Не е трябвало да изсичат горите. Трябвало е да направят нещо срещу киселинните дъждове, докато все още е можело. Харолд помнеше времето, когато по кафявите Адирондакски планини все пак имаше някаква зеленина. Правителството се бе загрижило за екологията преди около петдесет години. Но вече беше прекалено късно, пък и нямаше достатъчно пари. Земята е просторно място и издържа на почти безкрайни злоупотреби, но този път хората бяха прекалили.
Почти не бяха останали животни из голата пустош, която представляваха някогашните диви гори. Отначало бе изчезнал едрият дивеч в Америка и Африка. А после и останалата част от деликатно балансираната екологическа система се бе пропукала по шевовете.
Някога плодородните прерии и савани изсъхнаха и издухани от ветровете, се превърнаха в пустош. Пустините се увеличаваха, а бедите се трупаха по-бързо, отколкото човек може да ги преброи. После дойде грипната епидемия и другите болести. Оцелелите се ровеха из западащата Америка и се опитваха да се задържат на повърхността в очакване на по-добри времена. Но щеше ли да има такива? Никой не разчиташе на това.
Смъртта бе изписана навсякъде по лицето на северноамериканския континент, смърт чрез глад и смърт от болест, смърт при безкрайно разнообразните злополуки, които човечеството само̀ си навлича.
И все пак имаше повече хора, отколкото земята можеше да изхрани. Човешката раса бе надхвърлила себе си и бе извън възможностите й да се самоизхрани. Всеобщото измиране бе неизбежно. Но от това смъртта не ставаше по-лека. Тя беше толкова честа и повсеместна, че не можеше да не изникнат места като Ловния свят, където — парадоксална реакция на ужаса на времето — хората ръкопляскаха на смъртта, плащаха на други хора, за да им я изиграят, и награждаваха оцелелите.
4
След Гленс Фолс Харолд продължи на автостоп. Един търговски пътник на женска галантерия го качи в колата си. Минаваха покрай поле след поле, чиято прашна земя, прорязана от камъни, бе спряла да произвежда, откак натрупването на предишни и сегашни химически и атомни грешки превърнаха езерото Чамплин в помийна яма и отровиха реката Хъдсън веднъж завинаги.
Точно след залез търговският пътник го остави на кръстовището южно от Честъртаун, в една местност със стърнища и закърнели борове. Харолд реши да пренощува тук, тъй като пътуването на автостоп след залез-слънце не е препоръчително. Времето беше меко, а за вечеря имаше говеждо и манерка чиста вода. Намери една малка, защитена от вятъра падинка, която не се виждаше от пътя. Не биваше излишно да привлича вниманието.
И все пак някой трябва да го бе забелязал. Беше полуздрач, когато трима мъже с куче се появиха иззад хребета на хълма.
Двама от мъжете имаха бради. Бяха дребни, мършави хора с провиснали шапки, нахлупени ниско над очите им, облечени в безформени сиви и кафяви дрехи. Третият мъж бе висок и едър, по-висок от Харолд дори. Носеше изтъркани сини джинси и избеляло войнишко кепе като тези от гражданската война. Подсмихваше се странно и накриво, което му придаваше опасен и малко налудничав вид.
Кучето беше някаква порода птичар на бели и черни петна и щом видя Харолд, си показа зъбите, но не заръмжа и не издаде нито звук.
— Спокойно, Дилси — каза мъжът с войнишкото кепе. — Нищо лошо няма да ти стори, господине, ама пък как добре вдига птиците.
— Хубаво куче — съгласи се Харолд. Той седна с гръб към дървото, раницата в краката му.
— Май не си оттука — попита Войнишкото кепе.
— Аха. От север съм, от Кийн.
— Да не се гласиш да оставаш тук?
— На юг отивам — отговори Харолд.
— Че какво ще търсиш на юг? Откак мина ланшният Т-вирус, нищо не е останало там.
— И аз тъй разбрах — потвърди Харолд.
