2
Франсис Скот Фицджералд се записва да следва в Принстън през есента на 1913 г. На шестнайсет вече мечтае да напише най-великия американски роман и започва работа над ранна версия на „Отсам рая“. Прекъсва следването си четири години по-късно, за да се запише в армията, но войната приключва, преди Фицджералд да отпътува за фронта. Класическото му произведение „Великият Гетсби“ е издадено през 1925 г., но става популярно едва след смъртта му. Финансовото му положение винаги е нестабилно и в края на 30-те години на XX в. той започва работа в Холивуд. Бълва лоши сценарии и се срива физически и творчески. На 21 декември 1940 г. умира от сърдечен удар след години тежък алкохолизъм.
През 1950-а Скоти, негова дъщеря и единствено дете, предоставя ръкописите, бележките и писмата на баща си — неговите „документи“ — на библиотека „Файърстоун“ в Принстън. Петте му романа са написани на евтина хартия и не са в добро състояние. От библиотеката бързо си дават сметка, че би било неразумно да предоставят физически достъп на изследователите до документите, затова правят качествени копия, а оригиналите пазят в охранявано подземие с контролирана температура, светлина и въздух. През годините ръкописите са вадени от там само няколко пъти.
3
Мъжът, който се представяше за Невил Манчин, пристигна в Принстън в един хубав есенен ден в началото на октомври. Насочиха го към служба „Редки книги и специални колекции“, където се срещна с Ед Фолк, а той го насочи към друг помощник-библиотекар, който провери орегонската му шофьорска книжка и направи копие. Разбира се, документът беше фалшификат, но изработен безупречно. Майсторът, който беше и хакерът, беше обучен в ЦРУ и имаше дълга кариера в сенчестия свят на частния шпионаж. Преодоляването на сигурността в един университетски кампус не представляваше сериозно предизвикателство за него.
Снимаха новодошлия и му връчиха пропуск, който трябваше да бъде видим непрекъснато. Той последва помощник-библиотекаря до голяма зала на втория етаж с дълги маси и стоманени чекмеджета покрай стените, до едно заключени. Манчин забеляза поне четири охранителни камери, високо в ъглите, открито на показ. Той подозираше, че има и други, добре скрити. Опита се да поговори с помощник-библиотекаря, но служителят отговаряше лаконично. Попита шеговито дали може да види оригиналния ръкопис на „Отсам рая“, но човекът се усмихна самодоволно и отговори, че няма да е възможно.
— Вие виждали ли сте оригиналите? — попита Манчин.
— Само веднъж.
Настана мълчание. Манчин изчака дали няма да последва още нещо, после попита:
— По какъв повод?
— Някакъв известен учен настоя да ги види. Придружихме го до хранилището и му ги показахме. Не докосна ръкописите. Само главният библиотекар има право на това, и то със специални ръкавици.
— Разбира се. Е, да се залавяме за работа.
Помощникът отвори две от широките чекмеджета с етикет „Отсам рая“ и извади дебели и големи папки.
— Тук са критичните отзиви за книгата веднага след първото издание. Имаме още много, по-късни.
— Идеално — усмихна се широко Манчин.
Той отвори куфарчето си и извади бележник с вид на човек, готов да се нахвърли на всичко върху масата. Половин час по-късно вече беше изцяло погълнат от работата си. Помощник-библиотекарят се извини и излезе. Заради камерите Манчин нито веднъж не погледна нагоре. Накрая се наложи да отиде до тоалетната и той излезе. Пообърка се, няколко пъти зави не накъдето трябва и обиколи помещенията, като избягваше всякакви контакти. Навсякъде имаше охранителни камери. Едва ли в момента някой преглеждаше записите, но със сигурност щяха да ги извадят при нужда. Намери асансьора, но не се качи в него, а заслиза по стълбите. Първият етаж приличаше на приземния. Под него стълбите стигаха до С1 (Сутерен 1), където имаше дебела врата с надпис с големи букви „САМО ПО СПЕШНОСТ“. До вратата имаше монтиран панел с копчета. Друг надпис предупреждаваше, че ще се задейства аларма, ако вратата бъде отворена от „неупълномощено лице“. Две охранителни камери наблюдаваха вратата и зоната около нея.
Манчин се отдръпна и се върна по обратния път. Помощник-библиотекарят го очакваше в залата.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— О, да. Стомахът ми нещо… Дано да не е заразно.
Помощник-библиотекарят веднага излезе, а Манчин остана в залата през целия ден. Преглеждаше материалите в стоманените чекмеджета и четеше стари рецензии, от които не се интересуваше. Няколко пъти излезе, оглеждаше, измерваше мислено, запомняше.
