4
— Слушай, наистина съжалявам за обяда — започна тя. — Не исках да те притискам, но нямаше друг начин да започна разговора. Какво трябваше да направя? Да те пресрещна в кампуса и да си излея душата?
Мърсър затвори очи и се облегна на кухненския плот.
— Няма нищо. Добре съм. Просто беше неочаквано.
— Знам, знам и много съжалявам. Мърсър, ще бъда в града до утре сутринта, когато се връщам във Вашингтон. Ще се радвам да довършим разговора си на вечеря.
— Не, благодаря. Не съм подходяща за целта.
— Мърсър, напълно подходяща си и, честно казано, нямаме друг кандидат. Моля те, дай ми време да обясня всичко. Не ме изслуша докрай, а както ти казах, в момента сме в много затруднено положение. Опитваме се да спасим ръкописите, преди да бъдат повредени или дори по-лошо — разпродадени на парче на чуждестранни колекционери и изгубени завинаги. Моля те за още един шанс.
Мърсър не можеше да отрече поне пред себе си, че парите са проблем. Наистина сериозен проблем. След кратко колебание тя попита:
— Е, каква е останалата част от историята?
— Ще отнеме известно време да ти разкажа. Разполагам с кола и шофьор и ще те взема в седем. Не познавам града, но чух, че най-добрият ресторант е „Лантърн“. Ходила ли си?
Мърсър бе чувала за него, но не можеше да си го позволи.
— Знаеш ли къде живея? — попита тя и тутакси се почувства неловко от наивния си въпрос.
— Разбира се. Ще те взема в седем.
5
Естествено, колата беше черен седан и изглеждаше подозрително в нейния квартал. Мърсър я изчака на алеята и бързо се качи на задната седалка при Илейн. Докато потегляха, се сниши на седалката и се озърна, но никой не гледаше. Какво ? пукаше? Договорът ? за наем изтичаше след три седмици и тя щеше да си замине окончателно. Неустановеният ? план оттук нататък включваше временен престой в преустроения на жилище гараж на нейна стара приятелка в Чарлстън.
Илейн, облечена този път небрежно с джинси, тъмносин блейзър и скъпи обувки на висок ток, я заслепи с усмивката си.
— Един от колегите ми е учил тук и само за това говори, особено през баскетболния сезон.
— Наистина са луди на тази тема, но спортът не е за мен.
— Приятен ли беше престоят ти в университета?
Намираха се на Франклин Стрийт и бавно си проправяха път към Стария град. Минаваха покрай прекрасни къщи с поддържани морави, после навлязоха в територия, където просторните домове бяха превърнати в центрове на университетски братства и сестринства, обозначени с гръцки букви. Дъждът беше престанал и верандите и дворовете бяха пълни със студенти, които пиеха бира и слушаха музика.
— Беше приятно — отговори Мърсър без капка носталгия, — но академичният живот не е за мен. Колкото повече преподавах, толкова повече ми се искаше да пиша.
— В едно интервю за университетския вестник казваш, че се надяваш да довършиш романа, докато си в Чапъл Хил. Напредна ли?
— Как изрови това? Беше преди три години, веднага след като пристигнах.
Илейн се усмихна и погледна през прозореца.
— Не пропускаме много.
Беше спокойна и непринудена, говореше с дълбок, внушаващ доверие глас. Тя и загадъчната ? компания държаха всички карти. Мърсър се зачуди колко такива тайни мисии е изпълнила Илейн в кариерата си. Несъмнено се беше изправяла пред много по-сложни и опасни противници от търговец на книги в малко градче.
Ресторант „Лантърн“ се намираше на Франклин Стрийт, на няколко преки от студентското царство. Шофьорът ги остави пред входа и двете влязоха в почти празния уютен салон. Масата им беше до прозореца, а тротоарът и улицата бяха на броени метри от тях. През последните три години Мърсър беше чела много хвалебствени статии за това заведение в местните списания. Наградите му се множаха. Мърсър беше прегледала менюто онлайн и тутакси огладня. Една сервитьорка ги посрещна любезно и им наля вода.
