Унижението ? беше пълно. Никога повече нямаше да се подложи на тормоза да седи сама на някаква маса с купчина красиви книги и да се старае да не поглежда в очите клиентите, които пък се стараят да не се доближават до нея. Познаваше и други писатели и беше чувала за ужаса от това да влезеш в книжарница и да те посрещнат единствено дружелюбните лица на служителите и на доброволците, а ти да се чудиш всъщност колко от тях са клиенти, които ще си купят книга, да ги наблюдаваш как се озъртат неспокойно за евентуални почитатели и как после изчезват завинаги, когато става ясно, че любимият автор ще претърпи крушение. И то сериозно.
Така или иначе, тя отмени остатъка от обиколката си. И бездруго не изгаряше от желание да се върне на остров Камино. Имаше много и прекрасни спомени от там, но винаги щеше да ги засенчват ужасът и трагедията на смъртта на баба ?.
Дъждът ? подейства приспивно и тя се унесе в дълга дрямка.
3
Събудиха я стъпки. В три следобед като по часовник пощальонът изтопурка по нейната скрибуцаща веранда и пусна пощата ? в малката кутия до входната врата. Мърсър изчака човекът да си тръгне, после измъкна обичайната дневна порция сметки и ненужни брошури. Захвърли брошурите върху ниската масичка и отвори писмо от Университета на Северна Каролина. Беше от ръководителя на английската катедра. Въпреки приятния и витиеват изказ той официално я осведомяваше за прекратяването на договора ?. Била „полезен член“ на екипа и „талантлив преподавател“, спечелил „уважението на колегите си“ и „обожаван от студентите“ и тъй нататък. „Цялата катедра“ искала Мърсър да остане и я смятала за „ценно попълнение“, но, за жалост, бюджетът просто не позволявал. Ръководителят ? отправяше най-добрите си благопожелания и оставяше отворена вратичка с крехката надежда да се появи „нова възможност“, ако бюджетът следващата година „се върне към обичайното ниво на финансиране“.
В по-голямата си част писмото беше вярно. Шефът ? беше съюзник, на моменти дори наставник, и Мърсър беше успяла да оцелее на академичното минно поле, като си държеше устата затворена и избягваше, доколкото е възможно, щатните преподаватели.
Тя обаче беше писателка, не лектор и вече беше време да продължи по пътя си. Не беше сигурна накъде води той, но след три години в класната стая копнееше за свободата да посреща всеки ден единствено със задължението да пише романите и разказите си.
Вторият плик съдържаше извлечението от кредитната ? карта. Цифрите вътре показваха икономичния ? начин на живот и всекидневното ? старание да пести. Така можеше да плаща месечните си вноски и да избягва наказателните лихви, които банките обичаха да начисляват. Заплатата ? едва покриваше тези разходи и наема, застраховката и ремонтите на колата и минималната здравна осигуровка, от която Мърсър обмисляше да се откаже всеки месец, докато попълваше чека. Щеше да бъде финансово стабилна и дори щеше да разполага с известна сума за по-хубави дрехи, а вероятно и за малко забавления, ако не беше съдържанието на третия плик.
Беше от Корпорацията за студентски заеми — стряскащ документ, който я преследваше през последните осем години. Баща ? беше успял да покрие първата година от частното ? образование, но неочакваният му фалит и емоционалният му срив я бяха оставили на сухо. Мърсър беше успяла да изкара следващите три години от обучението си благодарение на студентски заеми, стипендии, временна работа и скромното си наследство от Теса. С малките аванси за „Октомврийски дъжд“ и „Музиката на водата“ плати лихвите по студентския си заем, но почти нищо от главницата.
Когато оставаше без работа, тя рефинансираше и преструктурираше заема си. След всяка такава промяна страховитата дупка растеше, въпреки че Мърсър работеше на две-три места, за да покрива задълженията си. Истината беше — а тя не я споделяше с никого — че беше невъзможно да бъде истински творец, докато я притиска този огромен дълг. Всяка сутрин празната страница криеше не обещанието за прекрасен роман, а по-скоро поредното нескопосано усилие да произведе нещо, което да задоволи кредиторите ?.
Дори се посъветва с приятел адвокат за възможността да обяви неплатежоспособност, но научи, че компаниите, отпускащи студентски заеми, са убедили Конгреса, че тези заеми не бива да бъдат опрощавани. Помнеше думите на адвоката: „По дяволите, дори комарджиите могат да обявят фалит и да се измъкнат“. Е, тя нямаше този късмет.
Дали преследвачите ? знаеха за студентския заем? Това са лични данни, нали така? Нещо ? подсказваше обаче, че подобни професионалисти биха могли да се разровят достатъчно дълбоко и да намерят почти всичко. Беше чела плашещи истории как дори деликатна медицинска информация става достояние на неподходящи хора. А компаниите за кредитни карти бяха печално известни със склонността да продават информация за своите клиенти. Имаше ли изобщо нещо истински поверително и сигурно?
Мърсър взе купчината ненужна поща, хвърли я в кошчето, прибра последното писмо от Университета на Северна Каролина и остави двете сметки върху рафта до тостера. Приготви си още една чаша чай и забоде нос в някакъв роман, когато мобилният ? звънна.
Илейн отново се появи на хоризонта.
