Реката. Походът ни продължаваше почти седмица преди да се натъкнем на групи с различна големина. И тогава бяхме изненадани, защото те не бяха европейци, а китайци.
За пръв път видяхме ориенталците на зазоряване на осемнадесетия ден от похода ни. Те бяха около двадесетина. Бяха вързали назад черните си коси с парчета плат. Бяха въоръжени с оръжия като римляните. Лицата им бяха плоски и жълтеникави, почти както ги бе описал Месер Марко Поло в записките на пътешествията си. Спряхме и се опитахме да говорим с тях. Някои от тях знаеха малко италиански и ние научихме, че бяха слуги на Кублай хан, който беше построил наблизо укрепен град. Бяха ни казали, че Великият хан посрещал добре чужденците, защото обичал да научава за навиците и обичаите на хората от далечни места. Римляните не бяха чували за него, тъй като той бе дошъл дълго след тяхното време. Но аз можех да им кажа, че Великият хан оглавяваше империя, по-голяма от римската.
Аз също попитах китайците за местонахождението на Марко Поло, но те не знаеха нищо за него. Обсъдихме нещата помежду си и решихме да отидем с китайците до лагера им.
Ксанаду беше голямо бамбуково селище, разположено в равнината и обградено от стена, направена от клоните на големите дървета, които растяха по близките хълмове. Мястото бе много подредено, с внимателно утъпкани места за минаване и къщи, построени от бамбук. Ориенталците бяха постъпили умно. Селището им изглежда просперираше.
Почти веднага бяхме заведени да видим Великия хан. Самият Кублай хан не беше китаец, както научих, а монголец. Той бе на средна възраст, по-скоро пълен, с плоско кръгло лице, излъчващо достойнство. Говорейки от името на моите спътници от Свободните дружини, аз му казах откъде идваме и какво ни е сполетяло. Кублай каза, че е бил роден на Речния свят както повечето от нас, но няколко години по-рано и виждайки социалния безпорядък, в който се бяха родили всички, бе потърсил начин да наложи някаква структура на политическите институции. Китайци и монголци се бяха събрали под знамената му и до ден днешен нещата вървяха добре в тази държава.
Той беше разочарован, че нямахме стоки, които да продадем или обменим, но ни каза, че сме свободни да продължим пътуването си или да останем толкова дълго, колкото ни се хареса. И в двата случая бяхме свободни да използваме грааловите камъни, разпръснати на територията му, без обаче да нарушаваме реда и дисциплината.
— Но помислете внимателно дали искате да продължите — каза той. — Бях изпратил пратеници да разберат кои са съседите ми и някои от тях са доста варварски. Няма да намерите толкова добра организация като нашата докато пътувате нагоре по Реката. Предлагам да се заселите тук. Ще ви намерим жени, тъй като в момента се радваме на един умерен излишък от тях и ще бъдете в безопасност.
Това предложение, въпреки че бе разумно, не ми допадна. Не бях преминал през цялата необяснимост и хаос на това да бъда роден на нов свят, само за да си седна сега в едно бамбуково селце и да си получавам дневните дажби като добър гражданин. Бях от поколението, което плава до индианците с Франциско Пизаро. Въпреки че бях умрял веднъж, все още не бях готов да се оттегля. Повечето от наемниците от Свободните дружини се съгласиха с мен, но на Руфий и на повечето римляни тази идея им се хареса и те решиха да останат. Останалите от нас отново тръгнаха, като сега наброявахме четиридесет човека.
След още няколко седмици пътуване през нарядко населена територия, ние се натъкнахме на обширно крайбрежно селище на саксонски рибари от десети век от низините по поречието на Елба. Там също живееха няколко унгарци от осемнадесети век и няколко шотландци от деветнадесети век, които не се събираха с другите. Тези саксонци никога не бяха емигрирали в Англия, както бяха направили някои от техните съграждани. Тук, на Речния свят, те бяха основали селището си на един широк завой на Реката. Бяха построили бамбукови лодки и други неща от дърво, и добре се справяха с риболова.
Лодките им бяха малки, но удобни и издръжливи. Нито китайците, нито римляните все още не бяха се пробвали по вода, но ние почти веднага разбрахме предимствата на този начин на придвижване. Пътуването по вода изглеждаше по-безопасно, по-бързо и по-малко уморително.
