Килпепър прекара по-голямата част от следващия ден, за да попълва доклади за напредъка на експедицията. Късно следобед той остави молива и излезе да се поразходи.
— Имате ли минутка свободно време, капитане? — попита Саймънс. — Искам да ви покажа нещо в гората.
Килпепър изръмжа по навик, но последва биолога. Той също изпитваше любопитство да разгледа гората.
По пътя нататък ги придружаваха трима туземци. Приличаха на кучета, с изключение на оцветяването — червени и бели райета, като на ментов бонбон.
— Ето сега — заговори Саймънс с неприкрито нетърпение, когато стигнаха в гората. — Огледайте се. Какво от това, което виждате, ви прави впечатление със странността си?
Килпепър се огледа. Дърветата бяха с дебели стволове и разположени на подходящи разстояния. Всъщност те се намираха толкова надалеч едно от друго, че позволяваха да се вижда поредната полянка помежду им.
— Ами тук няма как да се загубиш — каза Килпепър.
— Не е това — настоя Саймънс. — Хайде, огледайте се пак.
Килпепър се усмихна. Саймънс го бе довел тук, защото можеше да му бъде по-добър слушател от заетите колеги.
Зад тях тримата туземци подскачаха и танцуваха.
— Няма храсти — каза Килпепър, след като се отдалечи на още няколко метра. По стволовете на дърветата се увиваха растения, покрити с шарени цветя. Когато се огледа, Килпепър забеляза една птичка, която се спусна и започна да пърха около главата на едно от ментовите кучета, след което литна отново нагоре.
Птичката бе оцветена в сребристо-златни цветове.
— Още ли не виждате нещо странно? — попита нетърпеливо Саймънс.
— Само цветовете — отвърна Килпепър. — Има ли и друго?
— Погледнете дърветата.
Клоните бяха обсипани с плодове. Те висяха на гроздове, все по ниските клони и в омайващо разнообразие от цветове, форми и размери. Имаше някои, които приличаха на грозде, други на банани и трети, които изглеждаха като дини. Освен това…
— Предполагам, че са доста различни по вид — опита Килпепър, който не знаеше какво всъщност иска от него Саймънс.
— Различни по вид! Гледай, човече. Тук има поне десет различни вида плодове, растящи върху един и същи клон.
Като се вгледа внимателно, Килпепър се увери, че е така. По всяко от дърветата висяха странно разнообразни плодове.
— А това просто е невъзможно — каза Саймънс. — Това, разбира се, не ми е по специалността, но с голяма сигурност мога да твърдя, че всеки от плодовете е от напълно различен вид. Това не са етапи на съзряването на един и същи плод.
— Откъде можеш да си сигурен?
— Няма и нужда — усмихна се биологът. — Но някой нещастен ботаник би могъл да подлудее.
Те се обърнаха и тръгнаха да се връщат.
— Защо си ходил нататък? — попита Килпепър.
— Аз ли? Правех малко антропологично изследване. Исках да открия къде живеят нашите приятели. Нямах късмет. Тук няма пътечки, знаци, поляни, нищо. Нито дори пещери.
Килпепър не смяташе, че е странно биологът да прави антропологично наблюдение. Невъзможно бе в подобна експедиция да има представители на всички науки. Първата и най-важна задача бе откриването на живот — биологичен и бактериален. След това езикът. А чак после се пристъпваше към откриването на каквито и да било ботанически, екологически, психологически, социологически и други познания за планетата. Към животните или туземците, които се намираха около кораба, когато те се върнаха, се бяха присъединили осем или девет птици. Те бяха също бляскаво оцветени: на точки, на черти, на карета. Нито една не бе с тъмен или сивкав цвят.
Помощник-капитанът Морена и матросът Флин преминаха до края на гората. Те спряха в подножието на малък хълм.
— Ще трябва ли да го изкачваме? — попита Флин с въздишка. Огромният фотоапарат на гърба му тежеше много.
— Малкият помощник показва, че трябва — отвърна Морена и посочи уреда. Индикаторът му показваше наличието на метална маса точно зад билото.
— Трябва да оборудват космическите кораби с автомобили — заяви Флин, който се наведе, за да може да започне изкачването по леко полегатия склон.
— Да, или камили.
Над главите им прехвърчаха червени и златни птички и чуруликаха весело. Ветрецът галеше високата трева и шумолеше мелодично из листата и клоните на дърветата в близката гора. Следваха ги двама от туземците. Те имаха размерите на коне, но кожата им бе оцветена в зелено на бели точки.
— Като в някой проклет цирк — отбеляза Флин, когато един от конете изгалопира в кръг около тях.
— Дааа — отвърна Морена. Те стигнаха върха на хълма и започнаха да се спускат от другата страна. Тогава Флин спря.
— Виж там!
В основата на хълма се издигаше гладък стълб. Те го проследиха с поглед, но върхът му се губеше в облаците.
Бързо се спуснаха и започнаха да го оглеждат. Отблизо стълбът бе по-масивен, отколкото им се бе сторил. Морена предположи, че е поне шест метра в диаметър. Металът приличаше на стоманена сплав заради сиво-синия си цвят. Но каква стомана, запита се той, би могла да издържи стълб с подобна височина?
— Колко нависоко мислиш, че са тези облаци? — попита Морена.
Флин вдигна глава нагоре.
— Господи, та те трябва да са поне на осемстотин метра. А може и много повече. — Стълбът не се виждаше от кораба заради облаците и сиво-синия си цвят, който се сливаше с небето.
— Не мога да повярвам — каза Морена. — Чудя се колко ли тежи това нещо. — Те гледаха с възхищение огромния стълб.
— Е — каза накрая Флин, — май е по-добре да му направим няколко снимки. — Той разтовари фотоапарата и снима три пъти стълба от двадесет крачки разстояние. После направи снимка на Морена пред него за сравнение. Следващите три снимки направи във височина на стълба.
— Какво мислиш, че представлява? — попита Морена.
— Нека умниците да преценяват — каза Флин. — Ще ги шашне направо. — Той метна фотоапарата на гърба си. — Ще има да си приказваме за това по целия път обратно. — Той погледна зелените коне на бели точки. — Чудя се дали не бих могъл да ги пояздя.
— Опитай, ама да не си счупиш врата — каза Морена.
— Ела тук, кончето ми — извика Флин. Единият от конете се приближи и коленичи пред него. Флин внимателно се качи върху гърба му. Щом го яхна, той се ухили към Морена.
— Само да не счупиш фотоапарата — каза Морена. — Той е държавна собственост.
— Добро момче — каза Флин на коня. — Добро приятелче. — Конят се изправи… И се усмихна.
— Ще се видим в лагера — каза Флин и насочи коня към хълма.
— Почакай — извика му Морена. Той изгледа весело Флин и повика другия кон. — Ела, момчето ми. — Конят коленичи и той го яхна.
Двамата пояздиха известно време в кръг, за да опитат как е. Конете се подчиняваха само при докосване. Широките им гърбове бяха невероятно удобни. Една от червено-златните птички се спусна и кацна върху рамото на Флин.
— Ехааа, това се казва живот — каза той и потупа гладката кожа на кончето си. — Да се надбягваме до
