За миг Мърсър загуби ума и дума. Тръсна глава, избута салатата си още по-далече и отпи глътка вода.
— Извинете, но не съм шпионин.
— Не искаме да шпионирате, а само да наблюдавате. Ще правите нещо напълно естествено и достоверно. Кейбъл обича писателите. Води ги на вечери, черпи ги с вино, подкрепя ги. Мнозина автори отсядат в дома му, който е забележителен, между другото. Двамата със съпругата му много обичат да организират вечери за приятели и писатели.
— И очаквате просто да се появя изневиделица, да спечеля доверието му и да го попитам дали не крие ръкописите на Фицджералд?
Илейн се усмихна и подмина въпроса.
— Под огромно напрежение сме, нали разбирате? Нямам представа какво може да научите, но на този етап всичко ще ни е от полза. Има голяма вероятност Кейбъл и съпругата му да потърсят познанството ви, дори близостта ви. Бихте могли постепенно да се наредите сред най-близките им приятели. Брус Кейбъл пие доста, току-виж, изпуснал нещо или някой от приятелите му спомене за трезора в сутерена под магазина.
— Трезор ли?
— Носи се такъв слух. Но не можем да отидем да го питаме.
— Откъде знаете, че той пие?
— Много писатели минават оттам, а писателите са големи клюкари. Всичко се разчува. Както знаете, издателският свят е малък.
Мърсър вдигна двете си ръце с дланите напред и избута стола си назад.
— Извинете, но това не е за мен. Имам си недостатъци, но не съм измамница. Не умея да лъжа и няма начин с измама да постигна нещо такова. Не сте попаднали на подходящия човек.
— Моля ви.
Мърсър се надигна да си ходи и каза:
— Благодаря за обяда.
— Моля ви, Мърсър.
Но тя вече си беше тръгнала.
2
По време на преждевременно приключилия обяд слънцето се бе скрило. Излезе вятър. Задаваше се пролетен дъжд и Мърсър, неизменно без чадър, се прибра у дома по най-бързия начин. Живееше в историческата част на Чапъл Хил, близо до кампуса, в малка постройка под наем на сенчеста непавирана уличка зад красива стара къща. Хазяинът ?, собственикът на старата къща, приемаше само докторанти и бедни преподаватели на хонорар.
Безупречно уцелила момента, тя стъпи на тясната си предна веранда точно когато първите дъждовни капки тежко затрополиха по покрива ?. Не успя да овладее порива да се озърне, колкото да се увери, че никой не я наблюдава. Зарежи, нареди си тя. Вътре събу обувките си, приготви си чаша чай и дълго седя на канапето — поемаше дълбоко въздух и слушаше мелодията на дъжда, докато мислено преповтаряше разговора от обяд.
Първоначалният шок от факта, че са я наблюдавали, започна да избледнява. Илейн имаше право — заради интернет, социалните медии, хакерите и всички приказки за прозрачност напоследък човек нямаше много лично пространство. Мърсър беше принудена да признае, че планът е доста умен. Тя беше идеалният избор — писателка с дълга лична история на острова, дори с дял от собствеността на вилата, с недовършен роман и отдавна изтекъл краен срок, самотница без приятел. Брус Кейбъл никога не би заподозрял, че тя е подставено лице.
Добре го помнеше — хубав мъж с елегантен костюм и папийонка, обувки на босо, дълга чуплива коса и постоянен флоридски загар. Спомняше си го как стои до входа, винаги с книга в ръка, пие кафе и наблюдава всичко, докато чете. По някаква причина Теса не го харесваше и рядко ходеше до там. И книги не си купуваше. Защо да го прави, след като може да ги взема безплатно от библиотеката?
Писателски турнета и раздаване на автографи. Мърсър можеше само да си мечтае да има нов роман, който да представя.
Когато излезе „Октомврийски дъжд“ през 2008 г., „Нюком Прес“ нямаше пари за реклама и за пътувания. Издателството фалира три години по-късно. След страхотните рецензии на „Таймс“ обаче от няколко книжарници се обадиха да попитат няма ли да има писателско турне. Набързо го организираха и деветата спирка на Мърсър беше „Бей Букс“. Само че турнето се провали почти веднага, след като на първото раздаване на автографи се появиха единайсет човека и само петима си купиха книгата. Това беше най-многобройната публика, която беше събирала! На втората среща с читатели, във Филаделфия, се появиха четирима души и Мърсър прекара последния час в разговор с персонала. Нейната трета — и както се оказа последна — среща с публика беше в голяма книжарница в Хартфорд. В бар от отсрещната страна на улицата тя изпи две мартинита, докато наблюдаваше и чакаше да дойдат хора. Не дойдоха. Накрая тя пресече улицата, влезе с десетминутно закъснение и съвсем падна духом, когато установи, че я очакват единствено служители. Нито един читател. Нула.
