Спря до едно малко, тъмно езеро, обградено с огромни дървета и папрати, и там се опита да обмисли и планира живота си отсега нататък. Анита си бе отишла и заедно с нея всичките му връзки с човешките същества. Каза си, че няма нужда от тях. Имаше си резерват. Можеше да си посади отново зеленчуковата градина, да издяла още статуи, да композира нови сонати, да започне друг дневник…
— По дяволите! — извика към дърветата. Не
Но какво би могъл да направи?
Като че ли нищо. Той се облегна на едно дърво и се загледа в невъобразимо синьото небе на Ново Таити. Ако бойците не бяха толкова подозрителни, ако не се страхуваха от туземците, ако…
И тогава се досети. Планът беше толкова абсурден и опасен…
— Заслужава си да опитам — каза си Дантън. — Дори и да ме убият.
Той се насочи към граничната линия очертана от бойците. Един пазач го видя, когато приближи кораба и насочи пушката си. Дантън вдигна ръце.
— Не стреляй! Трябва да говоря с вашите водачи!
— Връщай се в резервата си — предупреди го пазачът. — Връщай се или ще стрелям.
— Трябва да говоря със Симеон — заяви Дантън упорито.
— Заповедта си е заповед — прицели се пазачът.
— Чакай! — Силно намръщен, Симеон се появи откъм кораба. — Какво става?
— Този туземец се върна — каза пазачът. — Да го убия ли, господине?
— Какво искаш? — попита Симеон.
— Дошъл съм, за да ви връча
Думите му разбуниха лагера на бойците. След няколко минути всички мъже, жене и деца се бяха събрали до кораба. Старейшините, възрастни мъже, различаващи се от останалите по дългите си бели бради, бяха застанали от едната им страна.
— Но ти прие мирния договор — заяви Симеон.
— След това обаче разговарях с останалите племенни вождове на острова — каза Дантън и пристъпи напред. — Ние смятаме, че този договор не е честен. Ново Таити е нашата страна. Тя е принадлежала на нашите бащи и на бащите на бащите ни. Тук ние сме отгледали децата си, засаждали сме царевицата си и сме брали плодовете на хлебните дървета. Ние няма да живеем в резерват!
— О, Данта! — изплака Анита, която се появи от кораба. — Помолих те да дадеш мир на народа си!
— Народът не желае такъв мир! — каза Дантън. — Всички племена се събират. Не само моето — синочите, но и дроватите, лорогнастите, ретелсмрочите и вителите. Плюс, разбира се, и техните васални племена, както и тези на свързаните с някаква родствена връзка с тях.
— Колко сте на брой?
— Петдесет или шейсет хиляди. Естествено, не всички имат пушки. Повечето ще трябва да разчитат на по-примитивни оръжия като отровни стрели и копия.
В тълпата се надигна нервно мърморене.
— Много от нас ще бъдат убити — продължи Дантън упорито. — Но това няма значение. Всеки новотаитянин ще се бие като лъв. Ние сме хиляди срещу всеки един от вас. Ние имаме братовчеди на другите острови, които ще се присъединят към нас. Въпреки смъртта и ужаса ние ще ви изхвърлим в морето. Аз казах!
Той се обърна и тръгна към джунглата с гордо изправени рамене.
— Да го ударя ли сега, сър? — пак попита пазачът.
— Свали тази пушка, глупак такъв! — изсъска му Симеон. — Чакай, Данта! Трябва да се разберем. Кръвопролитието е безсмислено.
— Съгласен съм — горделиво отвърна Дантън.
— Какво искате вие?
— Равни права!
Старейшините се събраха и започнаха да обсъждат положението. Симеон ги изслуша и се обърна към Дантън.
— Това би могло да се уреди. Има ли друго?
— Нищо — каза Дантън. — Освен естествено един съюз между управляващия клан на бойците и управляващия клан на Ново Таити, за да се скрепи договорът. Най-добре би било да се сключи брак между техни кръвни роднини.
След като отново се посъвещаваха, старейшините инструктираха Симеон какво да отговори. Военният ръководител бе явно притеснен. Жилите на врата му бяха изпъкнали, но той успя да се сдържи, поклони се на старейшините в знак на съгласие и се запъти към Дантън.
— Старейшините ме упълномощиха да ти предложа кръвно братство — каза той. — Ти и аз, като представители на ръководните кланове на нашите народи, ще смесим кръвта си чрез красива и много символична церемония, после заедно ще разчупим хляб, ще го натопим в сол и…
— Съжалявам — отговори Дантън. — Ние на Ново Таити не ценим подобен обичай. Трябва да бъде женитба.
— По дяволите, човече…
— Това е последната ми дума.
— Никога няма да приемем! Никога!
— Тогава ще има война — заяви Дантън и се отдалечи в джунглата.
Той беше в такова настроение, че наистина бе готов за война. Но как, питаше се, сам човек би могъл да се бие против цял космически кораб, пълен с въоръжени мъже?
Беше се замислил дълбоко, когато Симеон и Анита дойдоха при него в джунглата.
— Добре — заговори ядно Симеон. — Старейшините решиха. Ние, бойците, вече сме изморени от бродене от планета на планета. И преди сме се сблъсквали с този проблем и предполагам, че ако отидем другаде, пак ще попаднем на него. Вече се изморихме от пътувания и борби, които не водят до решаването на туземния въпрос. Затова предполагам… — той преглътна с усилие, но мъжествено завърши изречението — предполагам, че е по-добре да приемем асимилацията. Поне така мислят старейшините. Аз лично бих се бил.
— Ще загубиш — увери го Дантън. В този момент чувстваше, че би могъл да излезе срещу бойците с голи ръце и да ги победи.
— Може би е така — призна Симеон. — Всъщност можеш да благодариш на Анита, която се жертва, за да стане мирът възможен.
— На Анита ли? Защо?
— Ами защото, човече, тя е единственото момиче в лагера, което би се омъжило за един гол, мръсен и безпросветен дивак!
И така, те се ожениха. Данта, сега вече известен като Приятелят на белите хора, се присъедини към бойците, за да им помогне да облагородят новата си страна. В замяна на това те го запознаха с чудесата на цивилизацията. Научиха го да играе бридж на дванайсет ръце, да танцува колективни танци. А скоро след това бойците построиха и първото си метро. Защото цивилизованите хора трябва да се освобождават понякога от агресивните си настроения… И тази игра бе показана на Данта.
Той се опита да представи, че се вживява в класическите земни игри, но очевидно това бе нещо, което дивашката му душа не можеше да възприеме. Цивилизацията го изморяваше и затова Данта и жена му се преместиха. Те не напуснаха съвсем цивилизацията, но гледаха да са достатъчно далеч от нея.
Антрополозите ги посещаваха често. Те записваха всички приказки, които той разказваше на децата си, древни и красиви легенди на Ново Таити, приказки за небесните богове и водните демони, за духовете на огъня и горските нимфи. За това, как на Катамандура му било заповядано да създаде света от нищото само за три дни и каква била наградата му за това. И какво, казал Джеваши на Хутменлати, когато те се срещнали в подземния свят. И какви странни последици имало от тази им среща.
Антрополозите забелязваха сходството на тези легенди с някои от митовете на Земята и така създадоха няколко интересни теории. Освен това те се заинтересуваха от огромните каменни статуи на главния остров на Ново Таити — странни и ужасяващи произведения, които никой не можеше да забрави, когато ги види
