Робърт Шекли
Дягилев играе в Речния свят
Ще пропусна началото, за това как всичко започна за мен, тъй като то започна по един и същи начин за всеки, който се намери прероден на това място, което наричат Речен свят. Всички ние започнахме голи и без коса, лежащи на ниската трева близо до брега на една безконечна река. Близо до ръката, прикрепено към китката с къса каишка, имахме устройство, което бяха нарекли граал: цилиндричен предмет, кух отвътре. Това е някакъв магически снабдител с храна. Когато се постави в една от вдлъбнатините на големите сиви камъни, наричани камъни на граалите, по определено време, се пълни с храна, напитки и наркотик, наричан дъвка на мечтите, а също и с алкохол, понякога с вино и почти винаги тютюн. Всичко това бе придружено с дяволско изригване на синьо електричество и оглушаващ тътен като внезапна буря горе в планината.
Когато се върнах към живот, първото нещо, за което си помислих бе моята смърт през онази сива утрин на 1587 година, седейки в спалнята си в Саламанка, с умората, която ме надвиваше и внезапната слабост във вените, която ме предупреждаваше, че краят беше близо. Имах малък шанс да препоръчам душата си на Бог. Не съм мислил много за това, ако си говорим истината, защото на някой, който е живял живота си на конкистадор и другар на братята Пизаро в Новия свят на индианците, не подхожда да мисли твърде много дали е водел добър живот или не. Ние, испанците от Конкистата, си бяхме поставили за цел да свършим нещо и не ни интересуваше много как се справяхме с това. Животът беше евтин през тези дни и на това място, нашият собствен както и на всекиго друг. Живеехме от меча си и умирахме от него, и аз единствено бях изненадан да установя, че съм преживял тези трескави дни, да разбера, че съм живял достатъчно дълго, за да посивеят косите ми и да умра в леглото в космополитния град Саламанка — мястото, където бях взел научна степен по изкуствата преди толкова много години.
Спомням си, че докато свещеникът се навеждаше над мен и болката и изтощението ме сграбчиха си мислех, — „Добре, нека сложим край на това.“ Но никога не бих се досетил, че отвъд се простираха тази земя на Речния свят.
През тези първи дни на бреговете на тази велика река се научих, заедно с другите новопреродени, как се употребяват граалите и малко за условията на живот на това място. По-късно открих, че можех да бъда само доволен от постепенното ми запознаване с този свят, прероден на един тих завой на Речния бряг, към който никой не предявяваше претенции, равен сред другите, наскоро преродени и еднакво невеж с тях.
Мои другари през тези първи дни след прераждането бяха наемни войници от Свободните дружини, които бяха извършили такива забележителни дела в Италия по времето си. Те бяха сборище от английски и германски бойци, без да имат нито един испанец. Сред тях ние общувахме на някаква смесица от испански, френски, италиански и малко каталонски. Не бе твърде трудно да обменим мислите си, които бяха елементарни. Обичайно на такива места имаше някои, които бяха родени ден или седмица преди другите и ни показаха как работят граалите. И така говорехме и размишлявахме за съдбата си на Речния свят и се опитвахме да решим какво да правим със себе си.
Решението скоро само ни дойде. Не след дълго след моето прераждане, по бреговете на Реката, пристигна, марширувайки към нас, една група от около петдесет мъже. Веднага разбрахме, че те бяха въоръжени, а също така ни беше добре известно, че ние не бяхме. Не бяхме намерили никакво оръжие на това странно място, дори пръчки или камъни. Така че се сгушихме един до друг, като по този начин се опитахме да изглеждаме страховити въпреки голотата си и чакахме да видим какво възнамеряват новодошлите.
Те маршируваха добре строени, седемдесет или петдесет сурови мъже, въоръжени с дървени обръчи и странни мечове, които, както по-късно научихме, се правеха от рибени кости. Те имаха снаряжение, изработено от здравата, изсушена кожа на някои видове големи риби, които обитаваха Речните дълбини. Вождът им беше облечен по-различно от придружаващите го и на шлема си носеше емблема от рибни люспи.
Той поиска да говори с нашия предводител.
Още не бяхме се занимавали с такива неща досега. Новата обстановка, която ни заобикаляше бе погълнала цялото ни внимание. Тъй като аз бях най-запознат с езика на новодошлите, който беше латински и който бях изучавал в Университета на Саламанка, на мен се падна да говоря.
