Мърсър въздъхна и посегна към бутилката. Бавно напълни двете чаши. Главата ? бучеше.
— Нека позная — чели сте всичко, което съм написала.
— Не, само всичко, което сте издали. Част от подготовката е и ми беше много приятно.
— Благодаря. Извинете, че не е повече.
— Вие сте млада и талантлива, едва започвате.
— Слушам ви. Да видим дали сте си подготвили домашното.
— С удоволствие. Първият ви роман, „Октомврийски дъжд“, е издаден от „Нюком Прес“ през две хиляди и осма година, когато сте били само на двайсет и четири. Продажбите му са впечатляващи — осем хиляди бройки с твърди корици, двойно повече с меки и известен брой електронни книги, — не е точно бестселър, но критиката много го харесва.
— Целувката на смъртта.
— Номиниран е за Националната литературна награда и е финалист за наградата „ПЕН-Фокнър“.
— И не спечели нито една.
— Така е, но малко дебютни романи печелят такова уважение, особено от толкова млад автор. „Таймс“ поставя творбата ви сред десетте най-хубави книги за годината. След това пишете сборник с разкази, „Музиката на водата“, който критиката хвали, но, както знаете, разказите не се продават толкова добре.
— Да, знам.
— След това сменяте агента и издателството, а светът още чака втория ви роман. Междувременно излизат ваши разкази в литературни списания, включително един, в който разказвате как заедно с баба си Теса сте пазили костенурчи яйца на плажа.
— Значи знаете за Теса?
— Вижте, Мърсър, знаем всичко необходимо, а източниците ни са публични. Да, доста ровихме, но не сме си навирали носа в личния ви живот и не знаем повече, отколкото е известно на всички останали. Благодарение на интернет днес почти нищо не остава скрито.
Салатите им пристигнаха и Мърсър взе ножа и вилицата. Хапна няколко хапки, а Илейн пиеше вода и я наблюдаваше. Накрая Мърсър попита:
— Няма ли да ядете?
— Разбира се.
— Е, какво знаете за нея? За Теса?
— Ваша баба по майчина линия. Двамата със съпруга ? построили вилата на брега на остров Камино през осемдесета година. Били от Мемфис, където сте родена и вие, и често ходели във вилата. Като малка, а и после, като голямо момиче, сте прекарвали летата при нея там. Вие самата пишете за това.
— Вярно е.
— Теса починала през две и пета година — нещастен случай с яхта. Тялото ? било намерено на брега два дни след бурята. Не открили нито яхтата, нито човека, с когото е плавала. Всичко това е описано във вестниците, предимно в „Таймс-Юниън“ от Джаксънвил. Според публичния регистър в завещанието си Теса оставя всичко, включително вилата, на трите си деца, едно от които е майка ви. Вилата все още принадлежи на семейството.
— Да. Собственичка съм на една шеста и не съм стъпвала там след смъртта на баба. Бих предпочела да я продадем, но с близките ми имаме разногласия за всичко.
— Някой използва ли изобщо къщата?
— О, да, леля ми прекарва там зимата.
— Джейн.
— Точно тя. А сестра ми ходи през летния си отпуск. Любопитна съм какво знаете за сестра ми.
— Кони живее в Нашвил със съпруга си и двете си пораснали момичета. На четирийсет е и работи в семейната фирма. Съпругът ? е собственик на верига магазини за сладоледен йогурт и се справя доста добре. Кони е завършила психология в Южния методистки университет. Изглежда, там се е запознала със съпруга си.
— А за баща ми?
— Хърбърт Ман навремето притежавал най-голямата автокъща на „Форд“ в района на Мемфис. Явно е разполагал с пари, достатъчно, за да си позволи обучението на Кони в университета без заеми. По някаква причина бизнесът закъсал, Хърбърт го изгубил и през последните десет години работи на хонорар като търсач на нови таланти за болтиморските „Ориолс“. В момента живее в Тексас.
Мърсър остави ножа и вилицата си на масата и пое голяма глътка въздух.
— Извинете, но това ме притеснява. Чувствам се преследвана. Какво искате?
— Моля ви, Мърсър, сдобихме се с информацията само чрез старомодна детективска работа. Не сме открили нищо, което да не е предназначено за хорски очи.
