— Нищо не трябва да ти обещавам — озъби му се Дени. — Но както вече ти казах, никой няма да разбере. Какво ще спечеля, ако разкрия, че си замесен? Искам ръкописите, Оскар, нищо друго. Кажи ми на кого ги продаде и повече няма да ме видиш. Излъжеш ли ме обаче, бъди сигурен, че ще се върна.
Оскар беше сигурен. Вярваше му. В този ужасен миг единственото му желание беше да се отърве от този тип. Той затвори очи и каза:
— Продадох ги на търговец на име Брус Кейбъл. Има хубава книжарница на остров Камино във Флорида.
Дени се усмихна и попита:
— Колко плати?
— Един милион.
— Добра работа, Оскар. Нелоша сделка.
— Сега ще си тръгнете ли, моля?
Дени и Рукър го гледаха злобно, без да трепват. Десет дълги секунди Оскар мислеше, че ще умре. Сърцето му думкаше неистово, докато се опитваше да диша.
После двамата излязоха без нито дума повече.
Шеста глава
Измислицата
1
Да влезеш в магазин „Прованс на Ноел“ беше като да се озовеш в някой от нейните прекрасни лъскави албуми. Предното помещение беше пълно с рустикални мебели, бюфети, тоалетки, скринове и кресла, подредени красиво върху стари каменни плочи. Страничните масички бяха отрупани с порцеланови кани, саксии и кошници. Гипсовите стени бяха в прасковен цвят, украсени с аплици, матови огледала и мрачни портрети в рамки на отдавна забравени барони и техните семейства. Ароматни свещи излъчваха плътното ухание на ванилия. От гредите на таваните висяха полилеи. Оперна музика звучеше тихо от невидими тонколони. В страничното помещение Мърсър се полюбува на тясната маса за винени дегустации, подредена като за вечеря с чинии и купи в слънчевожълто и масленозелено — основни тонове на рустикалните провансалски съдове. Покрай стената близо до витрината имаше писалище — красиво и ръчно боядисано, което се очакваше да събуди копнеж у Мърсър. Според Илейн писалището се продаваше за три хиляди долара и беше идеално за тяхната цел.
Мърсър беше проучила и четирите книги на Ноел и с лекота разпознаваше мебелите и предметите. Тъкмо се любуваше на писалището, когато Ноел влезе и възкликна:
— Здравей, Мърсър. Каква приятна изненада!
Поздрави я по обичайния френски маниер — с целувка по двете бузи.
— Това място е разкошно — отбеляза Мърсър почти благоговейно.
— Добре дошла в Прованс. Какво те води насам?
— А, нищо конкретно. Просто разглеждам. Много ми харесва това бюро — докосна тя писалището.
В книгите на Ноел пишеше най-малко за три подобни.
— Намерих го на един селски пазар в Боню, близо до Авиньон. Трябва да си го купиш. Идеално е за твоята работа.
— Първо трябва да продам малко книги.
— Ела, ще те разведа.
Ноел хвана Мърсър за ръка и я поведе от стая в стая, до една пълни с впечатляващи мебели. Качиха се по елегантно стълбище с бели каменни стъпала и парапет от ковано желязо на втория етаж, където Ноел скромно ? показа още скринове, легла и ракли. Всяка вещ имаше своя история. А Ноел говореше с толкова обич за колекцията си, че изглеждаше изпълнена с нежелание да се раздели с каквото и да било. Мърсър забеляза, че нито един предмет на втория етаж няма етикетче с цена.
В задната част на магазина имаше малък кабинет, а до вратата му се мъдреше масичка за дегустация на вино с вдигащ се капак. Докато Ноел ? я описваше, Мърсър се запита дали всички френски масички са предназначени за винени дегустации.