— Кои сте вие? — попитах, решавайки да заема твърда позиция.
— Ние сме римски войници от Легиона на Фламиния. — отговори офицерът. — Аз съм Руфий Северий и съм избран да представлявам тези мъже. А вие кои сте?
— Ние сме нови на това място — казах му аз. — Бойци сме и нямаме водач, въпреки че аз, Родриго Исасага, съм говорител по задължение, тъй като знам повече езика ви отколкото другите. Чакаме да ни информирате какви са възможностите ни.
— Трябва да си доволен, че попадна на мен — каза Руфий. — Изглеждате ми една добра група мъже. Но вие сте в много неизгодно положение. Първо, не говорите езика на това място, който се нарича норвежки, въпреки че разбрах, че това е една изкривена и опростена версия. Съветвам ви да го научите колкото е възможно по-бързо. Второ, вие сте безстопанствени мъже на едно място, където силните бързо поробват слабите. Има много хора тук, в селищата по Реката, които ще бъдат доволни ако ви покорят и ви накарат да им служите. Те ще взимат повечето от храната и всичките напитки от граалите ви и ще ви оставят полугладни, колкото да преживявате. Предлагам ви да се присъедините към легиона ми докато дойде време, когато сами ще можете да се погрижите за себе си.
— Вие сте около петдесет мъже — казах аз. — Това не е много силна армия.
— Не, не е — съгласи се Руфий. — Но ние сме дисциплинирани и имаме предимството, че се познаваме от предишния си живот. Това е рядко обстоятелство на това място.
Благодарих му за информацията и поисках разрешение да обсъдя думите му с моите хора. После казах на моите другари от Свободните дружини какво бях научил. Те до един се съгласиха да се присъединят към Руфий. Аз също реших така. Не че бях толкова привързан към римляните. Но изглеждаше най-добре да принадлежа към нещо, докато получа някаква представа за условията на това място.
Така че заехме мястото си в строя между Руфий и войниците му. Бяхме около дузина. Римляните имаха няколко свободни тояги, които ни позволиха да използваме. И ние потеглихме нагоре по Реката.
Прекарах няколко дни с римската армия и научих, че те имаха толкова представа за това, което правеха, колкото и ние. Щастлив обрат на съдбата беше причината всички те да бъдат преродени заедно. Руфий бе висшестоящият офицер. Виждайки условията, той бързо ги бе организирал и им беше намерил каквито може оръжия. Скоро бяха разбрали, че човек за човека е вълк на това място. Решиха да тръгнат в някаква посока, без значение каква. Надяваха се да намерят други легионери, вероятно цял римски град, или ако това не стане галийски град, тъй като някои от тях бяха римляни от тази страна.
И така преминаха нашите първи дни по време на този поход нагоре по равния бряг на Реката и ние минавахме край хора от много различни цивилизации.
Това бе приятна разходка, сеньори, въпреки че римските войници вървяха доста бързо. Маршрутът ни минаваше по левия бряг на Великата река, която господстваше в този свят. Тя ми напомни за Амазонка, където имах честта да служа на дон Франциско де Орелана, чието присъствие сега много ми липсва. Но всъщност нямаше истинска прилика между двете реки. Амазонка беше свят на непокорна дива растителност. Тя приличаше повече на море, отколкото на река. Беше трудно да се стигне до който и да е бряг, тъй като бяха толкова обрасли. Напротив, нашата река бе едно подредено място, с равни брегове. На около миля от тази равна земя имаше хълмове, а зад тях извисяващи се скали, най-високите, които някога съм виждал, а съм виждал Алпите във Франция.
Както казах, на първо време това беше по-скоро разходка, отколкото военен поход, защото не бяха обременени с лична собственост. Провизии си взимахме всяка вечер, а водата ни беше винаги наблизо. Граалите не ни тежаха. Ние също носехме няколко кърпи, които се бяха появили до нас при раждането ни. Те служеха за облекло и постелки. Римляните дори бяха съединили няколко от тях с помощта на магнитните им ленти, за да си осигурят нещо подобно на тоги.
Други кърпи служеха като раници и като късаха ивици от тях (доста трудно, защото бяха от изключително здрав материал), те можеха да прикрепят тези неща към телата си — практика, която заехме от тях.
Големите сиви граалови камъни бяха разположени надолу по Речния бряг, където можехме да спираме и да се презаредим с провизии. Отначало не видяхме много хора. Това бе един изоставен, пуст ръкав на
