Туземният въпрос

жени и прекарва дълги часове в тананикане. Естествено, на любовни песни. И, разбира се, под светлината на яркооранжевата тропическа луна.

Това бе нездравословно. Той отчаяно се хвърли към други познати форми на облагородяване. Първо започна да рисува, но се отказа, за да си води дневник. Заряза дневника и композира една соната, отказа се и от това и издяла две огромни статуи от местната разновидност на варовика. След като ги завърши, се опита да измисли още нещо.

Но нямаше с какво друго да се захване. Зеленчуците му се грижеха чудесно сами за себе си. И понеже бяха земни и затова агресивни и устойчиви, те напълно задушиха всички местни растения. Рибата плуваше право към мрежите му в огромни количества, а когато и да заложеше капан, винаги намираше в него дивеч, с който си осигуряваше прясно месо. Установи, че отново мисли само за жени. По цял ден и цяла нощ. За високи жени, ниски жени, бели, черни, кафяви…

Дойде ден, когато Дантън започна да си мисли с удоволствие дори за марсианките — нещо, което никой землянин не бе правил до този момент. Тогава разбра, че трябва да предприеме нещо.

Но какво? Нямаше начин да изпрати сигнал за помощ, нито пък да отлети нанякъде от Ново Таити. Дантън разсъждаваше мрачно по този въпрос, когато в небето се появи една черна точка.

Със затаен дъх той я гледаше как нараства. Боеше се да не се окаже, че е някаква птица или едро насекомо. Но точката продължи да расте и скоро можеха да се видят бледите пламъци, които излитаха и изчезваха откъм единия и край.

Бе пристигнал космически кораб! Вече не беше сам!

Бавно и внимателно корабът обиколи и се приготви да кацне. Дантън се преоблече в най-красивото си пареу — облекло, използвано от хората, живеещи в Южните морета, което му се бе сторило твърде подходящо за климата на Ново Таити. Той се изкъпа, среса се внимателно и зачака кацането на кораба.

Беше един от древните космически кораби с двигателя на Микелсън. Дантън мислеше, че те отдавна вече са излезли от употреба. Но този кораб явно бе пътувал доста дълго. Корпусът му бе изподран и изкривен, безнадеждно остарял, но във вида му имаше някаква упоритост. Името му, гордо изписано на носа, беше Народът на бойния дух.

Когато хората идват от Космоса, те обикновено умират за прясна храна. Дантън събра огромен куп плодове за пътниците на кораба и ги подреди красиво, докато Народът на бойния дух кацаше тежко на брега.

Отвори се тесен люк и се показаха двама мъже. Те бяха въоръжени с пушки и облечени от глава до пети в черна униформа. Огледаха се внимателно.

Дантън хукна нататък.

— Хей, добре дошли на Ново Таити! Боже, колко се радвам да ви видя, приятели! Какви са последните новини от…

— Не се приближавай! — извика един от мъжете. Той бе около петдесетгодишен, висок и невъзможно мършав, с набръчкано грубо лице. Ледените му сини очи пронизаха Дантън като стрели. Пушката му се насочи към гърдите на Дантън. Партньорът му бе по-млад, с широки гърди и кръгло лице, нисък и с много мощно телосложение.

— Какво има? — Дантън се спря.

— Как се казваш?

— Едуард Дантън.

— Аз съм Симеон Смит — каза мършавият. — Военен командир на народа на бойния дух. Това е Джедекия Франкър, помощник-командир. Откъде знаеш английски?

— Че аз винаги съм си говорил английски — каза Дантън. — Вижте, аз…

— Къде са останалите? Къде са се скрили?

— Тук няма други. Сам съм. — Дантън погледна кораба и видя лицата на мъже и жени, залепени по всички прозорчета. — Събрал съм тази храна за вас, приятели. — Той махна с ръка към планината от плодове. — Реших, че може да ви са се прияли пресни плодове след толкова дълго пътуване из Космоса.

