негова територия, особено ако е конкурент. Затова взе всички мерки за безопасност — на Луната зареди гориво, попълни запасите на кораба и не възнамеряваше да допуска на борда служители на „Тригейл“.
Ако видът на стария очукан кораб тревожеше работниците от „Тригейл“, те удачно скриваха чувствата си. Два влекача издърпаха ракетата при товарната рампа.
Грегър отиде да подпише декларациите, а Арнолд остана да следи товаренето.
Чиновникът от „Тригейл“ подаде документите на Грегър и с интерес го наблюдаваше, докато Ричард изучаваше съдържанието им.
— Смаги товарите, а? — вежливо попита той.
— Да — отговори Грегър, като в този момент се чудеше как ли изглеждат тези смаги.
— Заедно с квили и фъргели, а? — замислено продължи чиновникът. — Всичко наведнъж. Вие сте много смел човек, мистър Грегър.
— Кой, аз? Защо?
— Ами… Нали знаете старата поговорка? „Ако пътуваш със смаги, не си забравяй микроскопа“.
— Не съм чувал такава поговорка.
Чиновникът се усмихна дружелюбно и стисна ръката на Грегър.
— След един такъв лесен курс сам ще съчинявате поговорки. Желая ви успех, мистър Грегър. Неофициално, разбира се.
Грегър леко се усмихна. Върна се на товарната рампа. Смаги, фъргели, квили — всичко бе на борда, настанено в съответните отсеци на трюма. Арнолд включи циркулационната система на въздуха, провери температурата и даде на всички животинки дневната дажба храна.
— Трябва да потегляш — весело каза той.
— Да, трябва — съгласи се Грегър без ентусиазъм. Шмугна се през люка, без да обръща внимание на тълпата хихикащи зяпачи.
Изтеглиха кораба на полосата за излитане. Скоро Грегър беше в космоса и държеше курс към главното хале на системата Вермон, разположено в орбита около втората планета.
През първия ден на полета винаги има достатъчно работа. Грегър провери приборите, огледа цистерните, резервоарите, тръбопроводите и електрическата инсталация. Искаше да се убеди, че нищо не е повредено при старта. После реши да погледне товара. Крайно време беше да види как изглеждат тия зверчета.
В десния преден отсек се намираха квилите. Приличаха на гигантски снежни топки. Грегър знаеше, че дават скъпоценна вълна, за която навсякъде плащат добри пари.
Явно животните не са свикнали с безтегловността, защото храната им бе недокосната. Те унило плуваха покрай стените и тавана, жално блееха и търсеха твърда почва.
При фъргелите всичко беше идеално. Представляваха големи, гладкокожи гущери, чието предназначение в селското стопанство за Грегър си оставаше обвито в тайнствена мъгла. Бяха изпаднали в летаргичен сън и трябваше да спят до края на полета.
Петте смаги го посрещнаха с радостен лай. Тези ласкави тревопасни бозайници явно се наслаждаваха на безтегловността.
Доволен, Грегър се върна в кабината за управление. Всичко започваше нормално. От „Тригейл“ не му създадоха проблеми, а животните се чувстваха превъзходно.
Може пък наистина да се окаже лесен курс, помисли си той. В края на краищата този занаят явно не бе толкова опасен.
Провери дали радиостанцията работи, нави будилника и си легна.
Събуди се след осем часа. Сънят не го освежи, главата му щеше да се пръсне от болка. Кафето имаше вкус на слуз. Грегър с труд се съсредоточи върху пулта.
Това е от консервирания въздух, реши той и се обади на Арнолд, че всичко е наред. Обаче по средата на разговора откри, че едва си държи очите отворени.
— Свършвам — каза той и сладко се прозя. — Тук е задушно. Ще отида да дремна.
— Задушно ли? — попита Арнолд. — Не би трябвало да е задушно, нали циркулационната система за въздуха работи.
Грегър откри, че приборите пред него са се напили, или поне се клатеха като пияни. Облегна се на пулта и затвори очи.
— Грегър!
— Мммм…
— ГРЕГЪР! Веднага провери съдържанието на кислорода!
Грегър повдигна с палец единия си клепач само колкото да хвърли да хвърли поглед на индикатора. Страхотно се развесели като видя, че концентрацията на въглеродния двуокис е станала недопустимо голяма.
— Кислород липсва — съобщи той на Арнолд. — Като се събудя, ще оправя всичко.
— Ти си откачил, бе! — изрева Арнолд. — СЪБУДИ СЕ!!!
С неимоверно усилие Грегър се наведе и отвори аварийния кран за кислород. Потокът свежа струя го отрезви. Стана, тръсна глава и отиде да си плисне малко вода.
— Виж животинките! — виеше Арнолд от Земята. — Виж ги как са!
Грегър включи допълнителното проветрение в трите отсека и тръгна към трюма.
Фъргелите бяха живи и още спяха.
Очевидно и смагите не бяха забелязали разликата в състава на атмосферата.
Два квила явно са били в безсъзнание, но сега бързо се съвземаха. В отсека на квилите Грегър най- после разбра какво се е случило.
Нямаше саботаж. Оказа се, че циркулационните вентилатори са задръстени с квилова вълна. Цели кълба се рееха из отсека. Приличаха на снеговалеж при забавен кадър.
— Точно така — каза Арнолд, когато Грегър му обясни каква е работата. — Нима не ти казах, че квилите се стрижат два пъти в седмицата? Сигурно си забравил. Ето какво пише в книгата: „Квилите — Queelis Tropicalis — са малки тънкорунни бозайници, далечни роднини на земните овце. Тяхната родина е Тенсис V. Успешно се развъждат и на други планети с високо атмосферно налягане. Дрехите от квилова вълна са огнеупорни, през тях е невъзможно да те ухапят насекоми, не гният и са практически вечни, защото вълната е с високо съдържание на метал. Трябва да се стрижат два пъти в седмицата. Размножават се чрез фемиш.“
— Значи не е саботаж — изкоментира Грегър.
— Не е, но по-добре ги острижи.
Грегър каза „Край“, откри в чантата с инструментите ножица и тръгна да стриже квилите. Обаче тя веднага се нащърби от металната вълна. Сигурно стрижеха квилите с някакви специални ножици от твърда сплав, реши Грегър.
Успя криво-ляво да обере летящата вълна и отново изчисти вентилаторите. Огледа всичко за последен път и отиде да вечеря.
В рагуто плуваше метална квилова вълна.
Легна да спи сърдит на целия свят.
След като се събуди първо провери дали старият разнебитен кораб все още държи правилния курс. Главният двигател работеше нормално. Бъдещето започна да придобива розов оттенък, особено след като установи, че фъргелите продължават да спят, а смагите се държат напълно прилично.
Обаче като надникна при квилите, Грегър откри, че не са докоснали храната от момента на тръгването. Положението бе много сериозно и той се свърза с Арнолд за съвет.
— Много просто — съобщи Арнолд след консултация с няколко справочника. — Квилите нямат мускули на гърлото. Трябва им гравитация, за да отива храната надолу по хранопровода. При безтегловността няма сила на тежестта, така че и храната не стига до стомаха.
Наистина много просто. Една от дреболиите, за които никой не се сеща предварително. Обаче в космоса и най-елементарният въпрос се превръща в сложен проблем.
