биеш или да бъдеш роб.
Човек не се отказва лесно от една добра работа, ако е имал късмета да намери такава.
Дягилев веднага се опита да ме успокои.
— Очевидно е, че сте самоук в танци. Но какво от това? Направили сте всичко, което сте могли. Обаче, предполагам че могат да се направят едно-две подобрения без загуба за вас или вашите хора и със значителна полза.
— Какви? — запитах аз.
— Първо ме придружете до лагера ми — отвърна Дягилев. — Има нещо, което искам да ти покажа. Вземи и всичките си хора. Те също ще се заинтересуват.
Придружихме Дягилев надолу по Реката и после на около миля по течението на десния й бряг. Цялата ни група тръгна. Гонзало бе взел предпазни мерки да се въоръжи. Той носеше медна кама, която беше спечелил на зарове от един от северняците. Около половин дузина от другите испанци носеха тояги. Дори жените танцьорки носеха малки кремъчни ножове, или камъни с остри ръбове, които носеха в поясите си. Дягилев трябва да беше забелязал, но с нищо не го показа
Групата на Дягилев се състоеше само от осем души и те не изглеждаха въоръжени. Това беше облекчение за нас. Тази компания можеше да ни причини неприятности. Обаче половината от тях бяха жени.
Дягилев ни поднесе бира, която хората му бяха приготвили от корени, листа и дива мая. Не беше лоша. После предложи неговите хора да ни забавляват. И така лежахме по гръб на тревата, докато неговите хора танцуваха. Сред тях имаше имена, чиято слава научих по-късно: Алисия Маркова, Мишел Фокин и божествената Анна Павлова.
Никой от нас преди това не бе виждал нещо подобно на представлението му. Навярно руснаците нямаха огъня на нашите испанци. Но това беше единствения недостатък, който можеше да им се намери, ако изобщо това бе недостатък. Във всяко друго отношение, включително и от немощта, дъха артистичност, те ни превъзхождаха във всичко. Маркова се носеше като пеперуда и кацаше като перушинка. Павлова бе олицетворение на поезията. Те всички бяха невероятни. Дълго ги аплодирахме. Нижински гледаше с сълзи в очите. А накрая руските танцьори протегнаха умолително ръцете си към нашия Нижински, който беше гледал всичко това в отчаяно мълчание.
Той се отвърна от тях, като клатеше глава и мърмореше:
— Аз не танцувам повече.
Но те упорстваха, а и Дягилев присъедини и своята молба и не след дълго Нижински отстъпи и повтори, както ми бе казано по-късно, едно от солата си от „Сянката на розата“.
Накрая всички седнахме заедно и пихме вино, а Дягилев каза на Нижински:
— Знаех, че ще те намеря, Вацлав. Отново сме заедно.
— Танцувах този танц за теб, Сергей! — извика Нижински. — Но никога няма да танцувам отново.
— Ще видим — каза Дягилев.
След като този руснак се появи, нашето ежедневие се промени. Единственото логично нещо бе да обединим трупите си. Не се спомена и дума за това кой щеше да е шеф. Но без дори да упражни някакъв натиск, Дягилев малко по малко завзе управлението. Той го направи с предложение тук, идея там, а неговите идеи бяха първокласни. Той бе този, който започна строителството на дървена платформа, така че да може да се чуят токовете на нашите танцьори, които тропаха в ритъм. И разбира се, той също беше този, който изнамери обувки, така че наистина да се чуват. Той имаше завеси за по-голям драматичен ефект. Въведе сценично осветление и декори. Предложенията му не противоречаха на духа на испанския танц. Беше много по-добър в това от мен, въпреки че бе чужденец. Нямаше съмнение в това, този човек беше конкистадор на танца. Борех се с ината си и най-накрая реших, че беше по-добре да бъда помощник на един гений, отколкото самичък посредствен импресарио на второкласна танцова трупа.
Много от нас свикнаха с това. Не и Гонзало. Той ненавиждаше идеята Сергей да господства над него. Ежеше се, противеше се, но дори и той бе убеден накрая. Подобренията на Дягилев правеха изпълнението толкова по-добро.
Славата започна скоро да ни се носи. В Оксенстиерна идваха хора от много далече за да гледат изпълненията ни. А Сергей Дягилев започна да се занимава с производство на музикални инструменти. В това му помагаше още един чужденец в нашите кръгове, Мануел де Фала, един испанец, роден доста дълго след мен, известен на времето си, както ми казаха, като композитор.
