— Четири долара и трийсет цента.
Дени остави парите върху плота и заяви:
— Всъщност търся оригинала.
Оскар взе банкнотата и попита:
— Имате предвид първото издание ли? На „Гетсби“?
— Не. Оригиналният ръкопис.
Оскар се засмя. Ама че глупак!
— Опасявам се, че не мога да ви помогна, господине.
— О, мисля, че можете.
Оскар застина и се вторачи в очите на мъжа. Посрещна го студен и суров поглед. Суров и пресметлив поглед. Оскар преглътна и попита:
— Кой сте вие?
— Никога няма да узнаете.
Оскар отмести поглед и прибра банкнотата в касата. Забеляза, че ръцете му треперят. Извади няколко монети и ги остави върху плота.
— Седемдесет цента — успя да смотолеви той. — Бяхте тук и вчера, нали?
— И завчера.
Оскар се озърна. Бяха сами. Той стрелна поглед към малката охранителна камера високо горе, насочена към касата. Дени тихо каза:
— Не се притеснявайте за камерата. Снощи я обезвредих. Другата в кабинета ви също не работи.
Оскар поемаше големи глътки въздух, раменете му увиснаха. След като месеци наред живееше в страх, сън не го хващаше и все се озърташе през рамо, страшният момент най-накрая беше настъпил.
— Ченге ли си? — попита той с тих треперещ глас.
— Не. Напоследък гледам да избягвам ченгетата също като теб.
— Какво искаш?
— Ръкописите. Всичките пет.
— Не знам за какво говориш.
— Дали не можеш малко по-добре? Надявах се на нещо по-оригинално.
— Разкарай се от тук — изсъска Оскар и се постара да звучи заплашително.
— Тръгвам си. Ще се върна в шест, когато затваряш. Ще заключиш вратата и двамата с теб ще се оттеглим в кабинета ти да си поговорим. Най- сериозно те съветвам да влезеш в играта. Няма къде да избягаш, няма кой да ти помогне. Наблюдаваме те.
Дени прибра монетите и книгата и излезе.
2
Час по-късно адвокат на име Рон Джазик влезе в асансьора на федералния съд в Трентън, Ню Джърси, и натисна копчето за приземния етаж. В последния момент някакъв непознат се промъкна между затварящите се врати и натисна копчето за третия етаж. Щом вратите се затвориха и двамата останаха сами, непознатият попита:
— Ти представляваш Джери Стийнгардън, нали? Като служебен защитник?
Джазик се подсмихна и отговори с въпрос:
— Ти пък кой си, по дяволите?
Непознатият светкавично удари Джазик през лицето и събори очилата му. Сграбчи гърлото му в желязна хватка и блъсна главата му в задната стена на кабината.
— Да не си посмял да ми говориш така. Предай съобщение на клиента си. Една грешна думичка пред ФБР, и ще пострадат хора. Знаем къде живее майка му, знаем къде живее и твоята майка.
Джазик се изцъкли и изпусна куфарчето си. Вкопчи се в ръката на непознатия, но задушаващата хватка се стегна още повече. Джазик беше почти шейсетгодишен и в лоша физическа форма. Мъжът с желязната ръка беше най-малко двайсет години по-млад от него и в този момент му се стори невероятно силен.
— Ясно ли е? Разбра ли? — изръмжа нападателят.
Асансьорът спря на третия етаж, вратата се отвори, непознатият пусна гърлото на Джазик и го бутна в ъгъла, където той се свлече на колене. Мъжът