Едно красиво момиче с къса руса коса се бе появило до люка.

— Може ли вече да излизаме, татко?

— Не! — каза Симеон. — Не е безопасно. Влизай вътре, Анита.

— Тогава ще гледам оттук — каза тя, втренчена в Дантън с искрено любопитство.

Дантън отвърна на погледа й и през тялото му премина лека непозната тръпка.

— Приемаме подаръка ти — каза Симеон. — Но няма да го изядем.

— Защо? — искрено се учуди Дантън.

— Защото не знаем с какви отрови могат да ни нахранят твоите хора — каза Джедекия.

— Отрови ли? Вижте, нека седнем и да си разясним нещата.

— Какво мислиш по този въпрос? — обърна се Джедекия към Симеон.

— Точно това очаквах — отговори военният командир. — Подкупващи, умилкващи се, но без съмнение подли. Неговите хора няма да се покажат. Чакат из храстите. Сигурен съм. Мисля, че няма да е зле да им дадем урок.

— Правилно — ухили се Джедекия. — Да ги научим на страх от цивилизованите хора — Той насочи пушката си към гърдите на Дантън.

— Хей! — извика Дантън и отскочи назад.

— Татко — обади се Анита. — Но той още не ни е направил нищо.

— Точно там е работата. Като го застреляме, той наистина няма да направи нищо. Единственият добър туземец е мъртвият туземец.

— По този начин — намеси се Джедекия — останалите ще разберат с кого си имат работа.

— Това не е честно! — извика упорито Анита. — Съветът…

— Сега не управлява съветът. Кацането на чужда планета изисква извънредни мерки. Тогава на власт са военните. Ние ще направим онова, което смятаме за най-правилно. Припомни си Лан II!

— Чакай малко — обади се Дантън. — Вие изобщо не разбирате. Тук съм само аз. Няма други. Няма причини да…

Един куршум удари пясъка до левия му крак. Той хукна да се прикрие в джунглата. Друг куршум изсвири наблизо, а трети пречупи една клонка до главата му, когато той се вмъкна в храсталака.

— Така! — чу ръмженето на Симеон. — Това ще им е за урок!

Дантън продължи да бяга, докато не се отдалечи на километър навътре в джунглата.

Той вечеря леко с местната разновидност на банани и плодове от хлебно дърво и се опита да си представи какво не е наред с народа на бойния дух. Дали не са луди? Видяха, че е земен човек, сам и без оръжие, явно приятелски настроен. И въпреки това стреляха по него. Като за урок. Урок за кого? За мръсните туземци, които…

Ето какво било! Дантън силно закима с глава. Те трябва да са помислили, че той е туземец. Абориген. Че племето му се крие в храстите и чака удобен случай да избие новопристигналите! Всъщност не беше трудно да се досети. Намират го тук, на далечна планета, без космически кораб на нея, облечен само с едно парче плат около бедрата и хванал почти бронзов загар. Той може би представляваше точно онова, на което те си представяха, че трябва да приличат туземците на такава дива планета!

— Но как си представят, че съм научил английски? — запита се Дантън.

Цялата тази работа бе доста смешна. Той тръгна обратно към кораба, сигурен, че може да изясни грешката само за няколко минути. Но след малко се спря.

Наближаваше вечер. Небето бе обсипано с бели и сивкави облаци. Откъм морето се надигаше синкав мрак. Джунглата бе изпълнена със странни звуци, които Дантън отдавна вече знаеше, че са безопасни. Но новопристигналите може би не мислеха така.

Тези хора сами се наричат бойци, припомни си той. Няма смисъл да им се появява твърде скоро и да си изпроси някой куршум.

Затова той се запромъква внимателно през джунглата. Тиха и безформена сянка сред гъстата зеленина. Когато приближи кораба, той запълзя през гъстите храсти, докато стигна място, откъдето можеше да погледне към кораба на полегатия бряг.