заточение, тя се тревожеше за бизнеса си. Другата половина се бяха пръснали из страната. Беше много известна и изпращаше мебелите си къде ли не. Уебстраницата ? жънеше успех. Книгите ? бяха популярни и много от почитателите ? бяха сериозни колекционери. Леко подтиквана от Брус, тя се убеди, че би могла да премести бизнеса си на острова и че вместо да възстановява изгубеното, може да благоденства.
Шест седмици след бурята Ноел подписа договор за неголям магазин на главната улица в Санта Роса, през три постройки от „Бей Букс“. Затвори магазина си в Ню Орлиънс и транспортира останалата си стока в новия магазин „Прованс на Ноел“. Когато пристигна новата пратка от Франция, тя направи откриване с шампанско и хайвер, а Брус ? помогна да събере хората.
Хрумна ? страхотна идея за нова книга — преобразяването на Марчбанкс Хаус със старинни провансалски мебели. Направи много снимки на празната къща, а сега щеше да документира и триумфалното преобзавеждане. Брус се съмняваше, че книгата ще се продава достатъчно добре, за да покрие разходите, но какво пък? Щом Ноел искаше така…
В един момент фактурите секнаха. Той плахо засегна темата, а тя драматично обясни, че сега той получава върховната отстъпка: самата нея! Къщата може и да беше негова, но всичко в нея щеше да бъде тяхна обща собственост.
8
През април 2006 г. двамата прекараха две седмици в Южна Франция. Използваха апартамента ? в Авиньон като база и от там обикаляха от село на село, от пазар на пазар, наслаждаваха се на храна, каквато Брус беше виждал само на снимка, пиеха страхотни местни вина, каквито нямаше у дома, отсядаха в старинни хотели, разглеждаха забележителностите, срещаха се с нейни приятели и, разбира се, трупаха нова стока за магазина ?. Брус, изследовател до мозъка на костите си, се потопи в света на рустикалните френски мебели и артефакти и не след дълго сам надушваше изгодните сделки.
Бяха в Ница, когато решиха да се оженят — още там, веднага.
Трета глава
Шпионката
1
В един прекрасен пролетен ден в края на април Мърсър Ман крачеше разтревожена в кампуса на Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Беше се съгласила да се срещне с някаква непозната за бърз обяд, но само заради изгледите да получи работа. Сегашната ? — като хоноруван преподавател по литература на първокурсниците — щеше да приключи след две седмици заради бюджетните съкращения. Щатските власти бяха обезумели на тема данъци и намаляване на разходите. Много усърдно се бе опитала да си осигури нов договор, но без успех. Беше на трийсет и една години, съвсем сама и… е, животът ? не вървеше така, както го бе планирала.
Първият имейл — един от двата, изпратени ? от някоя си Дона Уотсън — беше пристигнал предишния ден и беше доста неясен. Госпожа Уотсън се представяше като консултантка, наета от частна академия да открие нов преподавател по творческо писане. Била в района и предлагаше на Мърсър да се срещнат на кафе. Заплатата била от порядъка на седемдесет хиляди долара годишно — височка, но директорът на училището бил почитател на литературата и бил решен да наеме преподавател, който е издал една-две книги.
Мърсър вече беше издала един роман и сборник с разкази. Заплатата наистина беше впечатляваща и по-висока от това, което изкарваше в момента. Имейлът не съдържаше други подробности. Мърсър отговори благосклонно и зададе няколко въпроса за училището — как се казва и къде се намира.
Вторият имейл беше съвсем малко по-конкретен от първия, но все пак разкриваше, че училището е в Ню Ингланд. А срещата на кафе прерасна в „бърз обяд“. Дона питаше Мърсър дали може да се срещне с нея в заведение, наречено „Спанки“, съвсем близо до кампуса на Франклин Стрийт.
Мърсър се срамуваше да признае, че в момента мисълта за хубав обяд я блазнеше повече от перспективата да преподава на куп разглезени гимназистчета. Въпреки високата заплата работата определено щеше да е стъпка надолу за нея. Беше пристигнала в Чапъл Хил преди три години с намерението известно време да се отдаде на преподаване, но по-същественото беше, че искаше да завърши романа си. Три години по-късно договорът ?
