Робърт Шекли
Гладиаторите на Есмералда
1
На градското събрание през септември жителите на Кийн Вали, Ню Йорк, взеха решение да въоръжат Харолд Ердман с най-добрия револвер в града — един първокласен „Смит & Уесън“, калибър 44 — и да го изпратят на юг, на остров Есмералда, за да се включи в Лова.
Харолд беше избран, защото се беше кандидатирал сам, нямаше живи роднини, не беше женен, беше здрав, биеше се доста добре и защото го считаха за достатъчно честен, та да изпълни своята част от сделката, а именно да изпрати на града петдесет процента от наградата си за Лова, разбира се, в случай че остане достатъчно дълго жив, за да я получи.
Ако искаше да се включи в Лова, Харолд първо трябваше да пътува на автостоп, а после да прекоси американското крайбрежие до Маями с автобус. Оттам парите щяха да му стигнат за самолетен билет до Есмералда, малък остров в югоизточния край на Бахамските острови, където Ловът бе официално признат от закона.
Пътуването от горната част на щата Ню Йорк до Флорида минаваше за изключително опасно. Говореше се за крайпътни засади на нечувано свирепи бандити, мъже, жадни за кръв, които се опияняват от жестокостите. Опустошени области, покрити със зловонни мъгли от отдавна погребани индустриални отпадъци, изригвали вредни газове под стъпките на пътника, като че ли земята се опитва да се освободи от бремето на концентрираните химикали и радиоактивни отпадъци. Едно такова изригване можело да отрови човек, преди да е направил и крачка, и когато паднел на земята, той вече бивал мъртъв. Но дори и да се измъкне от всичко това, на пътника му оставало да се пребори с хищническите градове на юг, гъмжащи от загубили човешкия си облик същества, които убивали всеки срещнат, взимали вещите му, а понякога изяждали и трупа му.
Така гласяха предаваните от уста на уста съвети за пътника, чрез които се разпространяват измислици, но понякога и факти.
Тези истории не притесняваха особено Харолд. Той беше готов да поеме много рискове, за да се измъкне от това умиращо селище, забутано в една от гънките на замърсените Адирондакски планини. Искаше наистина да постигне нещо в живота си и Ловът беше единственият шанс, който му се предоставяше.
Харолд беше едър, но се движеше леко като за фигурата си и беше по-бърз, отколкото изглеждаше. Той беше високо, кръглолико, добродушно на вид селско момче с чистосърдечна усмивка и пресметливи очи. Неподстриганата му черна коса покриваше яката на износеното му карирано яке, а по лицето му имаше неколкодневна четина. Беше на 28 години по време на пътуването си и малко приличаше на мечка, събудена преди края на зимния й сън. Едър, сънен и някак симпатичен. Което само показва доколко може да се вярва на външния вид.
2
— Значи наистина тръгваш — каза Алън. — Наистина отиваш в Есмералда.
Харолд кимна. Беше минал един час от градското събрание.
Бяха вечеряли заедно и сега седяха на предната веранда в къщата на Алън на Смърчовия хълм. Слънцето точно залязваше зад планините.
Алън беше най-добрият приятел на Харолд. И той искаше да отиде на Лов, но беше единствената опора на майка си и двете си малки сестрички. Да ги изостави в тези времена бе все едно да ги убие. Харолд си нямаше никого. Майка му умря от туберкулоза, когато той беше на петнадесет години. Баща му, мрачен и мълчалив мъж, се махна скоро след смъртта й — отиде да търси работа на юг. Оттогава нямаха никакви вести от него.
— Там долу, край Карибско море, е топло през цялата година — каза Алън. — Така съм чувал. И всичко им било ново и модерно. Като в онези стари списания в училище. Имали бани с топла и студена вода, ресторанти с истинска храна. Всички били добре облечени и щастливи.
— Само защото единствената им работа е да се убиват — отвърна Харолд.
— Е, не е кой знае колко трудна работа, нали?
— Не зная — отговори Харолд. — Още не съм убивал. Ама си мисля, че все ще се справя.
— Номерът е да се опазиш да не те убият — каза Алън.
— И аз така съм чувал — потвърди Харолд.
— Там ще се видиш с Нора.
Харолд кимна. Нора Олбрайт бе напуснала Кийн Вали преди две години, когато все още между Монреал и Ню Йорк се движеха автобуси и спираха в Платсбърг. Тя и четири други момичета тръгнаха да търсят работа. За хубавичките жени винаги се намираше по-лесна работа, отколкото за мъжете, макар и понякога да не бе дотам почтена. Богатите чужденци, особено азиатците, обичаха да наемат симпатични американски момичета за прислужници, така както американците едно време наемаха симпатични германски и английски момичета за прислужници и бавачки. Другите момичета от Кийн Вали намериха работа на юг, но Нора отиде чак до Есмералда, независимото островче в Карибско море, което живееше по законите на Ловния свят. Тя редовно пращаше пари у дома.
— Пази се, а! — каза Алън.
— Добре, ще внимавам — отвърна Харолд.
— И поздрави Нора от мен.
— Добре.
Поседяха още малко, гледайки как слънцето се скрива зад планините, а светлината се отцежда по небето и хладната самота на Севера ги обгръща. Вечерта се спуска величествено в Адирондакските планини. На Харолд му мина през ума, че може би никога вече не ще види тази гледка. Други — да, но не и точно тази.
3
На следващия ден Харолд потегли от Кийн Вали със своя „Смит & Уесън“, тридесет и четири патрона и двеста седемдесет и шест долара, които бяха успели да му съберат за разходите. Въпреки че още бе септември, във въздуха се носеше хладовината на приближаващата зима — зимата, която в горната част на щата Ню Йорк идва така бързо след есента, сякаш са едно и също.
Беше побрал всичко в една раница. Пистолетът висеше окачен на колана му, а патроните бяха в десния джоб на панталона, за да са му подръка. Облечен бе в единствения си костюм — стария, тежък, почти неизтриваем костюм от шевиот на чичо му Люк, който почина миналата зима от Т-вируса.
Погледна за последен път към планините, искрящи на ранната сутрешна светлина на слънцето, и пръснатите тук-там дървета, оцелели от последната болест, и метна раницата си в кабината на камиона на Джо Билинг. Беше си взел довиждане предишната вечер. Потеглиха, но той дори не погледна назад.
Джо Билинг отиваше до Гленс Фолс, за да вземе части за тракторите на фермерската кооперация. Ставаше все по-трудно да се поддържат старите трактори „Маккормик“ в движение, а реколтите бяха толкова бедни, че почти и не се нуждаеха от тях. Но и конете, и мулетата не достигаха, а нововъведените якове още не се бяха възпроизвели в достатъчно голям брой.
Човешкото късогледство най-после бе надвило Америка през двадесет и първия век. Горите бяха измрели. Житните култури не раждаха поради прекалената селекция. Земята на Америка бе осеяна с отровни местности, където са били изхвърляни радиоактивни отпадъци и химикали. Почвата в по-голямата си част се бе отказала от усилията да се регенерира. Дори въздухът като че ли се разваляше. Работа нямаше, защото никой нямаше пари. Техниката се чупеше, а също и машините за поправяне на машини. Нещо повече, желанието да се оправят нещата като че ли бе изчезнало.
Студената война все още съществуваше и нациите от време на време размахваха саби една срещу друга. Но никой вече и пет пари не даваше за това. Много хора се надяваха просто да им пуснат проклетите бомби и всичко да свърши. Та нима това може да се нарече живот? Колкото по-скоро свърши — по-добре. Защото добрата стара земя отиваше по дяволите.
