Тълпата пристъпи напред, когато Харолд извади изтъркания си портфейл от задния джоб на протритите си сини джинси. Той го отвори бавно, а хората зяпнаха и се натиснаха още по-напред. Човек би си казал, че никога преди не са виждали подобно нещо — някой да купува нещо. Разбира се, беше от религиозност, това трябва да беше причината. Професора спря да диша, докато Харолд подаваше двата си долара.
— А сега — проговори представителят на племето — трябва да отговорите на въпроса.
— Добре — каза Харолд. Лицето му беше спокойно и невъзмутимо.
— Защо купихте лоста?
Харолд се усмихна. Главата и раменете му стърчаха над всички останали. Лостът в юмрука му се подаде иззад рамото му и тълпата отстъпи.
— Купих го — отговори Харолд, — за да строша един-два черепа, ако някой се опита да ми се бърка.
Настъпи тишина, докато тълпата се опитваше да асимилира думите му.
— А също така — продължи Харолд — там, откъдето идвам, имаме обичай да си избираме нещо полезно.
Минаха няколко секунди, докато осъзнаят казаното, а после една огромна въздишка се понесе из тълпата. Приличаше на гигантско „Амин“. Харолд бе произнесъл магическите думи, които го правеха, макар и временно, брат, подобно на останалите. Харолд бе казал, че идва от място, където има обичаи също като в Кленово.
9
Няколко часа по-късно, след като се бе сбогувал с Професора, Харолд пристигна на крайбрежната магистрала и отново тръгна на автостоп. Два дни по-късно той навлезе в щата Флорида. Мина доста бързо през Флорида, като се има предвид състоянието на пътищата. Шофьорите на камиони му спираха, тъй като беше доста едър и можеше да им помогне, ако има нещо за товарене и разтоварване по пътя, а пък нямаше вид на нехранимайко. Първото им впечатление бе, че Харолд изглежда свестен. За последен път спря камион близо до изоставената база Кейп Канаверал. Шофьорът бе натоварил железни и дървени отпадъци и се надяваше да ги продаде или замени с храна. С него измина останалата част от пътя до Маями.
Маями изглеждаше още по-зле, отколкото Харолд очакваше. Високите здания по булеварда „Флаглер“ представляваха осаждени бетонни клетки, опожарени, изтърбушени и оголени. Хората по улиците бяха потайни, мургави и облечени в парцали. Т-вирусът е бил наистина особено страшен тук. По улиците имаше трупове. Дори палмите бяха провиснали и изглеждаха уморени и готови да се предадат. Беше много потискащо да се види, че и на север бе толкова зле, колкото и на юг. Но нямаше как. Той отиваше в Есмералда, където бе Ловният свят и човек можеше да спечели пари.
Есмералда бе на неколкостотин мили навътре в Карибско море, в югоизточния край на Бахамските острови, близо до Куба и Хаити. Харолд разпита тук-там и бе изпратен при доковете Динър Ки. Той се надяваше да стигне дотам с работа, от остров на остров. Но членовете на тъмнокожия екипаж на риболовната лодка не говореха английски и само поклатиха глави, когато се опита да ги заговори на разваления си испански. След три подобни дни и спане на плажа с револвер в ръка за всеки случай той реши да похарчи част от парите, които пестеше, откак напусна Кийн Вали, и взе самолета „Летящата кола за превоз на добитък“ до Есмералда.
10
В самолета нямаше свободни места. От другата страна на пътечката срещу мястото, където седеше Харолд, имаше трима мъже на средна възраст, които подкачаха един от тяхната групичка, „добрия стар Ед“, за предполагаемото му намерение да се включи в Лова веднага щом пристигнат в Есмералда, намерение, което Ед отричаше. Той имаше обикновено, зачервено от вятъра селско лице и гъста металносива грива. Беше малко по-възрастен от приятелите си. Опитваше се да приема със смях остроумията им и започваше да губи настроение.
