— Ваше превъзходителство — каза Дягилев, говорейки на великолепен испански, на който инките говореха с външния свят, въпреки че помежду си разговаряха на език, наречен кечуа, — идваме при вас от една далечна страна, нагоре по Реката.
Дягилев беше облечен толкова официално, колкото бе съумял. Не беше намерил заместител на монокъла, който бе свикнал да носи. Надменен и безкрайно самоуверен, той се поклони на Инката. Инката кимна.
— Нека да започне спектакъла.
Танцьорите излязоха със замах. Те бяха акомпанирани от барабани с различни размери и от флейти, а също в оркестъра имаше и няколко примитивни гайди. Беше приятна гледка — танцьорите на фламенко, мъже и жени, които тропаха с крака и се въртяха пред Инката, който, заедно с благородниците зад себе си, наблюдаваше безизразно.
Испанските танцьори бяха неудържими. Чух Дягилев да казва на Нижински:
— Какъв е този танц, който играят сега? Не си спомням нещо подобно.
— Трябва да са го хореографирали и репетирали самостоятелно — отвърна Нижински. — Никога преди не съм виждал този танц.
Танцът бе в разгара си. После прозвучаха последните акорди и танцьорите замръзнаха на местата си. А после Гонзало Пизаро извика:
— Сантяго! За Бога, нека започне!
Танцьорите хвърлиха костюмите си. Отдолу носеха снаряжение от рибни люспи и наострени оръжия. Аз стоях до Гуружиев онемял, поразен от глупостта им и все пак желаейки да бъда с тях, докато заплашително настръхваха към инката. Но Атахуалпа не се помръдваше и когато испанците го наближиха, той направи незабележим жест с дясната си ръка.
Индианците, които стояха най-отпред зад инката, се наведоха на колене. Зад тях имаше още индианци и те бяха въоръжени с пушки. Оръжията бяха грубо изработени, като повече приличаха на аркебузи, отколкото на карабини, но наистина бяха пушки и изглежда бяха заредени и готови за стрелба.
Гонзало и хората му замръзнаха на местата си. Атахуалпа каза:
— И така, ти си Гонзало Пизаро.
— Да — отвърна Гонзало, — аз съм.
— Срещал съм се и преди със семейство Пизаро — каза инката.
— Резултатите от тази среща са добре известни — каза Гонзало.
— Този път — продължи Инката, — ние имаме огнестрелни оръжия. Това променя нещата, нали?
Гонзало нямаше какво да отговори на това. Инката вдигна ръката си. Вратата на една от къщите се отвори и един мъж бе изведен между двама индиански стражи. Той бе висок, широкоплещест. Ръцете му бяха завързани отзад, а около врата му имаше въже, с което индианците го водеха. Веднага го познах. Гонзало също.
Гонзало най-накрая успя да промълви:
— Франциско! Това си ти!
— Да, аз съм — горчиво каза Франциско Пизаро, говорейки с мъка поради въжето.
Танцовата трупа се събра в кръг, рамо до рамо, с приготвени оръжия, готови скъпо да продадат живота си. Но Инката каза:
— Стойте! Ние не сме се карали с вас, танцьори. Не, и с испанците също. Искаме само братята Пизаро. Имаме Франциско. Сега и Гонзало Пизаро е тук и той трябва да остане тук.
Танцьорите обсъдиха това помежду си, но те бяха само няколко стотици мъже, а бяха обградени от хиляди индианци, някои от които имаха пушки.
Дягилев пръв от нас дойде на себе си.
— Какво искаш от братята Пизаро? — попита той.
— Целта на живота ми е да ги събера — отговори Атахуалпа. — Сега имам двама от тях, и още двама трябва да дойдат.
— И какво ще правиш с тези Пизаро? — попита Дягилев.
— Това не е твоя работа — отвърна Атахуалпа.
— Това е нов свят — каза Дягилев.
Инката кимна мрачно.
— Но има стари сметки за уреждане от стария свят. Трябва да вземем предвид какво сториха Пизаро на мен и на народа ми. Тук най-лошото, което можем да направим, е да ги убием и те да се върнат към живот някъде другаде. Но ако някой от вас мисли, че това не е честно, аз ще ви позволя да замените единия от братята Пизаро и ние ще пуснем единия от тях.
Последва дълго мълчание. Никой нямаше да приеме предложението. Със сигурност не и Дягилев, защото това не беше негова работа. Със сигурност не и аз, тъй като вече не бях конкистадор, а танцов режисьор и помощник на гений.
Инката се засмя:
— А сега, всички вие, сеньори и сеньорити, измитайте се оттук преди да съм променил решението си.
И това беше краят. А това беше историята, сеньори, за това как танцовата трупа на Дягилев стана световноизвестна за втори път и забавляваше човечеството по целия Речен свят. Това е също историята на братята Пизаро и как още веднъж за втори път те намериха съдбата си в един индиански свят.
Информация за текста
© 1993 Робърт Шекли
© 1993 Веселин Костов, превод от английски
Robert Sheckley
Diaghilev Plays Riverworld, 1993
Сканиране, разпознаване и корекция: Светослав Иванов, 2006
Издание:
Пътешествия по Речния свят
Подбор: Филип Хосе Фармър
Издателство „МетаФикшън“
Warner Books, 1993
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1699]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47
1
Къса пелерина.