като преподавател беше прекратен, а романът си стоеше все така недовършен.
Още щом влезе в ресторанта, добре облечена и добре сложена жена на около петдесет години ? махна да се приближи, протегна ръка и се представи:
— Аз съм Дона Уотсън. Радвам се да се запознаем.
Мърсър седна срещу нея и благодари за поканата. Сервитьор остави менюта на масата.
Без да губи време, Дона Уотсън буквално се преобрази.
— Трябва да ви призная, че съм тук под фалшив предлог. Не се казвам Дона Уотсън, а Илейн Шелби. Работя за компания със седалище в Бетесда.
Мърсър я изгледа с празен поглед, отмести очи, после пак ги прикова върху събеседничката си и храбро се помъчи да измисли уместен отговор.
Илейн продължи:
— Излъгах ви и моля за извинение. Обещавам да не ви лъжа повече. Обаче поканата за обяд е сериозна — аз плащам, — затова ви моля да ме изслушате.
— Допускам, че имате основателна причина да излъжете — предпазливо отбеляза Мърсър.
— Много основателна и ако ми простите оскърблението и ме изслушате, обещавам да ви обясня.
Мърсър сви рамене и отговори:
— Гладна съм, затова ще ви слушам, докато се наям, а ако дотогава не сте изяснили нещата, си тръгвам.
Илейн грейна в усмивка, на която всеки би повярвал. Имаше тъмни очи и тъмна кожа, може би средиземноморски произход, вероятно италиански или гръцки — помисли си Мърсър, но акцентът ? определено беше от американския Среден запад. Късата ? прошарена коса беше подстригана толкова елегантно, че неколцина мъже вече на два пъти я поглеждаха. Беше красива и безупречно облечена и съвсем не на място сред небрежната колежанска тълпа.
— Не излъгах за работата обаче. Точно затова съм тук — да ви убедя да я приемете при условията и заплащането, за които ви писах в имейла.
— И какво ще правя?
— Ще пишете, ще завършите романа си.
— Кой роман?
Сервитьорът се върна и двете бързо си поръчаха салати с печено пилешко и газирана вода. Той прибра менютата и изчезна, а след кратка пауза Мърсър заяви:
— Слушам ви.
— Дълга история.
— Да започнем с явната трудност — вие.
— Добре. Работя за фирма в областта на сигурността и инвестициите. Утвърдена фирма, за която не сте чували, защото не се рекламираме. Нямаме и уебсайт.
— Не напредваме много.
— Почакайте, моля. Положението ще се подобри. Преди шест месеца група крадци отмъкнаха ръкописите на Фицджералд от библиотека „Файърстоун“ в Принстън. Двама бяха заловени и още са в ареста, чакат. Другите изчезнаха. Ръкописите не са намерени.
Мърсър кимна.
— Да, съобщиха по новините.
— Така е. Ръкописите, всички до един, са застраховани от клиента ни — голяма частна компания, която се занимава с произведения на изкуството, ценни и редки предмети. Едва ли сте чували и за тази компания.
— Не следя застрахователните компании.
— Късметлийка. Както и да е, вече шест месеца ровим, работим в тясно сътрудничество с ФБР и техния отдел за редки предмети. Напрежението е огромно, защото след шест месеца клиентът ни ще бъде принуден да напише на Принстън чек за двайсет и пет милиона долара. Университетът всъщност не иска парите, а ръкописите, които, както може да се досетите, са безценни. Имаме няколко следи, но засега нищо обнадеждаващо. За щастие, играчите в сенчестия свят на крадените книги и ръкописи не са много и ние смятаме, че вероятно сме надушили следите конкретно на този търговец.
Сервитьорът донесе голяма бутилка „Сан Пелегрино“ и две чаши с лед и лимон. Когато той се отдалечи, Илейн продължи:
— Има вероятност да познавате този човек.
Мърсър се вторачи в нея, изсумтя тихо и вдигна рамене.
— Много бих се учудила.
— Отдавна сте свързана с остров Камино. Прекарвали сте лятото там като дете в крайбрежната вила на баба си.
— Откъде знаете това?
— Описали сте го.
