който да ни помогне с килимите и тапетите.
— Аз познавам всички в бизнеса — увери ги Ноел. — Кога искате да заминете?
Двамата Маси се спогледаха, сякаш се мъчеха да си припомнят натоварения си график.
— Ще бъдем в Лондон по работа след две седмици. Можем да се срещнем с теб в Прованс след това.
— Твърде скоро ли е? — попита Каръл.
Ноел се замисли за секунда и отговори:
— Мога да го организирам. Ходя няколко пъти годишно и дори имам апартамент в Авиньон.
— Страхотно — въодушевено възкликна Каръл. — Ще бъде приключение. Представям си къщата ни, пълна със старини, които ще намерим в Прованс.
Люк вдигна чашата с виното си.
— Да пием за пазаруването на антикварни мебели в Южна Франция.
3
Два дни по-късно беше натоварен първият камион с по-голямата част от стоката на Ноел. Камионът напусна остров Камино и се запъти към склад в Хюстън, където го очакваше голямо празно място. Люк и Каръл Маси бяха наели сто квадратни метра. Сметката щеше да мине през бюрото на Илейн Шелби.
Няколко месеца по-късно, след като проектът приключеше, за добро или за лошо, превъзходните стари мебели постепенно щяха да се върнат на пазара.
4
По здрач Мърсър отиде на брега и закрачи покрай водата. Семейство Нелсън, съседите ? през четири къщи на юг, се присъединиха към нея, докато кучето им душеше глезените ?. Двамата Нелсън бяха минали седемдесетте и се държаха за ръце, докато се разхождаха по брега. Бяха дружелюбни до степен на любопитство и вече бяха изкопчили от Мърсър повода за нейната кратка ваканция.
— Приятно писане — подвикна господин Нелсън на раздяла.
Няколко минути по-късно я спря госпожа Олдърман, през девет къщи северно от нейната, която разхождаше своите пудели близнаци и винаги изглеждаше зажадняла за човешки контакт. Мърсър не беше зажадняла за същото, но ? беше приятно сред съседите.
Когато стигна до пристана, тя се отдели от водата и се приближи към дъсчената пътека. Илейн отново беше в града и искаше среща. Чакаше я в малкия вътрешен двор пред триетажната къща, която беше наела за операцията. Мърсър вече беше ходила там веднъж и беше видяла само Илейн. Ако имаше и други участници в наблюдението или ако някой я следеше, тя не знаеше за него. Илейн бе отговорила смътно, когато Мърсър я бе попитала.
Сега те влязоха в кухнята и Илейн попита:
— Нещо за пиене?
— Само вода.
— Вечеряла ли си?
— Не.
— Можем да си поръчаме пица, суши или китайско. Какво да бъде?
— Не съм гладна.
— И аз. Да седнем тук.
Илейн посочи неголяма маса между кухнята и хола. Отвори хладилника и извади две бутилки вода. Мърсър седна и се озърна.
— Тук ли си отседнала?
— Да, за две нощи.
Илейн седна срещу нея.
— Сама?
— Да. От днес на острова няма никой друг. Пристигаме и заминаваме.
