благо бе способността да господстваш над другите, чест в името на някоя отживяла доктрина като например расовата чистота. Повечето от хората, обаче, сега както и в миналото, малко се интересуваха от тези неща и искаха само да живеят в мир. Най-отявлените измежду тези, които проповядваха расовата чистота, бяха нашите испански конкистадори. Казвам го със съжаление. Ще забележите, че се отделям от тях, сеньори.
Светът винаги е бил място на полиглоти, а също и този Речен свят, където нашите езици растат на гъсто по Речния бряг, дълъг мили.
Но нашите конкистадори не бяха толкова расисти, колкото наивно вярваха в собствената си значимост. Старата Испанска доктрина за Viva yo. Каквато и да беше причината, те се събираха под знамената ни, испанци от всички времена и места, както и креоли от Мексико и Южна Америка.
Междувременно Гонзало Пизаро не си губеше времето. Името Пизаро криеше определено очарование сред испаноговорящите. Караше ги да се вълнуват, когато си спомняха старите дни на завоеванието, когато испанските армии господстваха над повечето от познатия свят и това беше спомогнато от факта, че повечето от другите испански герои не се мяркаха в Речния свят. Никой не знаеше местонахождението на Сид или Кортес, или Франциско Пизаро, или Балбоа или другите велики фигури на завоеванието. Това, разбира се, не беше изненадващо на една земя, населена с 30 — 35 милиарда души. Достатъчно удивително беше, че самият Гонзало беше тук.
Другите испанци започнаха да се присъединяват към лагера ни. Разбира се, не само конкистадори и не само испанци от Испания. Населението на Испания никога не е било толкова многобройно. Те идваха от Кастилия, Арагон и Екстрамадура, сърцето на Испания, което всъщност не бе голямо. Другите дошли испанци бяха от Андалусия и Каталония, а също креоли на огромни тълпи, испанци, родени в презокеанските провинции Мексико, Колумбия, Венецуела, Аржентина.
И така, бавно, докато минаваха седмиците и месеците, испанският свят започна да се събира около Дягилев и Гонзало Пизаро. Естествено, не само като танцьори. А територията на Оксенстиерна процъфтяваше, дори и без преките данъци върху пришълците, които идваха да търгуват тук. Разбира се, имаше данъци върху тези от нас, които бяха постоянни жители. Но тези данъци бяха ниски, защото северняците, които сега бяха малцинство, виждаха, че притежават едно добро нещо и единственият начин, по който можеха да го запазят, бе да се отнасят с нас наистина много добре. Междувременно Дягилев, отчаян че вече е събрал чиста балетна трупа, но при липса на добра музика за акомпанимент и оркестър, проучваше източници на театрално развлечение от цяла Европа.
Той внесе елементи от комедия дел арте и други малки сценки и пародии. Но руският балет и испанският танц продължиха да доминират и такава беше ситуацията, когато дойде пратеник до Ерик Дългата ръка и извести, че на около деветстотин мили нагоре по реката бяха открили голямо индианско царство.
Те бяха инки, каза той, и се управляват от човек, който се наричаше Атахуалпа.
Новините за инките на Атахуалпа, които бяха толкова близо нагоре по Реката, наелектризираха испанците, конкистадорите, които бяха сърцевината на танцовата трупа, никога на бяха задоволени от положението си на хора, които трябваше да забавляват другите. А най-малко Гонзало. Умът му все още бе обсебен от спомена за великото положение, на което се радваше в Южна Америка. Въпреки че беше изцяло предан на брат си, Франциско не го разтревожи това, че Франциско все още не се бе появил. Нито пък някой от другите му двама братя. Той беше единственият Пизаро наоколо и нямаше съмнение, че това му харесваше. Сега целта му беше съвършено ясна. Трябваше да вдигне испанците към величието, което лежеше пред тях.
Когато испанците чуха, че той замисля да превземе царството на инките за втори път, отначало го помислиха за луд. Но това беше лудост, която те харесваха.
— Веднъж го направихме — изтъкна той. — Шансът не беше на наша страна. Тогава те бяха към милион. А ние бяхме само сто и осемдесет човека. Сега сме повече от тях!
— Не сме чак толкова много! — изтъкна Тапия.
Гонзало произнесе дълга реч вечерта край лагерния огън. Той бе добър оратор и думите му категорично убеждаваха. Той им припомни миналите победи на испанските армии. Каза им, че животът им сега не представляваше нищо, по-малко от нищо. Те бяха бойци, конкистадори. А какво правеха? Печелеха прехраната си като шутове! Това не можеше да се търпи. Особено сега, когато имаше шанс за нещо по- добро, да направят нещо, което ще ядоса Речния свят и ще им донесе вечна слава.
