— Когато хората са толкова ядосани — продължи Харолд, — те стават буйни и припрени и са склонни първо да действат, а после да разсъждават. Помислих си, че може и да не си спомнят, че не съм един от вас. Може даже да решат, че прикривайки се, съм работил заедно с вас.
Хлапето от Катскил го изгледа продължително.
— Не са ти лоши доводите. Но поемаш рискове, приятелю.
— Животът е рискована работа — съгласи се Харолд.
— Искаш ли да дойдеш с нас?
— Нямам нищо против — отвърна Харолд, — стига да отивате някъде по посока на Флорида.
Хлапето от Катскил се засмя.
— Разбира се, на юг. Какво друго има на север освен глад? Ела с нас. Отиваме в Ла Хиспанидад, комуната, за която ни казаха, близо до езерото Окичоби. Там има много Cubanos4, които ще се погрижат за крака ми. Трябва да намерим кола. Съгласен ли си?
— Само докато не раняваме хората — отговори Харолд.
— Това зависи от тях — каза Лопец. — Аз не искам никого да наранявам. Естебан, дай ми пистолета. Да тръгваме.
Харолд го вдигна на раменете си.
— Andale, caballo — каза Лопец.
Харолд нямаше нужда от испано-английски речник, за да разбере, че това значи „дий, коньо“.
6
През хълмовете стигнаха до един второстепенен път. Малко извън едно градче, наречено Лейквил, имаше бензиностанция и някакво момче в очукан форд току-що си бе напълнило колата. Преди да успее да плати и да потегли, то изведнъж се видя обкръжено от четири мършави дребни момчета и един едър тип с извадено оръжие. Помощникът от бензиностанцията хвърли един поглед, бързо влезе в сградата и се заключи.
— Хей, малкият — попита Хлапето от Катскил, — тая кола твоя ли е?
— Не, сър — отвърна момчето. — На господин Билингс, дето притежава зърнохранилището в града е.
— Добър човек ли е? — осведоми се Хлапето.
Момчето сви рамене.
— Мисля, че не е лош.
— Е, ще трябва да продължи да бъде нелош без автомобила си. Излизай оттам, малкият, и стой настрана.
Момчето излезе, подаде ключовете на Лопец и загледа как петимата мъже се качват. После каза:
— Хей, какво ще кажете да ме вземете с вас?
— Ти май не си с всичкия си — отвърна Лопец. — Bandidos не живеят дълго.
— Че кой живее дълго. Иска ми се да дойда с вас.
— Ще трябва да изчакаш следващата тайфа — каза му Лопец. — Тая кола може да вземе само петима освен нещата ни.
Той се обърна към Харолд:
— Цяла армия можех да събера с всичките тия момчета, дето ме молят да ги взема. И бих го направил, ако имаше какво да се завземе. А то не остана нищо вече, което да не прилича на това тук. Ония, които все още имат пари, са ги скрили толкова добре, че няма как да се доберем до тях. Единственото, което ни остава, е бедните да се нападат помежду си.
Те се качиха и потеглиха, а момчето остана да гледа след тях.
— Хип-хип-ура — провикна се Лопец. — Хлапето от Катскил отново е на път. Аз съм испанският Джеси Джеймс, синко. Само да не беше този прострелян крак. Нищо, ще стигнем там, закъдето сме тръгнали, и ще намерим някое докторче да ми го закърпи. Надявам се.
Караше дебеланкото, наречен Чато. Лопец държеше един куп карти. Той ги насочваше в югозападна посока по второстепенните пътища към Пенсилвания.
— Съвсем просто е, синко. Не ни и трябва да се приближаваме до това, което наричат Североизточния коридор. Заобикаляме отдалече Ню Йорк, Ню Джърси, Балтимор, Вашингтон, Ричмънд и всичкия тоя боклук. По този път щатските ченгета и полувоенните патрули непрекъснато спират и проверяват колите. Неприятна работа. А близо до крайбрежието пък има повишена радиоактивност от нещо, което се е случило в Ню Джърси, преди да се родя. Не искам и да се доближавам до тия радиоактивности. Не и с моята деликатна физика.