Ние останахме за малко при саксонците и тук всъщност срещнах Херта. Това стана една вечер, когато бяхме седнали около лагерния огън, разказвахме приказки и пеехме песни от родната си земя. Разговорът се обърна към танците и всеки мъж показа стъпките на танц, характерен за неговата област.
Когато дойде моят ред им изтанцувах една хота. Бях доста изкусен в танците като момче и ако аз лично да казвам това, нашите родни испански танци са по-красиви от тези на повечето народи. Хотата обаче изискваше партньор и така, оглеждайки лицата около лагерния огън, аз избрах едно симпатично младо момиче с коса като лен и я помолих да танцува с мен.
Херта веднага схвана стъпките и ние предизвикахме бурни ръкопляскания. В Саламанка през студентските си дни бях танцувал веднъж или два пъти за пари и ми бяха казали, че така мога да забогатея, ако реша да продължа.
Херта беше самата грация. Нейното малко, добре оформено тяло, което бе едновременно открито и закрито от прилепналите кърпи, се движеше напред-назад във величествените тържествени фигури на испанския танц. Спечелихме нестихващи ръкопляскания и тези около нас ни отрупаха с храна и напитки. Когато по-късно поговорихме, открихме, че езиците ни много се различават. Но Херта вече се справяше с норвежкия, който беше лингва франка по Реката и скоро добре се разбирахме и открихме, че между нас нещата се развиваха така, както само можеха да се надяват един мъж и една жена. Станахме любовници още същата нощ и все още сме заедно.
Тъй като имаше само няколко начина за прекарване на времето там, на този еднообразен Речен бряг, където храната сама идваше в граалите ни и дните си приличаха, Херта и аз играехме други танци. Аз й показах стъпките на жестоките танци фламенко от Андалусия, Севиля, Сегура и други, а тя показа равновесие и грация при изпълнението им.
С правата си руса коса, вързана назад с черна панделка и с надменно изправен гръб, Херта можеше да бъде взета за циганка от Гранада или от Триана в Севиля. Единственото нещо, което липсваше, бе звукът на тропащи крака, толкова характерен за Андалуските танци. Но това зависеше от добре подковани обуща и дъсчен под, а ние нямахме такива неща.
Въпреки всичко ние постоянствахме. Един ден аз й направих гребен по испанската мода и й показах как да прибира косата си в типична циганска прическа.
Една кърпа трябваше да служи за мантила1.
Тези безгрижни дни сякаш продължиха вечно. Но тогава, доста неочаквано, Саксонския ни лагер бе нападнат от силна армия нашественици, които бяха дошли невидими в нощта и атакуваха точно преди зазоряване. Те идваха от град Оксенстиерна, голям лагер на северняците, които скоро се бяха преместили в нашата околност. Повечето от тях бяха шведи и датчани от седемнадесети и осемнадесети век, бивши войници от армиите, които опустошаваха Европа и Англия в продължение на толкова много векове преди нормандското завоевание. Те бяха необуздани мъже и силни бойци, отдадени на силните напитки и на случайните насилствени набези. Нахлуха в Саксонския лагер късно една нощ, когато часовите бяха задремали. Имаше битка в целия лагер нагоре и надолу по брега на Реката. Когато свърши, повечето от Саксонските ни приятели бяха убити, а Херта и аз бяхме довлечени пред краля им — Ерик Дългата ръка — за да видим какво ще разпореди за нас.
— Какво можете да правите? — попита Дългата ръка.
— Можем да се присъединим към войската ти и да ти служим добре — отвърнах му аз.
Той поклати глава.
— Имаме достатъчно войници. Нито пък ни липсват роби за граалите.
Той се обърна към хората си.
— Може да убиете и тези.
— Чакай! — извиках аз. — Ние с Херта имаме нещо, което може да ти е от полза.
— И какво е то?
— Времето се точи мудно в този свят — изтъкнах аз. — Има достатъчно храна и вода, но малко забавления. Ние с жена ми сме танцьори, изкусни във вълнуващите стъпки на родните испански танци. Ще ви забавляваме.
Дългата ръка бе развеселен от това предложение.
— Много добре — каза той. — Нека да видим как танцувате. Ще отложим екзекуцията за няколко минути, докато видя как се тътрите.
Ние с Херта изпълнихме представлението на живота си. Трябва да кажа, че наистина бяхме много
