Туземният въпрос

— Къде? — предизвикателно попита Джедекия. — Дай ми координатите.

— Че как бих могъл да ги знам? Аз не съм навигатор. Мисля, че Хайл беше близо до Боутис или Касиопея. Не, сигурен съм, че беше Боутис…

— Съжалявам, приятелю — каза Джедекия. — Трябва да знаеш, че аз съм навигаторът на този кораб. Мога да ти покажа нашите звездни атласи и карти. Тези места ги няма там.

— Но вашите карти са остарели със сто години!

— Точно с колкото са остарели и звездите — каза Симеон. — А сега кажи ми, Данта, къде е племето ти? Защо хората ти се крият от нас? Какво са намислили?

— О, но това е абсурдно! — запротестира Дантън. — Какво да направя, за да ви убедя? Аз съм земен човек. Роден и отрасъл в…

— Достатъчно — прекъсна го Симеон. — Ако има нещо, на което ние, бойците, държим, това е да не търпим нахалството на туземците. Стига, Данта. Къде са хората ти?

— Сам съм — настоя Дантън.

— Упорит — изръмжа Джедекия. — Може би трябва да опита камшика от черна змийска…

— По-късно — каза Симеон. — Племето му ще се появи. За да краде. Туземците винаги го правят. А междувременно, Данта, ти можеш да се присъединиш към онази група там. Хората които разтоварват.

— Не, благодаря — каза Дантън. — Ще се върна в…

Юмрукът на Джедекия удари Дантън в челюстта. Той залитна и едва се задържа на краката си.

— Шефът каза без нахалство! — изръмжа Джедекия. — Защо вие, туземците, сте толкова мързеливи? Щом разтоварим леглата и облеклото, ще ти се отплатим. А сега — на работа.

Това като че ли бе последната му дума по въпроса. Замаян и несигурен, точно както милиони туземци преди него, в хиляди различни светове, Дантън се нареди в дългата редица колонисти, които разтоварваха кораба.

Късно следобед разтоварването приключи и пътешествениците полегнаха да почиват на брега. Дантън седна встрани от тях и се опита да обмисли положението. Бе потънал в мисли, когато Анита се приближи до него с манерка вода.

— И ти ли смяташ, че съм туземец? — попита той.

Тя седна до него.

— Просто не мога да си представя какво друго би могъл да бъдеш — каза тя. — Всеки знае колко бързо може да пътува един космически кораб и…

— Откакто народът ти е напуснал Земята, е минало много време. Пък и вие не сте пътували непрекъснато, нали?

— Разбира се. Корабът на бойците е кацал на Х’гастро, но почвата там не била плодородна и затова следващото поколение се преместило на Ктеди. Там обаче царевицата мутирала и това едва не ги унищожило, така че те отлетели на Лан II. Мислели, че там ще останат завинаги.

— И какво се случило?

— Туземците — тъжно каза Анита. — Предполагам, че първоначално са се държали приятелски и затова всички мислели, че положението е под контрол. После се оказало, че сме във война с почти цялото население на планетата. Те имаха само копия и лъкове със стрели, но бяха твърде много. Затова корабът ни излетя отново и сега сме тук.

— Хммм — замисли се Дантън. — Сега ми е ясно защо сте толкова зле настроени към аборигените.

— Ами естествено. Докато съществува опасност, ние имаме военно управление. Това означава, че татко и Джедекия командват. Но щом мине опасността, нашето правителство поема управлението.

— И кой ръководи правителството ви?

— Съвет на старейшините — каза Анита. — Добри хора, които презират насилието. Ако ти и твоите хора сте наистина миролюбиви…

— С мен няма други хора — вече изтощен от толкова повтаряне каза Дантън.

— … тогава вие ще имате всички възможности да се развивате под ръководството на старейшините — завърши тя.

Седяха заедно и гледаха залеза. Дантън забеляза как вятърът разрошваше косата й над челото и как отблясъците на слънцето очертаваха и осветяваха овала на бузите и устните й. Той потръпна, но си каза, че това се дължи на вечерното захлаждане. А Анита, която говореше оживено за детството си, почувства, че не довършва изреченията си и мислите й се объркват.

След малко ръцете им се докоснаха и останаха така. Дълго време седяха мълчаливи. И накрая нежно и съвсем леко се целунаха.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита един силен глас.

Дантън вдигна поглед и видя едър мъж, застанал над тях. Луната осветяваше голямата му глава и силуета на тялото с опрени на кръста юмруци.

— Моля те, Джедекия — каза Анита, — недей да правиш сцени.

— Ставай — заповяда Джедекия на Дантън със заплашително тих глас. — Ставай.

Дантън се изправи. Ръцете му бяха започнали да се свиват в юмруци. Зачака.

— Ти — обърна се Джедекия към Анита. — Ти си срам за расата си и за целия народ на бойния дух. Луда ли си? Как можеш да се забъркваш с някакъв мръсен туземец и да не изпитваш никакъв срам? — Той се обърна към Дантън. — А ти си набий в главата едно: Туземците нямат право да се смесват с жените бойци! Този урок ще ти го вкарам в главата! Тук и сега!

Последва кратко боричкане и Джедекия внезапно се намери прострян по гръб.

— Тичайте! — развика се той. — Туземците се бунтуват!

Откъм кораба се чу алармен звънец. Тишината на нощта бе разкъсана от вой на сирена. Жените и децата, добре обучени за подобни опасни ситуации, хукнаха към космическия кораб. Мъжете се въоръжиха набързо с пушки, картечници и ръчни гранати и започнаха да напредват към Дантън.

— Това е работа между нас двамата — извика Дантън. — Просто спорехме. Няма никакви туземци. Сам съм.

Но водачът на бойците изкомандва:

— Анита, бързо. Отдръпни се!

— Не виждам никакви туземци — упорито се изстъпи Анита. — И всъщност Данта не е виновен…

— Отдръпни се!

Тя бе отстранена от войниците. Дантън се вмъкна в храстите, преди картечниците да открият огън.

Той запълзя с всички сили, измина около петдесетина метра и после хукна колкото му държаха краката.

За щастие бойците не го преследваха. Те се интересуваха само от опазването на кораба си и тясната брегова ивица с част от джунглата, където си бяха направили лагер. Дантън чу стрелбата в нощта, последвана от викове и писъци.

— Ето там!

— Бързо обърни картечницата! Зад нас са!

— Там! Там! Хванах един!

— Не, измъкна се. Ето го… Гледай, там, на дървото!

— Стреляй, човече, стреляй!

Цяла нощ Дантън чуваше как бойците отблъскват атаките на въображаемите туземци.

Към сутринта стрелбата позатихна. Дантън прецени, че са изстреляли поне един тон олово, повредили са стотици дървета и са изпотъпкали акри тревисти поляни. Джунглата миришеше на барут.

Той легна под едно дърво и заспа.

Към обяд се събуди и чу, че някой се движи из храстите. Скри се в джунглата и се нахрани с местната разновидност на банани и манго. После реши да обмисли отново нещата. Но не можа да измисли нищо. Умът му бе изпълнен с Анита и мъка от това, че я е загубил.

Целия ден той скита без посока из джунглата, а късно следобед отново чу, че някой се движи из храстите.

Той тръгна по-навътре в джунглата. После чу, че някой вика името му.

— Данта! Данта! Почакай!