Идеята за завоеванието се понесе навсякъде из лагера. Беше невъзможно да се запази в тайна. Тези хора разговаряха. И колкото повече говореха, толкова по-добра им изглеждаше идеята. Викингите управители на Оксенстиерна чуха, но решиха официално да не обръщат внимание. Те не искаха гражданска война между няколкото стотици полудели испанци. Ерик Дългата ръка бе очаквал нещо подобно. Той имаше нужда да разшири търговските си връзки. С колкото повече хора можеше да се съюзи, толкова повече щеше да се подобрява положението му. И така, сега той реши да изпрати танцовата си трупа нагоре по Реката на някакъв плавателен съд, на който да могат да се поберат и да види дали могат да се направят някои уговорки с онези инки.
Той също пожела да даде препоръчителни писма на Гонзало и на другите, щедро позволявайки им да задържат това, което могат да завладеят нагоре по Реката. Това бе идея на Гонзало — да вземе този безценен документ, защото Гонзало искаше всичко да бъде законно и се преструваше, че вярва, че Ерик беше вождът, на когото трябва да бъде верен, както някога бе верен на краля на Испания. (Той бе нарушил клетвата си за вярност, но това беше преди много време.)
Руснаците мислеха, че планът беше налудничав, но тръгнаха с нас заради танцуването. Те всъщност не вярваха, че когато наистина се стигне дотам, испанците ще предприемат нещо. Изглеждаше им абсурдно да се бият за господство над някакви варварски царства, когато им беше толкова добре с танцовата трупа. Дягилев се съгласи да дойде и да представи трупата на индианците. Той видя в това шанс да разпространи малко култура нагоре по Реката. Нижински, както обикновено, не каза почти нищо. Той бе странен тип. Дори и това, че беше прероден на Речния свят, не бе го отървало от самотните му пътища. Нито пък го беше излекувало от навика му да се взира в пространството с празни очи. Той бе толкова луд на Речния свят, колкото е бил и на Земята.
Ние испанците събрахме една флотилия от канута и салове и започнахме пътуването си нагоре по Реката. Съседните княжества по бреговете на Реката ни пускаха да минем. Бяхме съпътствани от едно странно, злокобно настроение. Самата Река беше спокойна, но странни, тъмни облаци следваха пътя ни. Самите небеса предвещаваха идването на някакво голямо зло.
След няколко седмици вече бяхме на територията на инките. На един граничен пост с няколко офицера бяхме принудени да почакаме, докато те известят напред за позволение да влезем в Царството на слънцето, както се наричаше империята им.
Най-накрая позволението бе получено. Продължихме нагоре по Реката с няколко индиански служители на борда, за да ни бъдат водачи. След още два дни ни казаха да акостираме. Оттук нататък трябваше да вървим пеша.
Гонзало беше нервен, трескав и екзалтиран. Неговите испанци бяха въоръжени толкова добре, колкото изобщо можеше на тази земя. Имаха няколко стоманени меча и много дървени мечове с кремъчни остриета, вградени в краищата им. Те имаха пики и ножове и дори един или два арбалета, изработени с много усилия и разноски. Индианците, които виждаха по пътя си към хълмовете, не изглежда да бяха въоръжени.
Най-после стигнахме столицата на инките, която се казваше Мачу Пикчу в чест на загубената им столица на Земята. Това място беше построено отгоре на най-високите хълмове. Тези, които се простираха точно пред главните непреодолими планини. Изглеждаше като неприятелска територия. Защо бяха строили тук, а не в по-удобните низини? Никой не можеше да ни каже. Градът Мачу Пикчу беше построен най-вече от бамбук, но бе по-висок и грандиозен от всички, които бяхме виждали досега, много по-впечатляващ от Оксенстиерна. Много от сградите бяха на по три-четири етажа и вместо да бъдат самостоятелни къщи като навсякъде другаде, сградите влизаха една в друга, за да образуват дузина големи постройки, които покриваха няколко акра.
Ние танцьорите се събирахме на един площад на равния връх на един хълм. В началото на площада, зад триетажните бамбукови сгради, седеше инката в средата на своята свита. Те бяха облечени великолепно в костюми, направени от вездесъщите кърпи, въоръжени с разнообразни фантастични бамбукови мечове, щитове, лъкове и стрели. Свитата гледаше нетърпеливо, докато испанците се приближаваха.
