му бликна кръв и той падна. След него падна Маноло, а после изведнъж вече тичаха през гората, Естебан отдясно на Харолд. След това падна и Естебан и Харолд тичаше сам, свивайки и разпускайки едната си ръка, а с другата придържайки краката на Лопец.
През гората стигна до едно тресавище. С мъка се промъкна през дълбоката до глезени кал. След известно време вече не чуваше преследвачите и спря.
Беше близо до някаква рекичка или ръкав, кой знае как ги наричат, и във водата имаше нещо като пристан, на който беше вързана лодка, а наоколо не се виждаше никой.
— Хайде, Лопец — каза, — ще ставаме моряци.
Лопец не отговори. Харолд го разгледа. Очите на Хлапето от Катскил бяха безжизнени и оцъклени. Доколкото Харолд можеше да види, бе получил три куршума в гърба, спасявайки живота на Харолд, макар че надали го бе замислил точно така.
— Дяволите го взели — изруга Харолд. Той постави Лопец внимателно на земята. — Съжалявам, друже — каза на трупа. — Аз се опитах. Съжалявам, че няма да стигнеш оная комуна. Някой друг ще трябва да те погребе, че иначе изобщо няма да видя Есмералда.
Той отвърза лодката, сложи греблата и отплава.
7
Харолд греба цял ден. Водата беше зеленикава и тинеста, с надвиснали дървета и растения, съвсем различна от кристално чистите, но стерилни езера у дома. Харолд беше новак в гребането, но скоро привикна. Револверът и раницата му бяха с него. Нямаше намерение отново да спира. Ако тази вода отиваше до Флорида, той щеше да стигне дотам по нея.
Само че гребането беше бавна работа. Той гребеше яко, но по негова преценка едва ли изминаваше повече от една-две мили на час. Така ще си гребе до Флорида цяла вечност. И все пак, мислеше си той, по-добре е да продължи по вода, поне докато не се отдалечи достатъчно от Лийсвил.
През нощта върза лодката за едно мангово дърво и спа в нея. На следващия ден довърши говеждото и отново започна да гребе. Греба почти през целия ден. Привечер огладня, а храната му бе свършила. Изяде остатъците и си легна.
На другия ден отново потегли, но се озова в заблатен участък. Скоростта непрекъснато намаляваше, във водата имаше трупове, които се носеха като полупотопени дънери. Харолд видя изоставен пристан на реката или ръкава, или каквото там беше. Загреба по посока на пристана. Остави лодката, вързана за кея, и тръгна пеша.
Малко след обяд прекоси развалините на някакъв град. Той се простираше на километри и на пръв поглед в него нямаше жива душа. Но Харолд скоро усети, че наблизо има някой, който се крие зад редиците изтърбушени здания, тъй като преминаването му вдигаше гаргите и мишеловите.
Револверът му беше подръка, но Харолд не го извади, когато мъжът се показа измежду две опожарени сгради. Беше дребен представителен старец с плешиво теме, заобиколено с ореол от бяла разрошена коса. Облечен бе в тъмно безформено ловджийско палто с много джобове. Изглеждаше малко луд, но безобиден.
— Приятел ли си? — попита мъжът.
— Разбира се — отвърна Харолд. — А ти?
— Аз съм опасен човек — каза мъжът, — но само при размяната на остроумия.
Те седнаха заедно до останките на кафенето „Красавицата от Юга“. Мъжът, когото Харолд скоро започна да нарича Професора, беше странстващ учен, който изнасял лекции на най-различни теми из градовете, през които преминавал. Сега отиваше в града надолу по пътя.
— За какво изнасяте лекции? — попита Харолд.
— За най-различни неща — отговори Професора. — Една от любимите ми теми е №32: „Защо човечеството не може да си позволи да се стабилизира?“.
— Добре звучи — каза Харолд.
— Вие сте интелигентен млад човек — подхвана Професора. — В тази лекция аз доказвам, че стабилизирането означава край на несигурността. Когато човек приключи с несигурността, той осъзнава, че неговото съществуване, поне така както си го е представял, е безсмислено. Виждаш ли, безсмислеността е враг на видовете, по-смъртоносен от самия дявол. Може да се спори, че великите индиански цивилизации от Средна и Южна Америка са изчезнали в резултат на чувството за безсмисленост, породено от нахлуването на испанците. В испанците те са видели нещо, което във физическо отношение никога не биха могли да надминат, дори не биха могли мъничко поне да наподобят. При условията, наложени от испанците като единствено реални, те били победени. Оттук безсмислието, оттук и изчезването на цивилизацията им. Те смятали, че испанците са богоподобни — не на племенно ниво. Според тях те били победени не от хора, а от богове.
Харолд кимна.
— Когато боговете унищожават нещо, измъкване няма.
— Това, което ги сразило — продължи Професора, — било Weltschaunung5 на новите технологии. Променящата света дейност, която идва с новите технологии и формира действителността.
— Дали не ви се намира нещо за ядене, Професоре?
— Канех се да ви задам същия въпрос.
— Тогава по-добре да продължим да вървим.
— Така е — каза Професора. — А докато вървим, мога да ви дам представа за лекция 16: „Относно загубата на автономност“.
— Давайте — подкани го Харолд. — Хареса ми как говорите, Професоре.
— Хората се оставят на любовта, войната, Лова — започна Професора — и всякакви други удоволствия или жестокости, за да скрият от себе си факта, че вече не са автономни, вече не са богоподобни, а ни по- малко, ни повече брънки от веригата на съществованието, състояща се от хора, амеби, газови гиганти и всичко останало. Има предостатъчно доказателства, че егоцентричните, вярващи в индивидуализма западни раси са в упадък вследствие най-вече на недостатъците в техните философии. Те твърде много се основаваха на интелекта. Интелектът бе подложен на проверка и се провали. Интелектът може да се окаже задънена улица в еволюцията.
— Да опитаме нещо друго? — предложи Харолд.
— Никой не знае какво всъщност става. Или по-точно знаем какво става поне тук, но не знаем какво означава, ако въобще означава нещо. Загубили сме мита за човешкото усъвършенстване. Продължителността на живота ни никога няма да стигне тази отпреди сто години. Твърде много стронциум има в костите ни. Твърде много цезий в дробовете ни. Вътрешните ни часовници са пренастроени да работят по-кратко време. Изобретателността ни не намира изход от ситуацията. Нашата гордост е шокирана от предчувствието на необратимото увреждане на расата. Положението ни е подобно на това на пациента, който, умирайки на операционната маса, все още се опитва да прави планове за бъдещето.
— Изключително задълбочено — каза Харолд. — Какво означава?
— Не бива да се взема твърде на сериозно — отговори Професора. — Моята публика обича някоя и друга високопарна хула.
— Наистина ми харесва как говорите — каза Харолд. — Част от нещата, които казвате, извикват определено странни картини в главата ми. Никога не съм си и представял, че е възможно човек да мисли нещата, които вие си мислите. Тъй да се каже, за мен тия неща, за които говорите, просто не съществуват.
— А кое съществува? — попита Професора.
Харолд се замисли.
— Ами просто горе-долу да знаеш какво трябва да правиш и да намериш начин да го направиш.
Професора кимна.
— Но няма ли също така и някакво присъствие вътре във вас, което наблюдава, коментира и най-после навярно поставя под съмнение това?
— Не, струва ми се, не — отвърна Харолд.
