Беше Анита. Дантън се поколеба. Не знаеше какво да прави. Тя може би беше решила да изостави своя народ, за да заживее в зелената джунгла с него. Само че по-скоро би могла да е примамка, водеща подире си Хайка, която да го унищожи. Откъде можеше да знае какво мисли тя?
— Данта! Къде си?
Дантън си напомни, че помежду им никога не би могло да има нещо. Хората й му бяха показали ясно какво мислят за туземците. Те никога нямаше да му се доверят и винаги щяха да се опитват да го убият…
—
Дантън присви рамене и се насочи към гласа й. Срещнаха се на малка полянка. Косата на Анита се бе разрошила, а дрехите й бяха разкъсани от храстите, но за Дантън нямаше по-красива жена от нея. За миг той повярва, че тя е дошла, за да остане с него. Да избяга с него.
После видя въоръжените мъже на петдесетина метра зад нея.
— Всичко е наред — каза Анита. — Те няма да те убият. Дойдоха само за да ме пазят.
— Да те пазят ли? От
— Те не те познават така, както аз — каза Анита. — На днешната среща на Съвета аз им казах истината.
— Така ли?
— Разбира се. Тази битка не беше по твоя вина. Казах им, че ти само се отбраняваше. А Джедекия ги е излъгал. Никаква група туземци не го е нападала. Там бяхме само ти и аз. Това им казах.
— Ти си добро момиче — зарадва се Дантън: — А те повярваха ли ти?
— Мисля, че да. Обясних им, че нападението на туземците е станало по-късно.
Дантън изпъшка.
— Виж, как би могло да има нападение от туземци, когато тук няма такива?
— Как да няма — настоя Анита. — Аз ги чух като стреляха.
— Това бяха все вашите хора. — Дантън се чудеше как би могъл да я убеди. Ако не можеше да убеди даже едно момиче, как биха могли да му повярват останалите бойци?
И тогава се досети. Доказателството беше много просто, но ефектът му трябваше да бъде голям.
— Вие наистина ли мислите, че върху вас се е стоварило истинско нападение от страна на туземното население? — попита Дантън.
— Разбира се.
— Колко туземци?
— Чух, че били поне десет пъти повече от нас.
— И сме били въоръжени?
— Разбира се.
— Тогава как би ми обяснила факта, че
Тя го изгледа с огромно учудване.
— Но, Данта, скъпи, много от бойците бяха ранени. Някои от тях сериозно. Чудо е, че никой не беше убит в боя!
Дантън почувства, че почвата под краката му се изплъзва. За един ужасен миг той й повярва. Та бойците бяха толкова сигурни в случилото се! Може би все пак си има племе. Стотици диваци с бронзов загар като него самия, скрити из джунглата в очакване…
— Търговецът, който те е научил да говориш английски, трябва да е бил много безскрупулен човек — каза Анита. — Знаеш ли, че междузвездните закони забраняват да се продават огнестрелни оръжия на туземците? Някой ден ще го хванат и…
— Огнестрелни оръжия ли?
— Разбира се, Естествено, вие не можете да ги ползвате добре. Но Симеон каза, че имате много…
— Предполагам, че всичките ви пострадали са с огнестрелни рани.
— Да. Мъжете не са ви допуснали да се приближите достатъчно, за да използвате ножове и стрели.
— Ясно — каза Дантън. Доказателството му бе отхвърлено напълно. Но все пак беше невероятно доволен от това, че не той е лудият. Дезорганизираните войници на бойния дух бяха стреляли из джунглата по всичко, което се движи. Бяха стреляли едни в други. Цяло чудо бе, че не бяха убили някого. Просто чудо.
— Но аз им обясних, че не бива да обвиняват теб — каза Анита. — Теб те нападнаха и народът ти сигурно е помислил, че си в опасност. Старейшините са съгласни, че вероятно е така.
— Приятно ми е да го чуя — каза Дантън.
— Те искат да постъпят разумно. Все пак разбират, че туземците са хора като нас.
— Сигурна ли си? — попита Дантън с лека ирония.
— Разбира се. Затова старейшините свикаха голямо съвещание по въпросите на политиката спрямо туземното население. Ние ще отделим хиляда акра като резерват за теб и племето ти. Това ще бъде напълно достатъчно, нали? Сега мъжете издигат граничните постове. Вие ще си живеете мирно във вашия резерват, а ние ще живеем в нашата част на острова.
—
— И за да влезе в сила договорът, старейшините поискаха ти да приемеш това. — Анита му връчи едно руло хартия.
— Какво е то?
— Мирен договор, който слага край на войната между народа на бойния дух и местните жители на Ново Таити и възстановява приятелските отношения между тях.
Дантън взе документа. Той видя, че мъжете, които бяха придружавали Анита, издигат дървени стълбове на червени и черни линии. Докато работеха, те пееха, доволни, че са намерили разрешение на туземния въпрос толкова бързо и лесно.
— А не мислиш ли, че може би… хммм… че може би асимилацията би била по-добро решение?
— Аз го предложих — каза Анита и се изчерви.
— Наистина ли? Тоест ти би…
— Разбира се, че бих — Анита отмести погледа си встрани. — Аз мисля, че смесването на две силни раси би било чудесно. И освен това, Данта, колко ли чудесни разкази и легенди би могъл да разкажеш на децата ни!
— Бих могъл да ги науча да ловят риба и дивеч — каза Дантън. — И кои растения могат да се ядат. Такива работи.
— И на вашите колоритни племенни песни и танци — въздъхна Анита. — Би било прекрасно. Съжалявам, Данта.
— И все пак нещо би могло да се направи! Не може ли аз да поговоря със старейшините? Не мога ли да направя все пак нещо?
— Не — каза Анита. — Аз бих избягала с теб, Данта, но те ще ни проследят, независимо колко време би им отнело.
— Никога няма да ни намерят — обеща й Дантън.
— Може би. Иска ми се да можех да поема този риск.
— Скъпа!
— Но не мога. Заради твоя беден народ, Данта! Бойците ще вземат заложници и ще ги убият, ако не се върна.
— Аз нямам народ! Нямам, дявол да го вземе!
— Колко си мил, че говориш така — нежно отвърна Анита. — Но заради любовта на двама не може да се жертва животът на други. Ти трябва да кажеш на своя народ да не пресича границата, Данта. Иначе, който я пресече, ще бъде убит. Сбогом и помни, че е по-добре да се живее в мир.
Тя побягна. Дантън гледаше подире й, ядосан на благородните й чувства, които ги разделяха без каквато и да било причина. И въпреки това я обичаше. Заради любовта, която тя показа към неговия народ. Това че този народ съществуваше само във въображението й, нямаше никакво значение. Тя наистина беше благородно същество.
Най-после той се обърна и потъна в джунглата.