Двамата мъже седнаха на земята, по един отдясно и отляво на Харолд, на около метър от него. Мъжът с войнишкото кепе клекна с лице към Харолд. Тор продължи:
— Да не би да отиваш към Флорида, да си опиташ късмета с риболова?
— Може би — отвърна Харолд.
— Не си струва. Всички риби са мъртви и вмирисани. Беше то, отидеш достатъчно далеч на юг и си живееш от плодовете на земята. Свърши тая, повярвай ми. По-добре вземи да останеш тук. Можеш да се присъединиш към мен и момчетата. Този тук е Карл и брат му Дейв. Аз съм Таг Сандърс.
— Приятно ми е, господин Сандърс. Аз съм Харолд Ердман. Благодаря ви за любезната покана да се присъединя към вас и момчетата, но май ще продължа на юг.
— Както искаш — каза Сандърс. — Става късничко, тъй че ако бъдеш така добър да ритнеш раницата си насам и да обърнеш джобовете си, ще си вземем това, което ни трябва, и ще си ходим. Оставям ти дрехите. Не съм ли справедлив, а?
— Много сте любезен — отвърна Харолд, — но истината, Таг, е, че нямам кой знае какво и това, дето го имам, ми трябва.
Таг въздъхна и поклати глава.
— Така казват всички. Това, дето го имали, им трябвало. Само че аз и момчетата също се нуждаем от туй, дето го имате.
— Ще трябва да си го вземете от някой друг — рече Харолд.
— Струва ми се, че ние сме трима, а ти си сам, ако и да си едър. А аз си мислех, че съм толкова добър, като ти предлагам да ти оставя дрехите и живота. Не е ли така, момчета? Ама обноските на някои хора хич ги няма. Виж сега, има два начина да процедираме. Сам си подаваш раницата мирно и тихо и си обръщаш джобовете или ние го правим вместо теб.
Братята постепенно се примъкваха към него. Харолд се изправи. Револверът в ръката му хвърляше сини отблясъци в настъпващия мрак.
— Не става — каза Харолд. — Аз си задържам моето, а вие — вашето. Това е най-доброто предложение, което ще получите. А сега ставайте и се омитайте!
Таг и братята отстъпиха няколко крачки. Револверът като че ли не ги притесняваше много. Таг каза:
— Днес всеки има револвер, само дето никой няма амуниции. Имаш ли амуниции за тази играчка, Харолд?
— Не се опитвай да разбереш — отвърна Харолд.
Таг се изсмя.
— По дяволите, я го виж какъв е лош. На колкото по-лоши се правят, толкова по-малко патрони имат. Дилси!
Кучето се хвърли към Харолд. Харолд изстреля един куршум в гърдите му и то падна на земята. Дилси риташе с крака и квичеше, докато Таг не клекна и не преряза гърлото й със сгъваемия си нож.
— Бедната стара Дилси — каза Таг, докато изтриваше ножа си в тревата и се изправяше. — Тя проверяваше амунициите. Ти си първият пътник, когото срещаме, с амуниции и достатъчно кураж да ги използва. Имаш ли още куршуми, или това беше?
— Имам толкова, колкото ми трябват — каза Харолд. — Стъмва се, Таг, и не ми се занимава с вас, момчета. Ще ми бъде неприятно да си хабя патроните, но не ми оставяте друг избор.
Той насочи револвера.
— Ей, почакай — рече Таг.
— Обърни се — каза спокойно Харолд.
— Дадено — отвърна Таг, — ще се обърнем. Не се каниш да ни застреляш в гръб, нали? Всичко е наред, момчета, ние само ще се обърнем и кротичко ще си отидем. Така добре ли е, Харолд?
Таг се обърна, а после внезапно се извърна към Харолд, държейки ножа ниско в ръката си, готов за смъртоносния удар. Харолд очакваше нещо подобно. В горен Ню Йорк също имаше нехранимайковци — не много, защото плячката не я биваше, но всеки знаеше, че не е лесно да ги заблудиш. Бандитите смятаха, че обикновените хора трудно се решават да стрелят дори и с револвер в ръка и ако попаднеха на въоръжен
