Робърт Шекли
Разрешително за убийство
Том Рибаря изобщо не предполагаше, че го очаква кариера на престъпник. Беше ранно утро и голямото червено слънце тъкмо се показваше над хоризонта заедно с малкия жълт спътник, който бързаше след него. Акуратно, спретнато селце — бяла точка сред зелената шир на планетата — пробляскваше, окъпано от летните лъчи на своите две слънца.
Том току-що се събуди в своята къщичка. Той беше висок млад мъж със загоряла от слънцето кожа. От баща си бе наследил дръпнатите очи, а от майка си — простодушното нежелание да се обременява с работа. И тази сутрин той никак не бързаше. До есенните дъждове риба не се лови, което значи, че истинска работа за рибаря няма. Беше решил дотогава да се помотае и да поправи рибарските си принадлежности.
— Казвам ти: покривът трябва да е червен! — дочу той от улицата гласа на Били Бояджията.
— Никъде няма църкви с червени покриви! — крещеше Ед Тъкача.
Том се намръщи. Съвсем бе забравил за промените, ставащи в селото през последните две седмици, защото не го засягаха лично, без да бърза той се облече и закрачи към селския площад.
Там веднага му се наби в очите огромен плакат, който гласеше:
ВЛИЗАНЕТО НА ЧУЖДИ ЕЛЕМЕНТИ В ПРЕДЕЛИТЕ НА ГРАДА Е ЗАБРАНЕНО!
На цялата планета Ню Дилавър нямаше нито един чужд елемент. Тя бе обрасла в гори и това беше единственото селце. Плакатът имаше чисто риторично значение и изразяваше определена политическа тенденция.
На площада, разположени разположени едно до друго се мъдреха три нови здания — църква, затвор и поща. Бяха издигнати през последните две луди седмици в резултат на неуморен труди. Стояха на една линия, с фасада към площада и никой не знаеше за какво са им. Повече от двеста години селото добре се справяше и без тях. Но сега, разбира се, просто трябваше да ги построят.
Ед Тъкача стоеше пред току-що издигнатата църква и гледаше нагоре с присвити очи. Били Бояджията балансираше по стръмния църковен покрив с опасност за живота. Рижите му мустаци се надигнаха възмутено. Долу се събра малка тълпа.
— Върви по дяволите! — сърдеше се Били Бояджията — Казвам ти — всичко това го прочетох миналата седмица. Червен покрив — да, моля. Но бял — в никакъв случай.
— Не, нещо бъркаш — каза Тъкача. — Как мислиш, Том?
Той повдигна рамене. За тези работи нямаше собствено мнение. Изведнъж, целият облян в пот, от някъде се появи самият кмет. Около огромния му корем свободно се развяваха краищата на незагащена риза.
— Слизай! — викна той на Били. — Намерих всичко в книжката. Там е казано: малка, червена училищна сграда, а не църква.
Били го изгледа много сърдито. Изобщо, той беше раздразнителен човек. Всички Бояджии са раздразнителни. Но откакто миналата седмица кметът назначи Били за началник на полицията, характерът му се развали окончателно.
— Че ние нямаме подобно нещо. Самата „малка училищна сграда“ не съществува — продължи да натяква Били, вече преполовил стълбата.
— Ами ще си я построим — отговори кметът. — И трябва да побързаме.
Той погледна към небето. Неволно всички вдигнаха погледи. Но там засега нищо не се виждаше.
— А къде са тия момчета, Дърводелците? — попита кметът. — Сид, Сам, Марви! Къде се дянахте?
Главата на Сид Дърводелеца се извиси над тълпата. Той още ходеше с патерици, откакто миналия месец падна от едно дърво при опит да задигне яйца от птичите гнезда. Дърводелците просто не умееха да се катерят.
— Останалите момчета са при Еди Бирата — каза Сид.
— Ами да, къде другаде ще са! — прозвуча от тълпата гласът на Мери Превозвачката.
— Добре, извикай ги — заръча кметът. — Трябва бързичко да се спретне една малка училищна сграда. Кажи им да я построят до затвора. — След това се обърна към Били, който вече беше слязъл на земята. — А ти ще боядисаш сградата на училището с хубава, яркочервена боя. И отвън, и отвътре. Това е много важно.
— А кога ще получа полицейската си значка? — попита Били. — Четох, че всички полицейски началници носят значки.
— Направи си я сам — отговори му кметът и изтри лицето си с края на ризата. Ама че горещина! Какво му пречеше на тоя инспектор да дойде през зимата?… Том! Рибарю Том! Имам много важна задача за теб. Ела, сега ще ти обясня всичко.
Кметът прегърна Том през рамото. Заедно пресякоха пустия Пазарен площад и се запътиха към дома на кмета. В доброто старо време за улична настилка служиха добре отъпканите боклуци, но… доброто старо време свърши преди две седмици и сега улицата беше покрита с павета. Стана много неудобно по нея да се ходи бос, затова жителите на селото предпочитаха да минават направо през дворовете. Разбира се, кметът ходеше по улицата — за него това беше въпрос на чест.
— Слушай, кмете, в момента си почивам… — започна Том.
— Каква ти почивка в такъв момент?! — изуми се кметът. Той може да се появи всеки момент.
Те влязоха в къщата, като кметът пропусна Том да мине първи, а сам се пльосна в голямото кресло, почти прилепено до междупланетното радио.
Кметът пристъпи към въпроса без предисловия:
— Том, какво ще кажеш да станеш престъпник?
— Не знам… — отвърна Том. — Какво е това престъпник?
Като се намести неспокойно в креслото и за авторитет положи ръка на радиоприемника, кметът каза:
— Ами, разбираш ли, това е… — и той започна да обяснява.
Том слушаше, слушаше и колкото повече слушаше, толкова по-малко му харесваше тази работа. И за всичко бе виновно междупланетното радио, реши той. Жалко, че не се развали наистина.
Никой не вярваше, че то някога ще проговори. Нов кмет сменяше стария, едно поколение сменяше друго, а междупланетното радио си стоеше и се покриваше с прах в кантората — последното безмълвно звено, свързващо планетата с Майката-Земя. Преди двеста години Земята разговаряше с Ню Дилавър и с Форд IV, с Алфа Центавър и с Нова Испания, с всички останали колонии, влизащи в Земната Демократична Лига. После всякакви съобщения престанаха.
Земята беше заета със своите дела. Населението на Ню Дилавър чакаше вести, но те не идваха. После в селото плъзна епидемия и три четвърти от населението измря. Лека-полека нещата започнаха да се оправят. Жителите се приспособиха и заживяха по свой собствен и малко особен начин, който постепенно им стана навик. Те забравиха за Земята.
Така изминаха двеста години.
И изведнъж преди две седмици дребното радио се закашля и се съживи. Час след час то жужеше и се задъхваше от атмосферните смущения, а цялото село се беше скупчило на улицата пред кметската къща.
Най-после се чуха и думи:
— … чуваш ли ме? Ню Дилавър! Чуваш ли ме?
— Да, да, чуваме те — каза кметът.
— Колонията съществува ли още?
— И още как!
Гласът стана строг и официален:
— Известно време не поддържахме контакт с колониите извън Земята. Но решихме да въведем порядък. Вие, Ню Дилавър, както и преди представлявате Земна колония, следователно трябва да се подчинявате на земните закони. Съгласни ли сте с такъв статус?
— Ние си оставаме верни на Земята — с достойнство отговори кметът.