Този де Фала бе дребен, тъмен мъж и беше живял много години в Париж и в много отношения беше франкофон. Дори на фона на примитивното ни облекло от кърпи и листа, той изпъкваше като някой денди. Започна с изработването на прости ударни инструменти за нас, като ги правеше от бамбук и дърво. После той импровизира китара. Звуковата кутия беше изработена от парчета бамбук, плътно съединени с рибено лепило, внимателно изгладени и после лакирани. Той направи грифа от рибен гръбнак, изряза го до полукръг и после го закрепи с парчета от раковини. Струните му бяха от рибени черва, шеивнговани до необходимия диаметър. Беше трудно да се намерят струни, които ставаха, но де Фала работеше с огромно търпение и не след дълго беше измайсторил първия струнен инструмент на Речния свят. Нямаше проблем да го настрои: беше професионалист.
Веднъж ударил я, ефектът беше наелектризирващ. Със звука на китарата, дори такава примитивна китара като тази, танцът ни наистина се оживи. Сега трупата ни престана да бъде малко повече от някаква новост. Бяхме способни да представяме истински изпълнения.
Липсваше ни само певец. И скоро вече имахме двама, един мъж и една жена. Тя беше испано-алжирка, той — мавър от Алжир. Те бяха съпруг и съпруга на Земята и бяха успели отново да се намерят в Речния свят. На Земята бяха имали представления в Кадис и в Казба в Танжер. Те пееха истинското фламенко, канте хонто от старите времена и сега фокусът на изпълненията ни се измести, защото бяха истински артисти. Де Фала композираше за тях, а Нижински хореографираше нови танци за нас.
Танцовата ни трупа навлезе в период на експанзия и много нови танцьори се опитаха да се присъединят към нас. Трупата на Дягилев за Испански танци, както сега се наричаше, бе една от малкото работодатели в този район на Речния свят. Навярно и в целия Речен свят от това, което знаехме. Навсякъде можеше да се намери работа като войник или като роб, или конкубина. След това работите съвсем ??? ограничени. Царството на Оксенстинерна бе твърде меко, за да се превърне в могъща държава. Но северняците не искаха да се прикрепят към някоя от другите сили в района.
Славянското царство на Станислав II беше от едната страна, а от другата една японска група. И двете превъзхождаха числено североевропейците в съотношение десет към едно. Ерик Дългата ръка показа известен дипломатически талант тогава, когато обяви територията си за свободна търговска зона и се постави под закрилата на трите най-големи сили в околността. Територията му включваше малък остров, който се бе образувал на половин миля от брега и имаше почти четири мили крайбрежна линия. На тази територия всеки, който беше дошъл с мир, бе посрещнат добре. Оръжията бяха завързвани с ленти на мира, когато влезеш в Оксенстиерна и не беше предвидено да се късат, докато не напуснеш града. Тези, които нарушаваха закона, биваха върнати обратно, на техните собствени племенни или градски власти, за да бъдат съдени и наказани.
И така предприятието ни просперираше, сеньори, а също и град Оксенстиерна. Идваха хора от много далеч, за да търгуват в границите ни. И не само да търгуват. Оксенстиерна предлагаше нещо, което никое друго място в околността не можеше да предложи: чувството на сигурност, възможност за отдих от държавните дела и постоянните интриги за това кой кого управлява и какво да се направи за това. На тази нова Земя на Речния свят, тъй като грижите за доставянето на храна и издигането на покрив бяха повече или по-малко изчезнали, това което оставаше, бяха въпросите кой кого ще управлява и кои богове трябва да се почитат. Хората сега имаха възможността да отдадат цялото си време на религиозни или държавни проблеми. Но този интерес бе събуден от най-агресивните хора. Другите, които бяха мнозинство, не се интересуваха от тези неща, а още по-малко ги беше грижа за въпросите на цвета на кожата, расата и езика. Езикът така и така си беше тюрлюгювеч и най-накрая всички трябваше да научим изкуствения език на норвежците, за да можем да общуваме. Ние спокойно можехме да се наречем Вавилонската планета.
Повечето от преродените на Речния свят се занимаваха с мисли за господство. За тях най-висшето