Трябваха им почти два дни, за да прекосят Пенсилвания по отдалечените пътища и да стигнат до Вирджиния. Нощем свиваха по някой стар дърварски път и спяха край колата. Времето продължаваше да бъде меко и имаха достатъчно запаси от храна. Поне веднъж дневно им се налагаше да спрат, за да заредят, а това винаги криеше опасност. Не че полицията ще ги преследва заради откраднатата кола, обясни Лопец. Ченгетата си имаха достатъчно работа, че да се занимават с някаква мижава автомобилна кражба.
— Тогава какъв е проблемът? — попита Харолд.
— Тъй както вървят нещата напоследък, ченгетата те спират за обичайната проверка, намират у теб оръжие, откриват, че не си местен, и това е краят.
— Как така краят? Затвор?
— На тях не им трябва да затварят хората, та после да ги хранят. Всеки ден край пътя могат да се видят трупове и повечето от тях не са оставени там от bandidos.
— Чувал съм подобни истории, но ми е било трудно да повярвам, че полицаите убиват хора.
— По-добре повярвай, синко, защото е така.
Лопец често говореше за Ла Хиспанидад, мястото, където отиваха.
— Казаха ми за него в Юниън, щата Ню Джърси. Ние сме оттам. Тази комуна е във Флорида, близо до езерото Окичоби. Имало много комуни нататък, но тази е кубинска. Ръководят я като израелски кибуц — има съвет, в който до един имат право на глас, всеки върши някаква тежка работа денем и танцува нощем. Не изглежда зле, а? Така съм чувал. Само за мене е.
Придържаха се към отдалечените пътища и продължиха през средата на Вирджиния и Северна Каролина. После свиха на югоизток към брега. Всичко вървеше добре, докато не стигнаха каналите при Лийсвил, Южна Каролина.
Бяха влезли в едно евтино ресторантче в Лийсвил, за да си вземат нещо за ядене. Градчето беше най- обикновено, с големи стари дървета, някои от тях все още живи. Поръчаха си хамбургери и пържени картофи. Когато се върнаха при автомобила си, пред него беше спряла полицейска кола. Дебел полицай с двудневна четина ги чакаше облегнат на бронята.
— Момчета, имате ли нещо против да ми покажете личните си карти?
От известно време насам бяха въведени национални лични карти.
Показаха ги. Ченгето се позабави над картата на Лопец.
— Добре, момчета, обърнете се, подпрете се на колата и се разкрачете. Ще трябва да ви претърся.
Пистолетът му, полицейски „Позитив“, калибър 38, беше изваден.
— Какво има? — попита Лопец. — Ние само минаваме оттук.
— Прави това, което ти се казва — каза полицаят. Имаше висок, добряшки глас. — Изглежда, че вие, момчета, или някой, който страшно прилича на вас, е пошетал из банките на север оттук.
— Никаква банка не сме ограбвали — запротестира Лопец с неподправено възмущение.
— Значи няма за какво да се притеснявате. Разкрачете се и не ме карайте да ви се моля.
— Как ли пък не — каза Лопец. Ръката му бе в джоба върху пистолета. Той стреля през джоба си. Ченгето отстъпи назад и падна с куршум в бедрото.
Настана невероятна бъркотия. Харолд не можа да се начуди колко бързо улицата се напълни с въоръжени мъже. Като че ли хората в Лийсвил си нямаха друга работа, освен да си седят вкъщи с пушките в очакване на неприятности. По тях стреляха, нямаше как да се доберат до колата.
Харолд и бандитите свиха зад един ъгъл и започнаха да бягат. Харолд носеше Лопец на гърба си и тичаше към горичките на края на града, а Чато тичаше до него. Изведнъж Чато каза „по дяволите“, от устата