След известно време на Харолд му доскуча да ги слуша и отиде до мърлявото барче на самолета. Откак бе напуснал Кийн Вали, почти не беше харчил пари, така че сега се почерпи с една бира. Беше я преполовил, когато се появи „добрият стар Ед“, хвърли един поглед към него и се настани наблизо. Ед си поръча бира, отпи глътка, подъвка тежката си долна устна и каза на Ердман:
— Надявам се, че не вдигахме много шум.
Харолд сви рамене.
— Въобще не сте ми пречили.
— Те много обичат да ме закачат — обясни Ед, — но не го правят със злоба. Познаваме се от деца. И все още живеем на около двадесет и пет мили от мястото, където отраснахме — Кедровите бързеи, Айова. Не е малка работа, а? Шегуват се с мен, защото хобито ми са оръжията. Участвал съм в няколко състезания за бързина в Средния запад. Трябваше, разбира се, да се опитам да стрелям преди машината, не срещу истински противник. Мисля си, че само бързината не е достатъчна, ако искаш да се състезаваш в Ловния свят. Не е за мен. Аз само отивам да разгледам забележителностите.
Имаше и други хора на бара и те започнаха да се включват в разговора. Един стар човек с лице като кафява смачкана хартиена кесия им каза, че Ловният свят, в който отиват, е бледа имитация на Лова от добрите стари времена, когато е бил законен и в Съединените щати.
— Тогава Ловният компютър беше като господ. Безпристрастен. Справедлив към всички. Правилата бяха прости, строги и ясни. Не като сега, с тия странни истории, дето ги чуваме, за карти за предателство, карти за вендета и разни други щуротии. Това е търгашество в най-лошия му вид и правителството на Есмералда го насърчава. Дори подочух, че някои от тези револверни дуели били нагласена работа.
Един друг мъж с правоъгълно, почерняло от слънцето лице, с правилни черти, скрито под бяла широкопола шапка, вдигна очи от бирата си и каза:
— Това много не го вярвам, че нагласяли Лова. Много е трудно да нагласиш една битка, когато и двете страни са въоръжени.
— Хората са способни на всичко в наши дни. Между другото казвам се Ед Макгро. От Айова.
— Текс Дрейза от Уако, Мексико.
Тримата мъже си поприказваха още малко, после Харолд довърши бирата си и се върна на мястото си. Съседът му, пълен мъж със загоряло лице и шарена хавайска риза, спа през целия път от Маями. Сега той изведнъж се събуди.
— Стигнахме ли?
В този момент един старец с уморен вид, в омазан зелен гащеризон, обяви по пукащата вътрешна уредба:
— Дами и господа, ако погледнете отдясно на самолета, ще видите остров Есмералда.
През одраскания плексиглас Харолд съзря някакъв остров, тъмен на фона на лазурното огледало на морето, чиито размери нарастваха с приближаването им. Хълмовете му бяха покрити с борове и ниски дъбове, а по плажовете му, посипани с черен пясък, се разбиваха и пенеха високи вълни.
— Какво е това там? — попита той съседа си.
Пълният мъж присви очи и сви рамене.
— По дяволите, това е Хаити.
Самолетът се спусна бързо над Есмералда и започна да завива към летище Моргантаун от другата страна на острова, което гледаше към прохода Мучер.
Сигналът за коланите и цигарите светна и стюардесата обяви: „Дами и господа, след малко ще кацнем на Есмералда. Моля, загасете всички цигари. Благодаря ви. Приятно прекарване в Ловния свят.“
11
Летището бе приятно и добре устроено, светло и лъснато, в рязък контраст с това в Маями. Палми в бъчви, ниски тавани с флуоресцентни лампи, пастелни цветове. Стенописи по стените, напомнящи нещо карибско. Митницата и имиграционната служба бяха бързи, но прецизни. Като че ли не обръщаха много
