— Вие навярно сте социопат — каза Професора. — Човек, неспособен на чувства.
— Аа, и това не е точно така — противопостави се невъзмутимо Харолд. — Чувствам сума неща. Просто това не са същите неща, които вие усещате.
— Може пък да сте Новият човек — предположи Професора, но по тона му не можеше да се разбере дали говори сериозно, или се шегува.
— Може и да съм — съгласи се Харолд. — Хайде сега да потърсим нещо за ядене.
— Двустранен разкол в психиката? — каза Професора. — Слава богу, че сте, общо взето, приятелски настроен.
Минаха през развалините на една стара петролна рафинерия, която се простираше на километри. Не бе използвана от години. Тръбите бяха ръждясали. Бетонната настилка на огромните, подобни на паркинги пространства беше напукана. Всичко напомняше на гробище за гигантски машини. На Харолд му беше трудно да си представи за какво са ги използвали и защо са им трябвали толкова много.
Прекосиха рафинерията и участъка, където магистралите се пресичаха в сложни детелини, обрасли с трева и дори ниски дървета. Покрай преплетените успоредни платна на шосе №95 бяха израснали дребни ярки цветя. Цветните пътища с техните педантични завои наподобяваха градина, планирана от някой гигант.
Когато ги отминаха, стигнаха до ниски зелени хълмове. Прекосиха ги и излязоха от другата им страна сред полета с пътека помежду им, която водеше към група ниски постройки.
— Това е Кленово — каза Професора.
Една от сградите в центъра, по-голяма, ниска и дълга, беше в състояние да побере стотици, а може би и хиляди хора. Харолд не беше виждал нищо подобно.
— Това е търговски център — обясни Професора. — Някога е представлявал главният артефакт на американския живот. За американците той е бил това, което е представлявал атриумът за римляните или площадът за испанците, просторно място, където да се събират и където човек идва и церемониално купува храна или се опитва да си уреди романтични срещи с привлекателни членове от предпочитания пол, който и да е той.
— Професоре — каза Харолд, — имате много странно отношение към нещата. Хайде да отидем там, да поприказваме с хората и да видим дали можем да намерим храна.
8
В града биенето на тъпани предупреждаваше за пристигането на чужденците. Много от изолираните градчета в Америка използваха тъпаните, тъй като индианците ги бяха използвали, а възраждането на племенната система караше хората — бели, черни или мургави — да се държат като членове на племе. Да се държиш като член на племе означаваше да използваш тъпани. Барабаненето не беше много добро, тъй като това беше предимно бял град и много от жителите му нямаха кой знае какво чувство за ритъм. Но го вземаха на сериозно. И го правеха с чувство.
— О, идвате точно навреме за голямата потакауа — каза един представител на племето, отделяйки се от тълпата, за да ги посрещне.
— Чудесно — отговори му Харолд, — но какво е това потакауа?
— Потакауа — поясни мъжът — е стара индианска дума за Деня на червения етикет. На този ден според древните традиции на нашето племе всичко се продава на половин цена.
— Виждам, че наистина идваме в благоприятен момент — каза Харолд.
— Клиентите, които не са оттука, са винаги добре дошли — продължи мъжът. — Вие правите чест на нашето село.
— Изглеждат добри хора — каза Харолд по-късно, докато с Професора си почиваха в една хубаво обзаведена стая в къщата за гости на града. Бяха добре нахранени с вкусна яхния от опосум и змиорка с бамя, специалитет по тия места.
Градчето се казваше Кленово и къщата за гости бе наречена Кленовата къща за гости. И името на стаята, в която ги настаниха, бе Кленовата стая.
— Но това е бор — отбеляза Харолд, почуквайки дървесината с кокалчетата на ръката си.
— Няма значение — каза Професора. — Името Кленово се отнася не до вида на дървесината — тоест дървесина, получена от клен, — а назовава една съвсем различна същност — този град.
— Е, смятам, че има още доста да уча — каза Харолд. — Какво ще правим сега?
— Струва ми се — отвърна Професора, — че от нас се очаква да купим нещо.
— Няма проблем — каза Харолд.
— Проблем е — поясни Професора, — че трябва да се купи нещо определено, иначе се обиждат.
— Колко се обиждат? Дотолкова, че да ни убият?
Професора сви рамене.
— А защо не? Смъртта не е кой знае какво. Пък и на кого му пука какво се случва с някой чужденец.
— Добре — каза Харолд. — Хайде да отиваме и да купуваме това нещо. Имаш ли някаква представа какво може да е?
— Сменят го всяка година — отвърна Професора мрачно.
Точно в този момент на вратата се показа главата на представителя.
— Време е да се купи нещо — усмихна се той лъчезарно.
Харолд и Професора се изправиха и го последваха в ярко украсения супермаркет. Вождът беше облечен в пълните племенни одежди, състоящи се от вълнено сако от „Карден“, панталони, ушити при „Хомофилия“ в Холивуд, и обувки от легендарния Том Маккан. Това бяха дрехите, носени някога от бизнесмените, докато са кръстосвали из големите градове по своите мистериозни работи, когато все още е имало големи градове.
Харолд и Професора последваха мъжа вътре в супермаркета. Всички рафтове бяха празни. Отначало Харолд се изненада, докато Професора не му напомни, че участва в ритуал, тоест нещо, което не е самото нещо. Истинската стока беше отвън и там щеше да бъде направен изборът между живота и смъртта.
Пред супермаркета имаше дълги редици бараки като в ориенталски базар. Те бяха направени според древната индианска традиция от изкуствена еленова кожа, опъната върху високи железни подпори, боядисани така, че да наподобяват дърво. Пред всяка барака седеше собственикът й с кръстосани крака, съпругата, синът или дъщеря му на една крачка от него, за да помогнат да бъде обслужен купувачът, тъй като според древната индианска традиция клиентът е свещен.
Стоките, които Харолд видя натрупани по масичките отпред, нямаха нищо общо с тези, които беше срещал в смесения магазин на господин Смит в Кийн Вали. Господин Смит например не зареждаше магазина си със счупени крушки, а тук имаше цяла витрина. Друго магазинче продаваше само счупени мебели, а трето — изпочупен порцелан. Нататък пък имаше магазин за парчета от картини. А в една будка се продаваше фермерска техника, безнадеждно потрошена.
Харолд осъзна, че нищо в този супермаркет не е цяло или използваемо — всичко беше това, което Професора наричаше „символично“. И все пак от него очакваха да избере нещо. Но какво?
Той сбърчи чело. Защо да не остави Професора да избира? Той беше образован човек и би трябвало да разбира от такива работи.
Погледна към Професора и забеляза изражението на лицето му. То казваше: „Ти го направи“.
Харолд познаваше това изражение. То беше изражението на роба, което говори: „Аз съм прекалено уплашен, за да избера, тъй че по-добре ти избери и за двама ни“.
Харолд се обърна рязко, посегна към една будка, взе някакъв железен лост, около метър дълъг и леко окривен.
— Колко струва? — попита той представителя на племето.
Търговецът и мъжът си казаха нещо на някакъв език, непознат за Харолд. В града се говореше на местния диалект и на общоприетите испански и английски език.
Собственикът, с лице обтегнато в гротескно изражение на готовност да го обслужи, му каза:
— Тъй като е Денят на червения етикет и тъй като лицето ти ми харесва, ще се спазарим за два долара.
