори, че не знае нищо, разбира се, и щеше да го насочи към икономката.
Очертаваше се идеалното престъпление, ако това изобщо беше престъпление. Брус беше убеден, че не е. Смяташе, че му се полага много повече. Благодарение на дебелите завещания и на семейните адвокати с имуществото на баща му беше приключено експедитивно и библиотеката му изобщо не беше спомената.
Непредвиденото влизане на Брус в света на редките книги стартира чудесно. Той се зарови в тайните на занаята и установи, че стойността на първата му колекция, осемнайсетте книги, които беше взел от дома на баща си, възлиза на около двеста хиляди долара. Но се страхуваше да продаде книгите, опасяваше се да не би някой да ги познае и да започне да задава въпроси. И тъй като не знаеше как баща му се е сдобил с тях, прецени за най- уместно да изчака. Да остави да мине известно време, да избледнеят спомените. Както бързо щеше да научи в бизнеса, търпението беше задължително.
3
Сградата се намираше на ъгъла на Трета и на главната улица в сърцето на Санта Роса. Беше на сто години и беше построена като централа на най- голямата банка в града, която фалира по време на Депресията. След това стана аптека, после друга банка и накрая книжарница. На втория етаж имаше кашони, сандъци и картотеки, всичките прашни и напълно безполезни. Горе Брус успя да си очертае свой периметър, поразчисти малко място, издигна няколко стени, докара си легло и нарече мястото апартамент. Живя там през първите десет години след откриването на „Бей Букс“. Когато не беше долу да продава книги, беше горе и разчистваше, боядисваше, ремонтираше, накрая дори украсяваше.
Август 1996 г. беше първият работен месец на книжарницата. След шумното откриване книжарницата беше оживена няколко дни, но после любопитството започна да отслабва. Клиентите чувствително намаляха. През август чистата печалба беше едва две хиляди долара и Брус едва не изпадна в паника. Това беше разгарът на туристическия сезон на остров Камино. Той реши да пусне намаления, въпреки че повечето книжари го бяха съветвали да не го прави. Новите издания и бестселърите получиха етикетчета за двайсет и пет процентно намаление. Брус измести и края на работното време от седем на девет. Работеше по петнайсет часа дневно. Действаше като политик — запаметяваше имената на редовните клиенти и си отбелязваше какво купуват. Скоро стана и опитен бариста. Можеше да направи еспресо, докато обслужва някой клиент. Махна рафтовете със стари книги, предимно класически произведения,
